В кафенето. Аз и ти стоим, пиейки любимия ни горещ шоколад. Ти ми се беше обадил, защото искаше да поговорим. Не се бяхме виждали от 2 месеца след като се бяхме разделили. Държим се, сякаш нищо не се е случило, но си... различен. Поглеждайки в очите ти, намирам нещо, което не съм виждала досега. Хм... май е тъга.
След дълъг разговор ти се престраши и призна. Каза ми, че искаш да сме отново заедно.
Бях объркана, още повече след всичко, което се бе случило.
- Не мислиш ли, че вече е прекалено късно? А и думите ми за теб не значеха нищо. Защо сега аз да вярвам на твоите?
Не намираш начин, по който да ме убедиш в чувствата си.
Когато давах всичко за теб ти си играеше с моите, а сега, когато съм единственото, от което се нуждаеш, усещаш болката, която аз изпитвах, виждайки, че не си изцяло мой. Стоиш пред мен, гледайки ме в очите и ме питаш дали мисля още за теб, дали ми липсваш и дали все още имам чувства към теб. Замислям се... дали да ти отговоря "Не", с което да те излъжа или казвайки и ...