Последната фаланга

Всичко в него беше различно. Като палеца на ръката, дето са се "подписвали" с него време оно. И дето уж си стои на мястото, ама по в страни, като единак... С идентичност, белязваща различността.

-Обичам те, сине!- Росица трепна над спящото момче и избърса потта от челото му.

Буйна глава се оказа осиновеният Божидар, с твърд характер, инат.

Поне да беше при тях Кръстан, та да му се скара, пък то...Все накриво върви живота. Осиновиха момчето, но се изпари радостта на съпруга ѝ ...Искаше да се радва на своя кръв и плът. Напусна ги със същия ентусиазъм, както преди шестнадесет години, когато гушна Божидар.

Ако искаш да накажеш някой- вгорчи празника му. И Кръстан тъй направи- взе си багажа на рождения ден на момчето...И заживя неговия си живот...

Няма нищо по- красиво от онзи миг на свобода, когато усетиш, че товарът те е напуснал.

Тогава първо се опитваш да се зарадваш, но ти е трудно, защото част от теб е свикнала с него. Липсва ти.

След това не знаеш как да оползотвориш волността си. Освен, ако някое обстоятелство или съвпадение не ти се усмихнат услужливо.

Обичаха Божидар тези моменти на щастлив шанс. Усети го още в залата по бокс, когато беше на седем. Възможно най- добрият треньор му се падна- господин Филипов, самотен мъж на средна възраст, отдаден на единствената си страст- бокса. Не му се усмихваше дори след добре свършена работа, мълчеше умислено и отминаваше...И сигурно, защото усмивката е безценен дар,

всеки път говореше тихо и сериозно, искайки все повече и повече от него:

- Ако ме слушаш, един ден ще станеш шампион!

"Сухар! Скръндза за усмивки!"- гневеше се в себе си Божидар, но вярваше в него...Вярваха си негласно един друг  години наред.

Знаеше, че колкото повече труд влага в залата, толкова по- малко щеше да страда в боя...

По- малко болка ли?... Глупостта ранява. Докато в залата приемаше сериозността на човека дал му първите стъпки в спорта, у дома трудно понасяше грубостта на Кръстан. Вечно недоволен от Росица, осиновителят му имаше навика да го наказва за всичко, щом понечеше да я защити... 

Стискаше зъби Божидар, търпеше... Знаеше тайната, знаеше, че е чужд, приютен, припознат за син, но щастливец- имаше семейство, дом, мечти.

  Приличаше понякога  Кръстан на господин Филипов- караше го да осъзнава, че талантът му ще стигне върха... И свиваше криле, за да полети един ден, заради онази победа- неговата, голямата.

 И защото шампионът

трябва да е готов на всичко. 

Щом останаха сами с Росица се запита дали това е свободата... Ако беше само в липсата на някой... Но, ако беше във възможността да избира- сигурно си заслужаваше.

Всеки шанс има нужда от внимание...

Дори старата сграда на "Сортови семена"- идеалното място за печелене на пари, необезпокояван от никой. Стени, между които си шампион, защото си талант и заслужаваш уважение. Място, където можеш да забравиш за времето, което също те е забравило...Като Кръстан. Като шампионската титла, която все се изплъзваше, сякаш беше абониран за вечното второ място.

Трудно е да претеглиш на везните майчините сълзи...Дори на онези, които са на осиновителката ти.  Майките имат неземни сетива, разбират кога си се забъркал в нещо нередно. Дори кръвните синове пренебрегват възможността да останат глухи за

крясъците на тълпата, защото са лековити. Дават самочувствие и усещане за значимост. Заменят предателствата и носят дъха на истинското съществуване, на възхищението и смисъла да знаят името ти.

- Божидаре, не ти ли омръзна да печелиш? Цяло състояние натрупа.

Един и същи въпрос всеки път. Едно и също чувство- на сила и превъзходство. Два пъти в седмицата беше ред на онзи, който щеше да "смели". После внимателно щеше да хване палеца му и да го натика в кървящата му зурла...За да предизвика възхищението на зяпачите, дали залога си... За да дойде краят, за който бе оставил ритуала си- да жигоса с кървав отпечатък челото на нещастника, имащ

смелостта да му се опълчи...Да прошепне самодоволно в ухото му:

" Вярвай в себе си, но шампионът съм аз!"

До вчера, до мъжа с маската.

Прекрасно време за поредния

неориентиран глупак, нямащ куража да покаже лицето си... Страхлив образ като многото от разни фейсбуци, като коментаторите без идентичност в различни платформи... Пъзльовци без смисъл и съдържание. Като Кръстан, като много други- фини стъкълца забити в петата на някой човешки живот... За да дращят и бодат, да измъчват предателски, вмъкнати

 в чистотата на нечия надежда, привлечена от измамния им блясък.

Мъж с маска! Страхливец без лице!

 Само след минути щеше да развенчае анонимността му, да остави белег от последната фаланга на палеца му... Там някъде, между очите- с най- аления знак, гарантиращ живота. Почти до мозъка му, превърнал се в пихтиеста драперия...

- Ставай, Палец! Шампионе!...Напред, машино!- Кънтяха изронените стени на руината с име на забравени семена, а хоросанът се сипеше като зърна от миналото. Падаше върху проснато му тяло, което в най- добрия случай вече познаваше бегло, а съзнанието му витаеше в някакви непознати светове, посипали се като цветни стъкълца от калейдоскоп...

  Как мазно се кикотеха и отлитаха светлите им отражения, пръснати на безброй строшени парченца. Сякаш тържествуваха...

След миг тъмнината пролази по старите зидове, плъзна се върху изтощеното му тяло и пространството около него замлъкна.

 Бе сигурен, че е сам...В забравената зала на позора.

Тъй прекрасно ухаеше наоколо.

Сгърчи плата в дланта си.

Омекотител за пране...

" Мама е изпрала чаршафите с любимия ми аромат."

Не, не беше в порутената сграда.

Някой го бе довлякъл до вкъщи.

Отвори очи и се изправи с усилие. После дочу гласа на Росица в кухнята и тръгна натам.

Един тих мъжки тембър го стъписа.

Опря се до стената, пое си дъх и някак напук се усмихна...На тембъра без усмивка.

Гласовете се отправиха към коридора и стихнаха.

Какво дълго изпращане!...Само влюбените се разделят по този начин.

Открехна плахо вратата и се взря в кухненската маса.

Празните очи на маската го "боднаха"...

Някъде между очите.