Декемврийското утро завари  полето ослепително побеляло. Дребния и ситен снежец се сипеше като бяла пудра захар над смълчаните угари изорани през есента. Малкото ято яребици се бе сгушило под шипковите храсти в отдавна пресъхналото дере недалеч от селото и плътно притиснати една до друга, птиците се опитваха да се запазят от зимния студ. Само едрия мъжкар със силно притисната към тялото глава бе застанал малко встрани и при всеки подозрителен шум проточваше врата си и с тихо чуруликане подаваше боен сигнал на омърлушеното си семейство да бъдат в готовност при нужда шумно да изпърхат с крила в безопасна посока. Сиво-кафявия заек, който се приближаваше с малки подскоци и от време на време спирайки, се надигаше  на задните си крака и откъсваше със зъбите си някое замръзнало шипково плодче не беше основание за тревога и мъжката яребица, отначало източила врат, бързо се успокои и се загледа в посока към малката горичка до язовира откъдето над полето се носеше като печален стон пролайването на чакал.

Старата лисица тихо пристъпи и с няколко леки движения застана на входа на дупката си. Беше си избрала новото леговище на една висока могила намираща се до малката дъбова горичка и язовира. Безцеремонно се настани със семейството си в прокопаните тунели на един язовец, който въпреки тежкото си въоръжение от силни мускули и остри дълги нокти на предните си лапи не можа да изтърпи острата и неприятна лисича миризма, не издържа на конкуренцията и напусна могилата в търсене на ново жилище.

Сега лисицата стоеше на входа на дупката си и втренчено наблюдаваше околността. Триъгълните и, островърхи уши долавяха и най-отдалечените звуци, а чувствителните и влажни ноздри трепетно помръдваха. Тя се поколеба още малко и с леки приплъзващи движения се спусна по наклона на могилата и се насочи към дерето. Трябваше да иде на лов, защото малките тазгодишни лисичета, които се родиха през май се бяха сгушили в дупката подобни на рижави пухени топчици и тихо насън проръмжаваха от глад.

 Вече втори ден ловът на майка им беше неуспешен и те не бяха слагали нищо в устатата си. Няколкото натрошени, оглозгани от чакалите и от другите лисици сърнешки кости, който майка им бе намерила в гората и на няколко пъти бе носила от тях не им бяха достатъчни да се нахранят. Гладът неумолимо тормозеше и нея като неприятно стържеше в корема й и я караше да ускорява крачка. На няколко пъти лисицата бе се натъквала на прясната миризма на яребичето ято което намираше укритие в дерето осеяно с гъсти шипкови храсти и сега подтиквана от глада не обръщаше внимание на тънката миша миризма, която долавяха ноздрите й тук-там под пресния сняг. Тя знаеше, че яребиците са там. Беше сигурна, защото сред ослепително издайната белота на полето сивокафявите яребици нямаше къде другаде да се скрият.

Лисицата се поколеба още минута дали да поеме към язовира и да си опита късмета с дремещите патици в шаварите. Някъде далеч над хоризонта на фона на изгряващото зимно слънце два гарвана описваха кръгове в небето и програкванията им достигаха до ушите й. Там със сигурност имаше някаква мърша, но не това беше целта й. Тя искаше прясно месо. Прясно месо за нея и за малките лисичета.

 Изведнъж реши окончателно – премина покрай гората, прехвърли се през железопътния насип и се насочи към дерето.

В този момент тя пропусна групата ловци, които водейки на синджири две красиви гончета навлязоха в гората откъм селото. Лисицата нямаше как и да чуе и пискливия им лай, който прокънтя между дърветата след няколко минути. Беше прекалено далеч, а и воят на зимния вятър, който завихряше снежинките в невъобразим хаос във въздуха заглуши двата глухи последователни изстрела които отекнаха откъм горичката.

След като навлезе сред първите храсти на дерето тя забави ход и започна внимателно да изследва със скрежясалата си муцунка многобройните миризми и следи оставени по снега. Тънките броеници на сойките се кръстосваха с верижките оставени от крачетата на малко по – рано миналата от тук катерица.

Изведнъж всичките сетива на лисицата се изостриха, а кръвта нахлу в слепоочията й. По снега по шипковите и елшови храсти тя долови прясната миризма на заека, който спирайки се тук – там се бе хранил с редките плодове и последните останали листенца по ниските клони на шипките. На места се виждаха и накъсаните парченца кора, които заека с охота бе изгризвал и сдъвквал по малката пътечка между храстите в снега.

Забила нос в прясната заешка диря лисицата се понесе в тръс по отъпканата от дивеча пътечка между храстите следвайки приятната миризма и последователно наредените една до друга, две по две заешки стъпки в нея.

Рязък шум от движещо се животно сепна лисицата и я накара да вдигне глава. Козината на гърба й настръхна, а нервите й се изопнаха до краен предел. Ушите й щръкнаха. По дерето тичаше сърна, която мина на няколко метра от нея. Очите на сърната бяха широко отворени, влажната й муцуна трескаво потрепваше, а краката й затъваха в снега.

На едно място тя леко се подхлъзна, но продължи устремния си бяг надолу по дерето.

Лисицата се успокои и отново тръгна по заешката диря, когато нов шум я накара отново да се закове на място. От гъстия храсталак се показа едрото тяло на едно гонче, което забило нос тичаше по дирята на сърната. Като призрак след първото се показа и второто – червено на цвят с бяло петно на главата. Лисицата остана още един миг като вцепенена до момента, когато първото куче я забеляза и лаят му огласи цялото дере. Второто не му остана длъжно и гласовете им се сляха в една своеобразна обща симфония на гонитбата. Лисицата се спусна по пътя по който преди малко се бе загубила сърната.

***

Милчо отскоро беше станал ловец. Трябваха му няколко години да събере пари за курсовете, но най-накрая ги изкара благополучно понеже гореше от желание да стане ловец и си купи пушка. Като млад ловец той често изпускаше дивеча по пусиите и затова по-старите ловци го оставяха на такива места, където дивечът рядко излиза.

И днес, чувайки двата изстрела откъм гората на Милчо не му се вярваше, че вдигнатия дивеч ще пробяга цялото разстояние от гората през дерето и ще излезе на него. Той стоеше на една полянка в края на дерето, застанал до една изсъхнала дива круша и зареян някъде в своите мисли се сепна от появата на сърната. Той вдигна двуцевката в момента, когато сърната се скриваше в храсталака и я свали.

“ Ох, добре, че не  беше чакал или лисица – помисли си той. Едва ли щях да реагирам навреме.

След това се заслуша в приближаващия дружен лай на двете гончета.

“ Дали не лаят по дирята” – стрелна го мисъл.

Все пак той застана по – удобно стъпил на харманчето, което си бе направил в снега и леко приповдигна пушката. Лаят устремно приближаваше и вече съвсем ясно се различаваха отделните гласове на кучетата. Единият малко по – тънък и писклив, а другия с няколко октави по – басов.

От гъсталака накрая на поляната се показа червеникавия рунтав силует. Лисицата бързо се огледа и се втурна през полянката. Милчо вдигна двуцевката, прикладва, прицели се бързо и в един миг, когато забеляза, че мушката съвпадна с плешката на лисицата натисна първия спусък. Проехтя изстрел. Лисицата се преметна във въздуха и падна в снега. За миг тя остана неподвижна, но след това се приповдигна и се опита да се изправи. Не успя.

Остра болка прониза цялото й тяло – сачмите бяха счупили предния й десен крак. Тя безпомощно изхлопа със зъби във въздуха. Милчо отново се прицели и стреля с лявата цев. Лисицата утихна завинаги. Последното което се мярна в съзнанието й  бе приятната миризма по заешката диря, която бе следвала до преди малко и лисичетата, които я чакаха в леговището им на могилата.