П О С Л Е Д Н О      П О В И К В А Н Е

       Информационните табла  в салона на аерогарата постоянно сменяха надписите си - толкова много и различни, че в първия момент доста се затрудни, докато открие с късогледите си очи зад високо диоптърните очила данните за неговия полет.        

        Четеше внимателно, като че ли от това зависеше животът му. До повикването за Франкфурт оставаше повече от час и той с облекчение се отпусна на най-близкото кожено канапе, прибирайки по-близо до себе си малкото самоходно куфарче (наричаше го така заради колелцата отдолу на дъното), като преметна през рамо пътната си чантичка. За всеки случай покриваше  млякото от котките,  както сам обичаше да се изразява. Гъмжеше от хора... "За всеки влак си има пътници, както и  за всеки самолет, даскале, но тук са повече и от  централна гара" - каза си си наум старецът и се усмихна.

         Унесе се. Тялото му се отпусна от сковаващото напрежение. Някакво приятно

чувство го завладяваше постепенно, все едно влизаше в басейн с топла минерална вода, която бавно и ласкаво го обгръщаше, докато той навлизаше все по-дълбоко и

по-дълбоко в нея. Заспа неусетно. Точно като къпан...

        Двамата мъже с черни служебни униформи рязко се отличаваха от лятната шарения на летището. По-старият, с прошарените коси, не спираше да говори и по всяка вероятност въвеждаше младежа  в новата му работа, като педантично не пропускаше и най-малката подробност в интериора на салона. Освен десетките врати, тайни и явни съоръжения и алармени системи, при обиколките си те несъзнателно служебно оглеждаха и многобройните пасажери, които или не ги забелязваха, или, потънали в соса на собствените си грижи, не им обръщаха никакво внимание. Докато естествено някой не пропищеше  - я за забравен, я за откраднат багаж, но и това бе в реда на нещата.

      При третата обиколка младокът кимна към канапето със заспалия усмихнат старец и полушеговито-полусериозно сподели с партньора си:

         - Тоя дядка ще си проспи самолета май.

         - Спокойно, с него се познаваме има-няма трета година вече. Никога не го изпуска. И знаеш ли защо? Защото никога не излита.

   - Как така? Я го виж как се е екипирало старчето... Нищо си няма в повече. Прилича на търговски пътник.

         - Прилича. Прилича на човек, който си няма никого. Бил е учител. И теб може да те е учил.Синът му отдавна е изфирясал в чужбина и вече почти двадесет години не го е виждал. Доколкото знам, само веднъж е ходил при него.

         - А тия подробности откъде ги знаеш?

         - О, сам ми е разказвал, а и от личен опит. Знаем се.

         Вече втора година получи ли пенсията си, отива в офиса на някоя компания, където му обясняват как най-ефтино да стигне до сина си, взема  си постоянно готовия куфар, качва се на такси и пристига два часа преди полета. Естествено, билет не си взема. Просто сяда и чака да обявят самолета, като междувременно заспива и... проспива повикването.

          Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че все пак лети до щатите. На сън поне.

         - Куку ли е?

         - Куку си ти. Човекът няма с кого две думи на кръст да си каже. Тук все пак

е сред хора и по-близо до сина си. Заспива и когато се събуди, си вярва, че е пристигнал от посещението при свойте. После доволен се прибира в къщи до следващия месец и до следващата пенсия, когато пак ще грабне куфара и ще дойде за самолета.

               - Моля, пасажерите за Франкфурт да се подготвят за представяне на багажа и оформяне на документите - с кадифен, но настоятелен глас дикторката обявяваше номерата на касите и изходите.

               - Да го събудя ли?

               - Остави го, нека да излети поне - усмихна се по-старшият и продължиха обиколката си.

               - Моля, пасажерите за Франкфурт... - продължаваха да призовават скритите в панела говорители.

               - Последно повикване на пасажерите за Франкфурт да се явят на изход четири-запад...

               - Последно повикване на пасажерите за...

               Старецът спеше леко опрял глава на облегалката на канапето, тапицирано

с тъмнокафява, все още непротъркана изкуствена кожа и тънка, почти щастлива усмивка придаваше достолепие на побелялата му глава. Фигурата  му изведнъж започна да се откроява сред хорския кошер, сякаш излъчваше странно и настоятелно послание до всички наоколо.

              - Последно повикване...

                До стареца вече не седеше никой. Като че ли всички по команда бяха заели местата си в опашките пред службите за контрол. Двамата от от охраната тъкмо щяха отново да го подминат, когато по-възрастният спря и се загледа в стареца.

               - Ще го будим ли за последното повикване? - опита да се пошегува другият.

               - Няма смисъл - погледът му не можеше да се откъсне от спокойно отпуснатото лице на стареца, излъчващо онова вътрешно задоволство, което вече трудно можеше да се види изписано по лицата на повечето хора.

              - Няма никакъв смисъл - като че ли на себе си повтори застаряващият служител на реда. - Той вече е излетял.