Часовникът показваше едва 22.30 часа, но според майката на Пепи беше време за лягане. Той стана недоволно от канапето и спря телевизора. Приключи бързо с измиването на зъбките и десет минути по-късно беше под завивките.

- Лека нощ! - каза майка му и го целуна по челото.

Пепи се обърна на другата страна, опитвайки се да заспи, въпреки че сънят не идваше. Тъкмо му се додряма, когато чу леко шумолене. В началото той не обърна внимание, но шумът започна да се усилва. Пепи си помисли, че котката се е промъкнала на терасата и разкъсва пликовете с отпадъци. В края на краищата се реши да провери какво става. Когато запали нощната лампа, установи, че звуците идват от неговото легло. Точно в гънките на одеялото му стоеше едно невероятно мъничко същество. Беше високо не повече от десет сантиметра, а телцето му беше доста кръглично. Имаше мънички ръчички и крачета, смешно носле и много интересни кафяво-червени очи. Носеше пижамка, на която бяха изобразени всички видове паяци по света и малка нощна шапчица със смешен пискюл.

- Кой си ти? - попита Пепи.

- Аз се казвам Носокръпльо. - отговори съществото.

-  Какво правиш в моето легло? - беше следващият въпрос.

- Дойдох при теб, защото не мога да гледам тъгата в хората, особено ако са малки момченца.

- Откъде идваш?

- Аз съм от страната Радосталгия. Искаш ли да я видиш?

- А къде се намира тя?

- Точно под твоето легло има процеп. През процепа преминава тунел, който води до центъра на моята страна.

- Но как ще идем там? Не мога да мина през процепа, пък и моите родители ще забележат, че ме няма?!

- Не се тревожи за това. Щом докоснеш пискюлчето на шапката ми, ти ще станеш мъничък като мен. А твоите родители ще спят дълбоко през цялата нощ и няма да открият, че те няма.

- Добре, тогава - каза Пепи и се хвана за топчето, стърчащо от шапката на неговия приятел.

 В този момент Пепи се смали и стана на ръст досущ като Носокръпльо. Човечето повдигна една мъничка коричка от пода, която сега изглеждаше като огромна дъска. Те навлязоха в продълговат и тесен коридор, в който не се забелязваха лампи, но блещукаше силна светлина. Пепи спря и заоглежда коридора.  По стените му светеха стотици малки камъчета, а земята представляваше гладка повърхност.

- Какво е това? - попита мъничкия си приятел.

- По стените са наредени скъпоценни камъни от всякакви видове, най- богатите от всички кралства. А подът е изработка от най-изкусните майстори. Той е смес от злато, сребро, изумруди, смарагди, слонова кост и още много богатства, които не познавам. Но ти още нищо не си видял.

Двете момчета навлязоха в един просторен площад. Той също светеше, но не със скъпоценности, а сякаш имаше хиляди слънца над него.  В центъра имаше огромен фонтан с жива вода, а около него бяха наредени разнообразни чешми. От тях бликаше всичко, което можете да си представите. Центърът беше заобиколен от къщи, направени от злато, кристали и благородни изумруди. Те имаха всевъзможни форми - на животни, на геометрични фигури, на оръжия и още много, много видове.

- Еха, какво чудесно място. Като в приказките. Сега разбирам защо тази страна се казва Радосталгия. Иска ми се аз и семейството ми да живеем тук. - каза Пепи.

- Нима? Погледни хората, които обитават това място. Виж ги как живеят. - отговори Носокръпьо.

 По улиците почти не се забелязваха хора. А тези, които все пак се бяха решили да излязат, ходеха забързани и начумерени. Повечето седяха в къщите си, сами по цял ден, като не правеха нищо и само се местеха от стая в стая.

- Сега ела с мен. От тук. - каза Носокръпльо.

 След няколко крачки двамата се озоваха на друг площад, който беше по-малък и изглеждаше по съвсем различен начин. В центъра се виждаха каменни къщи, няколко люлки и пързалки, един мъж, който продаваше сладолед. Покрай него бяха наслагани дървени пейки, на които разговаряха много хора. Близо до тях имаше малки деца, които играеха, смееха се и ближеха сладолед. Наоколо тичаха животни и пееха птици.

- Виж, аз живея ето на тази улица. В нашата страна всеки има право да избере мястото, което да обитава, но после няма право да сменя жилището си. Тук нямаме злато и скъпоценни камъни. Нашите богатства са детският смях, който оглася града. Истинското приятелство, защото тук можеш да се довериш на всеки и честността, която притежават хората тук.

След тези думи Носокръпльо хвана Пепи за ръката и го поведе по обратния път. На връщане двамата не ходеха, а сякаш летяха. Още преди да се обърне, Пепи беше в стаята си, под завивките, където го беше оставила неговата майка. От Носокръпльо нямаше и следа. Час по-късно Пепи заспа щастлив и сънуваше чудни сънища за богати и бедни градчета, за весели и тъжни хора.