В подножието на Морените цареше черен мрак и когато от южната им страна се разнесе черната мъгла, остана незабелязана за очите наоколо. Изви се в спирала над студената земя, издигна се и започна да се сгъстява, за да оформи един едър закачулен силует. Алабаст, без дори да се огледа, закрачи бързо в сянката на хълмовете на изток. В мъртвешката тишина сухата пръст и чакълът запращяха под тежките му стъпки, а ядното му дишане захриптя в душния въздух като ръмженето на стара хелина.

Онова, което отприщи в Оленто, усмири гнева му само за малко, но по обратния път насам се надигна наново, по-изпепеляващ и по-дълбок от преди.

„Мора ме подведе! Мора ме използва! Влечението ми към нея замъглява разума ми… Проклет да съм!“

„Не! Мора не те подведе! Нищо не е както преди ти каза тя! Как можах да бъда толкова сляп, толкова наивен!“

„Как можех да допусна, че Всемогъщият камък е някъде другаде! Та нали самите Властелини отсъдиха, че неговият дом е там! Кой наруши повелята им, кой премина магичните защити на Оленто, кой открадна Дум? Кой може да си позволи да пренебрегне волята на Властелините, да преодолее древната магия на Северните магове и да изчезне с Дум безследно? Може би някой магьосник?! Мъдрец… или самите Властелини?! Който и да си, ще те намеря!“

„Нестор Етернус знаеше! Проклет да си! Проклет да си, Нестор Етернус! Дано гниеш в най-дълбоките дупки на Палийската бездна! Ти знаеше! Но въпреки твоето мълчание, аз ще намеря крадеца! Ще го намеря и ще си взема това, което ми принадлежи!“

В източното подножие на хълмовете започваха стъпалата, виещи се сякаш безкрайно към Снигно. На няколко разкрача вляво зееше черното гърло на пещера, двете факли на входа тлееха едва-едва. Алабаст никога не беше слизал долу – знаеше че там се събират гледачите на хелини, малцината слуги в замъка и сенките – и се зачуди какво ли правят.

„Дали наемниците са хванали диопета? Завърнали ли са се в Тарха вече? Не, прекалено е рано още, хелините не са толкова бързи летци. Трябва да попитам Дариус… по-късно.“

По многобройните стръмни стъпала, които бяха изсечени в скалите, трептяха бледи синкави пламъчета, осветяваха пътя нагоре и се губеха в надвисналите черни зъбери. Две хиляди шестстотин тридесет и седем стъпала прорязваха плътта на хълма, за да отведат до върха, Алабаст нямаше нито търпението, нито желанието да ги изкачи – черни воали се завъртяха около него, погълнаха го и го понесоха право нагоре.

Замъкът Снигно се издигна пред него в цялото си студено величие. Девет кули излизаха от ръбестото туловище на замъка, като прекършени ръце се бяха килнали навътре, и въпреки че изглеждаше, че ще рухнат всеки миг, бавно продължаваха да се въртят край кривото чело на замъка вече няколко хилядолетия. Някакъв механизъм имаше в замъка, някакво чудо, което караше луминесцентните камъни да се въртят в изкусно сътворен безпорядък. Като живо същество беше Снигно, което лениво поемаше всяка глътка въздух сред мрака на Навгард.

Алабаст профуча през буренясалата градина, след него се разпиляха сухи цветове и листа. Щом наближи, голямата врата мигом се отвори като паст на чудовище. Премина на един дъх през вестибюла, без да забележи сенките, които се носеха под луминесцентния свод. После забърза по източния коридор към тронната зала. Щом наближи високите листовидни врати, видя, че отпред се поклащаше сянка. Ако беше от плът, щеше да прилича на грозен хибрид между карангски воин -  тези получовеци-полузверове понякога се мяркаха из редиците на наемниците в Тарха, отличаваха се от останалите със солидно телосложение, някои казваха, че във вените им тече кръвта на великаните – и веспер. Когато застана пред сянката, изпъчи гърди и нареди троснато:

  - Кажи на Мора, че искам да говоря с нея!

Сянката се надигна предизвикателно, извисявайки се с цели две глави над магьосника и насочи безплътните си очни кухини към него. В черната им празнота имаше особена враждебност.

  - Госссподарката Мора не е тук. Тя е на Моссста на Призователите – изсъска с дрезгав глас. – Очаква те!

Алабаст изруга и изчезна сред слоеве черна мъгла.

 

Мора стоеше до олтара и се взираше в мрачната бездна долу, когато Алабаст се появи на моста. Щом мъглата край него се разнесе, видя разкривеното му от ярост изражение, оголените зъби, кръвясалите очи – приличаше на побесняло куче. 

- По дяволите, Мора! – изрева той. – Петдесет години! От петдесет години се подготвях за този момент! Живеех за него! И за какво?! Ти си знаела! Ти ме използва!

 - Съжалявам – отвърна, твърде неубедително.

 - Съжаляваш?! Само толкова?! – Безразличието в гласа ѝ го накара да кипне още повече.

 - Забравяш коя съм! – За миг по лицето ѝ заиграха зловещи сенки, хладен полъх премина над моста, пламъците отстрани потрепнаха. – Имаш таланти – трябваха ми!

 - Прости ми! – „Ако не бях толкова зъл, щеше ли да ме спасиш, мое мрачно цвете?!“ – Можеше да ми кажеш…

- Ако ти бях казала, нямаше да отидеш ли?! – Тънките ѝ вежди се извиха нагоре, впи очи в магьосника – но за какво ли? – отдавна бе разгадала нрава му, бе разнищила душата му до най-малката подробност, за нея той нямаше тайни.

Той се намръщи.

  - Понякога си мисля, че те познавам по-добре от самия теб. Дори да ти бях казала, ти пак щеше да отидеш. Ние не се месим в делата на другите създания, Алабаст. Направих повече от достатъчно за теб. Дадох ти нови възможности да покажеш на какво си способен, когато те измъкнах от Юдол. Не очаквай да ти поднеса Дум на тепсия.

 - Не очаквам! – изръмжа Алабаст. – Но…

 - Дори и аз не знам къде се крие Дум сега.

 - Не знаеш!? – удиви се магьосникът.

Мора сви рамене, устните ѝ се извиха в едва доловима усмивка.

 „Горчивина ли е това или отново се опитваш да ме подведеш?!“

- Но имаш някакви съмнения, нали? – продължи той. Трябваше да измъкне нещо от нея, дори най-малката, най-незначимата информация, щеше да му даде някаква насока – удавник, търсещ сламка, която да го спаси.  

Мълчание. Погледът ѝ се рееше някъде далеч отвъд пределите на видимото.

- Няма ли поне да ми кажеш как изчезна Дум? Кога?

Мора изпусна въздишка, изпълнена с досада.

 - След края на войната в цитаделата останаха само Белите мъдреци и диопетите, за да пазят Олтара и Дум. Понякога ние, Властелините, ходехме там, за да се уверим, че всичко е наред. Един ден Дум просто изчезна – беше преди около триста и шестнадесет години. Диопетите ни донесоха новините. Тогава за последно се събрахме и решихме да не го търсим.

 - Защо?! – прекъсна я възмутено Алабаст. – Та от камъка зависи бъдещето на целия ни свят!!

 - Нищо не зависи от него все още! – отвърна хладно Мора. – Докато аз и останалите сме част от Искона, ще поддържаме Баланса. Дум е част от мен, част от другите Властелини. Усещахме, че е на сигурно и безопасно място. Затова оставихме нещата така.

 - Но... – Магьосникът остана силно изненадан от прозрението си. – Ако не бях отишъл да го търся в Оленто, никога нямаше да разберем, че го няма! Щяхте да си отидете без да ни кажете?! Моят провал, разочарованието ми…

 - Не е ли провалът стимул за повече упоритост и старание?! – прекъсна го Мора, с което показа, че не желаеше повече да я разпитва.

„Какво криеш, Мора? Спестяваш ми голяма част от истината май?! Но аз ще разбера, ще разгадая игричките ти! Искаш да ме използваш – добре! Искаш да раздавам твоята справедливост навред – тъй да бъде, но не искай от мен да остана в неведение! Твърде скъп ми е Всемогъщия камък, твърде много загадки витаят около него…”

  - Е, кажи ми, какво се случи в Оленто? – попита тя.

  - Нима не знаеш?! – учуди се Алабаст.

  - Очаквах ти да ми разкажеш. Не съм поглеждала натам.

  - Намерих един от онези старци в цитаделата… Нестор Етернус…  

 - Един от онези старци?! – прихна тя. – Нима така се отнасяш към някогашните си приятели?!

Алабаст я изгледа жегнато изпод качулката.

 - Приятели – предатели!! – изръмжа пренебрежително и после продължи: – Той ми съобщи, че Дум е изчезнал. Че никой не знаел къде е… Знаех, че лъже. – „Както ме лъжеш и ти!“ –  Можех да изтръгна истината от него, ако онзи проклет диопет не беше влетял в цитаделата. Отнесе го преди да го довърша!

 „Значи Род ще научи по-рано отколкото очаквах!“

  - Оленто... вече я няма. Разруших Великата цитадела и града. И вече няма Бели мъдреци!

  - Гневът ти е пагубен! Научи се да го контролираш! – В думите ѝ нямаше укор, някакво доволство изпълни бръчиците около присвитите ѝ очи, някаква похотливост лъхна от нея самата.

Направи стъпка напред, положи ръка на гърдите му, плъзна я нагоре.

 - По-добре не можеше да бъде! – прошепна.

Кървавочервените ѝ устни се впиха в неговите – смъртно студени и бледи. Ръцете му се увиха около тънката ѝ снага. Когато гърдите ѝ се притиснаха в неговите, усети бързите удари на сърцето ѝ. Неговото не беше помръднало. Не беше обич това между тях, той не можеше да заобича друго същество. Към Мора изпитваше благоговение, имаше понякога някакви заченки на доверие помежду им, привличане, взаимна изгода, за нея би направил всичко, защото тя го измъкна от Юдол. Тя му даде мощната черна магия, която сега пулсираше в ръцете му и с която един ден щеше да подчини Искона. Не я обичаше, нито тя него, но се нуждаеха един от друг повече от всичко.

Внезапно тя се отдръпна, очите ѝ бяха разширени от възбуда, като на хищник, който току-що бе открил своята плячка.

 - Той е тук!

 - Кой?

 - Род!

 - Род?! Властелинът?! Онзи, който повелява небесата?!

 - Той! – отвърна припряно тя. – В Снигно е!

 Алабаст виждаше, че вече няма търпение да отлети натам.

„Още една тайна ли, Мора?“

 - Повикай Упир и Рарог! Когато се върна, искам да говоря с тях!

Превърна се в черен думан, издигна се на кълбета над бездната и се понесе стремително към Снигно.

 - Както пожелаеш!

Жаравата в гърдите му се разпали. Почувства се изоставен, пренебрегнат. И вече мразеше Род.

 

***

 

Вратите на тронната зала се разтвориха с трясък, премина внезапен студен порив, вихрушка от хапещ студ и черни снежинки въведоха Мора. Застана в центъра на залата, от двете ѝ страни се въртяха високи аметистови колони, отвъд тях стените се извиваха в причудливи форми, тронът от бял корал, със всичките си рогове и пипала, се извисяваше като величествен хищник върху подиума отсреща. Род не се виждаше никъде, но присъствието му вонеше. Намръщи се и изръмжа:

 - Покажи се, Род!

Чу гласа му зад гърба си, само на няколко крачки.

 - Представях си по-топло посрещане!

 - Не помня да съм те канила, нито пък да съм получавала известие! – отвърна, докато се обръщаше.

 - О, не беше ли разрухата на Оленто покана?! Може би съм го разтълкувал погрешно… Никога не ми е било лесно с теб – толкова си потайна и неразбираема, също като мрака, над който властваш.

Усмихна се. Насила, разбира се. Чувствата, които изпитваше към нея, не се различаваха много от чувствата, които тя изпитваше към него. Взаимната неприязън лъхаше на гъсти облаци и от двамата, ако имаше цвят щеше да е лепкаво кърваво червен. Тя го мразеше заради подлостта и склонността му към простосмъртните пороци, а той нея – заради отказа ѝ да го признае за най-могъщ сред Властелините. Стоеше изпънат като струна пред нея, с типичното си самодоволно изражение, с надменния поглед и с онези превзети величави маниери, характерни за алпите благородници. Лицето му беше гладко, обаятелно, с черти толкова правилни, сякаш издялани от ръката на самото съвършенство. В гъстата му черна коса блестяха златните пера и огненочервените рубини на изящна тиара, а яките му мишци бяха заметнати със златоткан плащ. Беше същият както в онзи ден преди триста и шестнадесет години в цитаделата, когато го видя за последен път, но имаше и нещо различно у него – беше станал още по-самонадеян от преди.

 - Не беше! Но ето те тук. Как бих могла да те пусна да си отидеш, без да разбера защо си дошъл.

 - Стига преструвки! – отсече хладно той и махна пренебрежително с ръка. – Знаеш защо съм тук! Как дръзваш да пускаш гнусните си слуги да сквернят Искона?

 - Да сквернят?! – подсмихна се Мора. – Трябва да пазим Равновесието! Нали не си забравил? Няма живот без смърт и няма ред без хаос! В тази игра на теб се падна да си светлината, а на мене – мрака.

  - Зная какво търсиш! – прекъсна я гневно Род. – Но ти няма да го притежаваш!

  - Аз не търся Дум! Нито искам да го притежавам. Дум не е предмет, Род, и както сам се убеди, той не се подчинява на ничия воля.

- Но слугите ти го търсят! Какво си намислила, Мора?

 - Времето ни тук изтича, Род! Когато нас ни няма вече, Дум ще е този, който ще поддържа Баланса.

 - Ти си полудяла! – изсмя се надменно Род. – Камъкът не може да поддържа Баланса! Не сам! Не без нечия помощ!

 - Кой?! Ти ли ще му помогнеш?!

 - Аз!

 - Нима си мислиш, че не виждам истината зад лъжата?! Нима си мислиш, че ще позволим това да се случи!?

 - Кой ще ме спре? – прихна той. – Братята и сестрите ни? Ти!?

„Аз!“ Зад стиснатите ѝ устни забушува порой от думи.

- Не се дръж като простосмъртен мечтател, Мора! –  продължи той и прокара върховете на пръстите си по бледите ѝ скули. – Губиш времето си с безсмислени брътвежи. Аз съм Род! Един камък не може да определя съдбата на Искона.

- Страхливец! – просъска Мора и бутна ръката му. Искаше ѝ се още сега да го накаже, да се нахвърли върху него, да затрие тази арогантна усмивка, която тъй нагло ѝ се подиграваше. – Един камък! Та нали преди време ти пръв се съгласи Дум да бъде този, който ще пази Равновесието!

 - Преди време…  – каза безгрижно Род. – Всеки греши. Дори и един Властелин.

 - Властелин!!! – изръмжа Мора. – Ти си нищожество, заслужаваш да гниеш във вечния мрак на Навгард!! Но и това ще стане рано или късно, когато падне царството ти в небесата.

Ръката му се вдигна мълниеносно, после също така мълниеносно се спусна към лицето ѝ.

„Остави го!“ – нареди на сянката, дошла да препречи ръката му.

Разтърсващ удар. Пукот. Пулсираща, пламтяща болка. След миг вече не усещаше нищо. Тънката ѝ ръка обхвана брадичката и докато наместваше челюстта си, улови уплахата в очите му.

 - Унеро няма да падне! Не и докато съм жив! Твърде дълго тънеш в мрака! Умът ти е обсебен от видения на тъмнината!

Облиза кръвта, бликнала от устните ѝ и прошепна с усмивка:

  - Губиш силите си, Род! Отначало мислех, че пренебрегваш думите ми, но сега откривам, че наистина не виждаш. Аз погледнах в бъдещето и видях, че Унеро ще падне! Ти...

  - Унеро ще съществува докато я има и Искона! – излая Род. – И не мисли, че ще стоя със скръстени ръце в това съревнование за Дум. Той ще бъде мой!

 Ослепителна светлина блесна помежду им и Род изчезна с нея.

  - Глупак! Станал си още по-самонадеян отпреди! – процеди през зъби Мора. – Но ще си платиш за малодушието и надменността! Само почакай! Ще гаснеш бавно в най-ужасните тъмници на Навгард, Род, предателю!

На мястото, на което до преди малко стоеше Род, се носеха искрици. Мора протегна ръка да ги привлече към себе си. Завъртяха се по ръката ѝ, тя поднесе дланта си към лицето и вдиша жадно.

- Унеро!

Белите воали на мъглите в полите на Арали се разтвориха пред нея. Сини небеса се ширнаха напред, долу зееха дълбоките дерета на каньона Мар. Жълтооранжевите и червени скали се размазаха пред взора ѝ, за да отстъпят място на буренаците и прашните вихрушки в Пустошта. На запад изплува тъмнозелената снага на гората Теревин, след нея се появиха смарагдените корони на лесовете край Вертоград в Градините на Мокош, а след тях и синята шир на океана. Далеч на изток видя белите брегове на Верен. Започна да се издига нагоре и все по-нагоре, докато морската синева вече не се виждаше. Над облаците се носеше стихиен вятър, откъсваше бели парцали от телата им и ги размяташе безмилостно в простора докато не се стопяха. През трепкащата светлина на хоризонта видя отблясъците по куполите на далечни кули. Унеро! Пое натам, но тоз час вятърът издигна стена от бели воали пред нея и препречи взора ѝ. Само миг и небесният град вече го нямаше. Гневен вик се изтръгна от гърдите ѝ, задето не можа да се приближи повече. Но и това, което видя бе достатъчно – вече знаеше къде да търси Унеро.

 

***

 

Не знаеше дали отново сънува или просто лепкавия мрак изпиваше замъгления му взор за пореден път. И в двата случая беше черно. Понякога, ако се взираше достатъчно дълго в тъмнината, успяваше да различи силуетите на дърветата, на храстите, на зъберите. Но толкова отдавна беше тук, че нямаше нужда да напряга очите си, познаваше местността по-добре от пръстите на собствените си ръце. На седем хиляди крачки пред него се простираше безплодна равнина, на няколко места мъртвата ѝ плът бе прорязана от чакълестите корита на пресъхнали реки. Драки и съсухрени треви се търкаляха в прахта отвъд каменните брегове на последното корито, а възвишенията, бележещи края на познатата му територия, се издигаха на около хиляда крачки след това. Наляво стърчаха обгорелите стволове на древна гора – педя пепел покриваше земята под голите корони, а сажди валяха непрестанно, сякаш небето никога нямаше да изплаче мъката си. Въздухът там беше душлив, пушеци се носеха между дърветата като че ли все още някъде в другия край на гората бушуваха яростните пламъци на невидим пожар. На две хиляди и петстотин крачки на дясно лежеше мочурище, лепкави паяжини обвиваха прекършените клони на странни непознати дървета, в тинестите локви дебнеха пиявици и раци, комари се виеха на рояци над слузестите води край островчетата. Някога търсеше риба в мътните плитчини, но скоро разбра, че дори и да имаше, хищните щипки на раците нямаше да му позволят да ловува в територията им. Спазъм разтърси ръцете му при спомена за парещата им захапка. Бе отпуснал гръб на един огромен кръгъл балван – различен от всичко останало тук и така лесно разпознаваем, че съвсем естествено стана отправна точка за всичките му походи – хилядолетен мъх покриваше туловището му, оскъдната топлина и мекота, които предлагаха съсухрените власинки, бяха като любящи обятия насред студения негостоприемен мрак на Юдол. Преди време в мъха живееха стоножки и дребни паячета, и понякога полазваха по гърдите му докато спеше, оставяйки лютящи кървавочервени дири след себе си, криеха се в ръкавите на робата му, в гънките на окъсаните му риза и панталони и много пъти трябваше да се измъква от дрехите си с писъци, но скоро се научи да втрива пепел от мъртвата гора по кожата и дрехите си, която държеше малките гадинки настрани. После се отърва от тях, защото искаше балвана само за себе си. Назад се издигаше безкраен лабиринт от странно изсечени скали, животворна вода се стичаше по няколко от ръбестите скали в центъра на лабиринта, а влажната почва отдолу изобилстваше от тлъсти червеи – истинско пиршество за смъртно изгладнялото му тяло. Но за да пирува трябваше да премине незабелязано покрай четирите кръволока, които неуморно бродеха по кривите пътеки. Не искаха да го ядат, бяха там, за да му напомнят, че нищо хубаво не се печели без болка и усилие. Когато за първи път влезе в лабиринта, две черни сенки връхлетяха изневиделица върху му, докато падаше се появиха и другите две –„Спасение!“ помисли си с облекчение той, когато острите им зъби се впиха в плътта по ръцете и краката му, а извитите им нокти застъргаха по дрехите и гърдите му. Ужасна смърт щеше да е, мъчителна, но поне щеше да е смърт. Щеше да сложи край на самотата, на мизерията, на отчаянието, на проклятието. Цяла вечност сякаш четирите демона пируваха с изнемощялото му тяло, но той търпеливо очакваше края и когато студът и тъмнината замъглиха сетивата му, някакво чувство на облекчение се разля в душата му. Няколко просеки, или дни, по-късно се събуди вкочанен, изпълнен от непоносима болка, крайниците му бяха така жестоко сдъвкани, че не можеше дори да запълзи. Безпаметно дълго лежа в лабиринта, воят на кръволоците кънтеше в ушите му и той се молеше да се завърнат и да го довършат, но краят така и не дойде.

Ръцете му инстинктивно се плъзнаха към лицето – да го помилват, да го утешат, да прогонят спомена – усещаше всяка жила, всяка резка и рана, усещаше студенината им, грубостта им, но най-вече ги усещаше празни, мъртви, защото магията отдавна я нямаше, нямаше го бледосиньото сияние, изворът на силата му. Чувстваше се непотребен, безброй пъти опитва да сложи край на агонията си, но смъртта отказваше да го споходи.

„Завинаги!“ кънтеше в ушите му последното проклятие на Северните магове.

 - Завинаги! – изхъхри, напуканите му устни помръднаха едва. – Немощен, отчаян, мъртъв… Забравен…

Забравен! Дъхът му секна и целият изтръпна. Нямаше нищо, което да го плаши толкова много, колкото мисълта, че беше забравен.

„Колко хилядолетия ли изминаха?! Дали още потръпват при спомена за делата ми?! Дали още изричат името ми със страхопочитание?! Щях да знам, щях да чувствам, ако беше така! А, аз нищо не усещам!“

 - Забравили са ме! Забравили! – изхлипа. – Не!

Викът му се изтръгна с неподозирана сила и закънтя в празнотата наоколо. И слуша ехото със затаен дъх докато заглъхна напълно.

 - Не си забравен, прокудени! – прошепна един глас в тъмнината.

Сепна се и вдигна глава да се озърне. Лицето му беше призрачно бяло, очите – хлътнали и премрежени от неизплакани сълзи. Полудяваше ли?! Наоколо нямаше никого.

 - Не си забравен! – Отново чу гласът, този път по-близо.

От мрака изплува чудат силует. Не можеше да я сравни с нищо, което бе видял някога – крехка беше, но същевременно могъща сила витаеше около нея, красива и ужасяваща, близка, ала тъй далечна. Очите му се разшириха. Тя коленичи пред него и хвана изсъхналата му ръка.

 - Очакват те велики дела, Алабаст от Нарг‘наяр! Ела с мен!

Още щом го докосна, почувства как в ръката му се завърнаха живителните сокове на магията, а щом светлосиньото сияние изпълни дланите му, знаеше, че ще я последва и накрай света.

 

 - Мечтаеш?!

 - Не! – отвърна стреснато Алабаст. Мора стоеше пред него с кисело изражение. – Спомнях си.

 - Помислих, че отново кроиш планове.

 - Виденията от Юдол… понякога са толкова истински.

 - Юдол е минало – протегна ръка към скритото под качулката лице, пръстите ѝ нежно погалиха страната му.

В това време над бездната екна протяжен писък, от висините се спусна мрачен силует и прелитайки над главите им, изплющя с криле – студен порив премина по моста, факлите премигнаха. Упир тупна на обсидиана и Алабаст усети вибрациите от сблъсъка в костите си. Големите му ципести криле, увенчани с криви и остри рогови израстъци на сгъвките, потрепнаха и се прибраха зад гърба. Упир стърчеше с цяла глава над магьосника, тялото му беше едро и мускулесто, покрито с кожи и вериги, слузестата му плът имаше зловещ червен отблясък, очите му – два пламтящи въглена – проблясваха заплашително върху ужасяващото лице. Три черни дебели рога се извиваха над челото и слепоочията му, кожата около тях беше пропукана като разорана почва и Алабаст имаше чувството, че ако се загледаше по-продължително в нея, щеше да види как от плътта изпълзяват личинки. На бедрото му се люшкаше огнен бич, а на коланите, опасващи корема му, висеше огромна бойна брадва, чиито остриета бяха добили тъмночервен оттенък от кръвта, с която ги напояваше непрекъснато. Докато се кланяше пред Мора устните му се разкривиха в усмивка и разкриха два реда криви остри зъби.

Миг по-късно копита зачаткаха по южните стълби и целият мост сякаш потръпна под тежестта им. Рарог беше странно същество – отчасти човек, отчасти животно, но като цяло истински демон. Черното му животинско тяло беше масивно, люспесто, с яки крака и копита, потънали в кръвта на безброй простосмъртни и магични същества. Кожата по хълбоците и плешките му беше толкова загрубяла, че повече приличаше на броня. Торсът му беше мускулест, изрисуван с черните бойни символи на Навгард, и за разлика от човешкия, от него излизаха цели четири ръце, с които умело въртеше смъртоносните си оръжия по време на битка и никой не можеше да му се противопостави. Очите му бяха напълно черни, като бездънни ями и никакъв блясък не се отразяваше в тях. Щом стигна до Мора се поклони едва.

Упир и Рарог бяха древни демони, по-стари от самата Искона, рожби на гнева на Дун. Легендите гласяха, че когато Властелините решили да създадат сушата в сърцето на океана, те били първите, които им се опълчили. Как Мора ги бе подчинила на волята си оставаше загадка за Алабаст. С течение на времето се бяха превърнали в най-доверените ѝ слуги. Имената им всяваха страх сред простосмъртните и магичните създания, защото появата им горе винаги сееше разруха и смърт и само малцина дръзваха да се изправят срещу тях. Рарог и Упир предвождаха войските от демони, сееха смърт и носеха нещастие и злини навред из Искона от незапомнени времена.

Мора изгледа хладно двете чудовища и отсече с леден глас:

 - Искам армия! Голяма! Смъртоносна! По-унищожителна от всяка друга! Нави, йореги, мрави, призовете всички демони от подземния свят!

 - Но, ние вече имаме такава армия, Повелителко на мрака! – отвърна Упир и без да дочака отговор, се запъти към Олтара на Призователите.

Хвана кривия рог, виещ се отстрани на олтара и го наду три пъти. Дълбокият му рев разтърси простора като воят на страховит древен звяр, екна между скалите в бездната сякаш цяла глутница чакаше там и още преди да заглъхне, сред изпаренията и мъглите долу започнаха да се надигат ужасяващи силуети. Затракаха кости, заудряха оръжия, мъртвешки стенания, безплътен кикот, крясъци, вдигнаха се копия, над очуканите шлемове се развяха черните знамена с двете огнени очи, Палийската бездна оживя – изплува от мрака с цялата си страховитост, затътна под стъпките на хилядите демони, зарева „Смърт! Смърт!“

Велика гледка, пълнеща душата, караща сърцето да препуска лудо, да жадува за битка. Армия, пред която трябва да се преклониш, армия, създадена да покори Искона.

Мора гледаше надолу с безразличие.

 - Отзови ги!

Очите на Упир се изцъклиха от изненада.

 Изпълнявай! Нямаше нужда от думи, погледът ѝ се стовари като безмилостен бич върху демона.

С един жест на ръцете му глъчката долу замря, а ордите се стопиха в мрака.

 - Не е това армията, с която ще превземем Унеро!

 - Унеро?! – ахнаха в един глас двата демона.

 - Мрави ни трябват! Повече! Хиляди! Стотици хиляди! Най-могъщите твари на мрака! Най-безмилостните! Най-кръвожадните! Род губи силите си, но още е твърде могъщ. Алпите му ще черпят сили от Изворите на Витус, което ги прави почти неуязвими.

 - Трябва ни числено превъзходство тогава, духове, дракони – рече Рарог.

 - Колко алпи има в Унеро? – попита Упир.

 - Не зная… не още… но все някак ще узнаем…

 - А, как ще стигнем там? Кога? – продължи да разпитва Упир.

 - Скоро ще намеря пролука в защитата на Унеро, а стане ли това Алабаст ще отвори портал и ще прехвърли армиите ни…

 - Стохилядна армия?! Най-малко! – усъмни се Рарог.

 - Съмняваш ли се в мен, четириръки?! – жегна се магьосникът.

Рарог не отговори, само измери Алабаст с поглед и вдигна вежда.

- Долу има петдесет хиляди нави – изръмжа Упир и посочи към черните дълбини на бездната. – Готови са за битка. Отдавна не сме нападали човешките земи. Навите са жадни за кръв! Ние сме жадни за кръв!

 - Има време – отвърна хладно Мора. – За сега ще ги държиш долу! Човешките земи и бездруго са слаби, ще ги нападнем, когато най-малко очакват, там, където най-малко очакват. Когато обявим война на Унеро, Род безсъмнено ще потърси помощта на простосмъртните, но ти ще се погрижиш това да не се случи. Обмисли добре къде и как да атакуваш простосмъртните, за да отслабиш силите им съвсем.

 - Както желаеш! – изсъска Упир.

 - Ти – обърна се Мора към Рарог. – Намери Обелиска и призови Кабирите!

 - Обелиска ще го намеря, – прогърмя гласът на Рарог – но за да събудя Дарзалас, Збелсурд и Зеринтия, ще ми трябва кръвта на Първороден!

 - Нима няма Първородни тук?! – удиви се Мора.

 - Не е толкова лесно – отвърна Рарог. – По Обелиска трябва да потече кръвта на Първороден, у когото мрака и светлината са в баланс.

 - О, това ще се окаже трудна задача, но не и невъзможна…  – рече замислено Мора, а после усмивка се плъзна по лицето ѝ. – Ако знаеш къде да търсиш.

Рарог вторачи черните си очи в нея. Само шепа Първородни бяха останали в Искона, след като Барис поведе останалите през бурното море да търсят мирна земя. Не му отне много време да се досети.

- Тулпар?!

- Тулпар – потвърди Мора. След това направи знак на двата демона да се оттеглят.

- Род беше бесен – рече тя, когато останаха сами с магьосника на моста. – Научил е за Оленто, знае, че търсиш Всемогъщия камък и ще направи всичко възможно да ти попречи да го намериш. Сам той няма да напусне небесните си палати, нито ще рискува сигурността на Унеро, като изпрати някой от алпите си на земята. От създанията в Искона най-близки са му Северните магове и съм сигурна, че ще потърси съдействието на Съвета.

 - Северните магове значи! Но дали ще се съгласят да излязат от пределите на Инамо?!

 - Защо не?! Северните магове имат много причини да не допуснат Всемогъщият камък да попадне в ръцете на някой като теб.

 - Може би си права. Ако Род потърси помощта им, ще узнаем, Дариус Сейбъл ще узнае.

 - Добре – отвърна Мора и му намигна заговорнически. После изчезна сред черни воали.

Странно как самотата довлече със себе си споменът за цитаделата. Гневът му беше затихнал пред гледката на армията и мисълта какво би постигнал с нея, ако я командваше, но сега се разпали в гърдите му с нова страшна сила. Зачуди се кой ли бе нещастникът, предал за появата му в Тарха на Нестор Етернус. Който и да беше щеше да си получи заслуженото. Скоро. Само, че затова щеше да му е нужна помощта на няколко стари познайници в мрачния бастион. Щеше да ги навести при първа възможност.

Не разбираше и защо Род, Властелинът, искаше да притежава Дум. Времето на Властелините беше към края си и скоро те щяха да напуснат Искона завинаги. Защо тогава искаше камъка? Мора премълчаваше много неща и Алабаст трябваше да намери начин да ги научи. Може би те щяха да го отведат до Дум. Сега обаче трябваше да намери Дариус Сейбъл и да го изпрати в Инамо. Погледна към Снигно, който сияеше в далечината, и с бързи крачки се отправи натам.

 

***

 

 

Зад хребетите на изток пламна тънка ивица от пожари, хоризонта някак изсветля, но плътната пелена от облаци закриваше златистите отблясъци, полазили по небосвода. Снежинки премрежваха простора, пъртините вече не се виждаха, зелените върхове на горите се изгубиха под дебелата бяла покривка. Сняг валя през цялата нощ. И продължаваше да вали – по-свирепо и по-обещаващо от преди. Малката хижа бе потънала между снежните преспи и само пушещите комини издаваха признаците на живот в нея.

Дариус Сейбъл седеше в стъклената тераса, загледан в белотата отвъд прозрачните стени, край него лежаха три празни бутилки, четвъртата стърчеше на ръка разстояние от него, гъстата кехлибарена течност вътре бе преполовена. Пламъците в огнището бях замрели. Безсънна нощ, започнала с угризения и разочарование, но колкото повече оловина изпиваше, толкова повече чувството на вина и провал се притъпяваше. Призори нищо вече нямаше значение, бе готов отново да се впусне в търсене на Всемогъщия камък.

Не дължеше на Инамо и Северните магове нищо – нито уважение, нито подкрепа, нито пък изпитваше някакво чувство на дълг. Би постъпил различно преди деветдесет години, би се борил със зъби и нокти и магия, за да защити родината си, за да защити честта на магьосниците, би се изсмял в лицето на Алабаст, колко много би… Сега у Северните магове нямаше достойнство, нямаше чест – бяха се превърнали в жадни за вечност безумци. „Ренегат“ – така го беляза Съветът на Старейшините, когато се възпротиви срещу безвремието. Много от приятелите му се отдръпнаха тогава, много от маговете го осъдиха. Нямаше вече спокойствие за него в Баал, нямаше никъде на острова, но не заради отношението на магьосниците, а заради еднообразието, което завладя магьосническия свят, откакто спряха времето.

 - Ренегат! – изкиска се той и вдигна бутилката с оловината. Две юнашки глътки. – Как би ме нарекъл сега, Мармиас Кантаминис, ако знаеше, че отворих портала на Оленто за най-омразния ти маг?! Ха-ха-ха!

След още няколко глътки оловината свърши. Дариус погледна в празната бутилка със съжаление преди да я захвърли на пода при останалите. В стъклото беше заплел магия, затова, когато бутилките се удариха една в друга, само издрънчаха и се търкулнаха настрани. Твърде ценна му бе оловината, за да рискува да я налива в обикновени шишета. Цялото си богатство – а, то не беше никак малко – дължеше на ръжената напитка и на дързостта си да експериментира с магията, разбра се. Преди три десетилетия откри рецептата за оловина сред старите книги на чичо си, след това не му отне много време да намери подходящите добавки, за да превърне обикновеното питие в необикновен еликсир. Кръчмарите в Баал го знаеха като бунтар, затова не искаха да си имат вземане—даване с него, но пък тези в Чари, Н‘Хор и Балис даваха мило и драго да се доберат до неговата оловина. Няколко години по-късно бизнесът му се разпростря и в Искона – Пирга, Балх, Хазар, Тарха, дори Белас и Адория, притежаваше безкрайни ниви с ръж, овес и царевица в Балхара, Логос и Айриа, а когато се сдоби с хижата в Арали, с облекчение напусна света на Северните магове. Понякога се завръщаше там заради стария си чичо и шепата останали приятели.

Дариус стана, заобиколи огнището – каменна дупка в пода, обрамчена с гранитни камъни – пръстите на лявата му ръка се раздвижиха енергично, тюркоазено сияние потече от тях, понесе се като воал към празните бутилки и ги покри. След миг вече ги нямаше, щяха да са наредени в избата, излъскани до блясък, наред със стъклениците и дамаджаните, търпеливо чакащи да поемат соковете от новата реколта.

Дариус къташе специалната си колекция от оловина в един голям дъбов шкаф във всекидневната. Съвсем случайно беше открил, че оловината придобиваше по-добър вкус, когато престоеше известно време в дъба. Разбира се на никой от клиентите си не бе предложил от тази подобрена напитка, защото вече нямаше нито времето, нито желанието да се занимава с преустройство на процеса на ферментацията, така или иначе продажбите вървяха. А, Алабаст и камъкът отнемаха цялото му време.

 - Алабаст! Понякога те мразя! – изръмжа. – Понякога ти се възхищавам… Да! Не вярваш нали?! И аз не вярвам, че го казвам… но упоритостта, която притежаваш… пълната ти отдаденост…  хъсът… иска ми се и аз да ги имах! Колко по-различени щяха да са нещата тогава!

Докато вадеше бутилка от миналогодишната реколта, хвърли поглед към отсрещния край на стаята, на стената бе окачен кръгъл диск с метален отблясък. Тюркоазеното сияние – малка точица надолу от центъра на диска – пулсираше мудно.

„Мравите го взели! Трябваше да се е преместила нагоре!“

С няколко бързи крачки се озова пред земела. Когато снощи се прибра, точицата блестеше на почти същото място. Докосна тюркоазеното сияние, по повърхността на диска се образуваха вълнички, металната повърхност се разклати, разляха се цветове като по повърхността на езеро. Неясните очертания на бели стени се показаха, дворец на хълм, а знамената с могъщия тур се развяваха под напорите на вятъра.

 - Адория!? Какво по дяволите търсят тези идиоти в Адория!? Дали не са ги заловили? Не! Не  може да бъде! Може би са някъде около града, не в самия град… Да, да! Но защо стоят там?! Не трябваше да се отдалечават толкова много!

Той мушна пръста си във воднистата повърхност. Разклати я, но картината не се промени.

 - Има нещо странно тук. Не може да стоят толкова време на едно място! Ако имаха проблеми, щяха да ме повикат. Дали не са изгубили стъкленицата?! По дяволите! Дали тази щуротия работи правилно?!

В този миг откъм терасата се разнесе гласът на Алабаст.

 - Дариус! Дариус, там ли си?!

 - Да – опита се да не звучи отегчен.

 - Трябва да отидеш в Инамо!

 - Защо?

 - Мора предположи, че Род ще отиде в Баал да търси помощта на Старейшините. Трябва да отидеш, искам да знам какво се случва! По-скоро!

 - Нали знаеш, че не съм добре дошъл там?!

 - Не ме интересува, измисли нещо! Промъкни се някак! Род може би вече е там, побързай!

Дариус въздъхна тежко.

 - Добре.

 - Какво става с наемниците? Къде са?

 - В Адорийската равнина, току-що проверих.

 - Бъди по-точен, Адорийската равнина е обширна! – недоволство имаше в гласа му.

 - Някъде около Адория…

 - Адория?! – гласът му изведнъж се стегна. – В Адория?

 - Не знам. Земелът е експериментална машина, все още не може да открива местонахождението на магията така точно, както ти се иска.

 - По дяволите! За нищо не мога да разчитам на никой! Върви в Инамо, а когато се върнеш гледай да я оправиш тази каша със земела! И когато наемниците се върнат в Тарха, искам веднага да ме уведомиш!

Пукот. После настъпи тишина. Дариус сви юмрук и с изпънат среден пръст замахна към малката сфера, търкаляща се на пода край високите прозорци. Хвърли жален поглед към бутилката с оловината, стърчаща примамливо върху дървения шкаф – ако имаше късмет, щеше да я отвори довечера. После събра длани пред гърдите си и пошепна магични слова. Тюркоазеното сияние по ръцете му запулсира, стана по-ярко, между дланите му се оформи кълбо, а щом започна да ги раздалечава, кълбото се разпъна, нарасна и миг по-късно две крила изпърхаха сред тюркоазените отблясъци. Карагуят изписка и кацна на подадената ръка. Дариус го потри по гърдите и рече:

 - Лети към Тарха, приятелю!

Птицата разпери криле, премина през прозорците като слънчев лъч и се понесе навън през снежната вихрушка. Дариус го проследи с мрачен поглед, след това тюркоазена мъгла се разнесе край него, за да го отнесе в Инамо.