Аз съм циганка. Сега, за по-модерно и по-европейско, ни наричат роми. Не се гордея с този факт, но не се и срамувам. В края на краищата, човек не може да си избира нито родителите, нито къде и като какъв да се роди.
    Детството ми премина щастливо и волно по прашните улици на бургаския квартал "Комлука", наречен от предишната власт с гръмкото име "Победа". Бях обичана от родителите си и обожавана от двете си по-малки сестрички и най-малкото ми братче - изтърсака на фамилията. Докато не станах на 13-14 години, не осъзнавах и не се замислях върху разликите между цигани и българи. При някой по-проливен дъжд  - а това ставаше почти всяка пролет, когато остарялата канализация се затлачеше и улиците се изпълваха с вода до колене, баща ми, рамо до рамо със съседа - българин, отводняваха и почистваха сутеренните етажи на къщите. Живеехме в сговор и разбирателство. Празнувахме и Рамазан и Великден, Коледа и Банго Васил. А и родителите ми не бяха много религиозни, празникът беше по-важен за нас, децата - заради пълната трапеза и подаръците. Най-добрата ми приятелка се казваше Веска и беше българка - дъщерята на съседите. Вярно, имаше цигани, които крадяха, но те бяха от мръсните - ровеха в контейнерите за боклук и миришеха лошо. Мама казваше, че имат въшки и ни забраняваше да играем с тях. А в къщи чистотата беше закон. Ние, момичетата от малки - още пет-шестгодишни, започвахме да се учим да шетаме в къщи - да чистим и да перем, да мием чинии и да готвим. Работата не ни тежеше - приемахме я като нещо съвсем естествено, като част от живота. Всички ходехме на училище, бяхме винаги спретнато и прилично облечени, макар и не богато. Баща ми беше хамалин на пристанището, а мама - чистачка в кварталното училище, където учехме и ние. Понякога, когато нямаше кораби за разтоварване и татко го връщаха от работа се случваше парите да не достигат, но нашите правеха-струваха, гладни не ни оставяха, макар и да бяхме доста гърла в къщи.
    Не ми тежеше нито шетането, нито училището - бях живо и пъргаво дете, в училище бях винаги отличничка. Но най-много от всичко обичах да чета.Вечер, докато всички гледаха телевизия, аз се пренасях в един въображаем свят - вълшебен и прекрасен. Мама шиеше или плетеше и току въздишаше:
          - Мелиха, стига с тия книги, почини си малко. Боже, ще окьоравее това дете...
   Веднъж случайно чух как класната ми - г-жа Маркова, попита мама в коридора на училището:
          - Сание, мислили ли сте вече за образованието на Мелиха? Тя трябва да продължи да учи в гимназия.
          - А, госпожо, наште момичета не са създадени да учат. Стига им до осми клас, колкото да познават парите и да не ги лъжат в сметките по магазините. Да са ожени и да гледа мъж и деца - такава е съдбата на жената.
           - Сание, детето е много умно. Може да има много по-добро бъдеще от вас. Грехота е да не и дадете тази възможност. Обещай ми поне да го обсъдите със съпруга си.
            - Ша видим, госпожо, но ми са струва, че моя Хасан няма да са съгласи.
    Вечерта мама повтори разговора пред татко, а той само се засмя и каза:
            - Така си е, умница си е нашта Мелиха - а аз щях да се пръсна от гордост.
    Затова никога не бях мислела, че нашите ще имат нещо против да продължа образованието си. Но съдбата в лицето на баща ми, беше ми подготвила изненада, която щеше да взриви безоблачния ми дотогава живот. Завърших осми клас и вече обмислях в кои училища да подам документи. Не бях го обсъждала с родителите ми, но нали те толкова се гордееха с мен затова, че съм отличничка и винаги ни съветваха да се учим добре и да слушаме учителките. А и никога, през краткия ми живот досега, не бяха ми отказвали нищо. Една вечер татко се прибра леко пийнал и още от вратата извика:
             - Мелиха, я ела тук! Виж ти, каква красавица си станала! Ха, целувай ръка на баща си!
    Загледах го стреснато, а мама попита:
             - Какво се е случило, Хасан?
             - Голям късмет за Мелиха, Сание! Намерих и мъж, богат човек! Най-големият син на Мустафа - Хюсеин, я иска за жена. Кат царица ша си живей!
             - Какъв късмет?! Аз съм малка още за женене. Искам да уча! - обърнах поглед към мама в очакване да ме подкрепи, но тя мълчеше пребледняла.
             - Някой ден ше ми благодариш, дъще - каза татко. - За кво ти е тва учене?! Нали зимаш богат мъж, той ша та храни и облича.
             - Не ща никакъв мъж - ревнах аз и избягах в стаята, която делях с една от сестрите ми. Заключих вратата, хвърлих се на леглото и се разплаках. Всички в махалата познавахме Мустафа - имаше къща като палат, а синът му - Хюсеин се перчеше с дебел златен ланец на врата и скъп мобилен телефон. Никой от семейството не работеше никъде. Говореше се, че се занимават с кражби на коли и дават пари назаем срещу висока лихва. Въпреки това, майката и бабата на Хюсеин ежемесечно се редяха пред социалната служба да получават помощи.
     Знаех, че баща ми никога не говори празни приказки и думата му надве не става. А и при нас не е прието дете да противоречи на родителя си. Бащата се уважава, почита се и се слуша, та ако ще и на сто години да си вече. Съгласна съм! Но нямах намерение да изживея живота си в грижи за някого, който си мисли, че света се върти около него. Имах мечти и животът си беше мой! На сутринта станах, промъкнах се на пръсти в спалнята на нашите докато още спяха и отмъкнах трийсет лева, които сигурно бяха последните пари на семейството до края на месеца. Отидох в центъра на града и се мотах цял ден по улиците и по магазините. Спарите си купих тетрадки и ученическа раница. Мислех, че нашите като видят упорството ми, ще се откажат от безумния си план, но все пак със страх се върнах у дома. Баща ми е кротък и търпелив човек, но ядоса ли се, да не си му насреща! Хващат го бесните, както казваше мама. Прибрах се по тъмно, надявайки се да се промъкна на пръсти в стаята си и че някак си ще ми се размине.Хем се бунтувах, хем се страхувах. Струваше ми се, че всичко случило се през последния ден е само сън, някакъв кошмар, от който всеки миг ще се събудя. Майка и татко ме чакаха пред пътната врата. Мама плачеше, а татко само процеди през зъби:
             - Сватбата е след седмица! - после грабна раницата от ръцете ми, извади тетрадките и се намръщи. Влезе на двора, хвърли ги на земята и ги поля с газ от лампата, която държахме заредена в случай, че спре тока. После драсна клечката. Мама изпищя:
              - Недей, Хасан, щяхме да ги дадем на някое от другите деца!
              - Ти да мълчиш! - сопна се татко. - Ти я докара дотам с нейните книжки!
Гледах как горят мечтите ми и ми се струваше, че и аз умирам заедно с тях. Не се сърдех на баща ми - той смяташе, че го прави за мое добро. Само ми беше тъжно и се чувствах изоставена и самотна.
      Сватбата беше след седмица. Сватба за чудо и приказ. Мустафа не бе жалил пари, зер първороден син женеше. Граждански брак в общината, разбира се нямаше. Едва преди месец бях навършила петнайсет, а и ние, циганите, се женим пред Бога, не пред Закона. Но иначе всички други салтанати бяха спазени. Не помня почти нищо от самата сватба, както и от седмицата преди нея, която преживях затворена в стаята си. Не бях под ключ, но под постоянно наблюдение и наставления. Но кристално ясно си спомням първата си брачна нощ. Мечтаех си да не бях девствена, за да ме върнат на родителите ми - девствеността все още е едно от най-ценните качества на ромската девойка. Но, разбира се, бях. Та аз бях още почти дете, съвсем доскоро дори си играех с кукли.
       В разгара на самата веселба, съпругът ми, явно по даден от майка си знак, ме грабна на ръце и ме понесе към къщата, към съпружеската ни спалня. Опитах се да се боря, но той ме притискаше толкова силно, че имах чувството, че се задушавам. Тълпата от сватбари ни следваше по петите. Чуваха се викове и дюдюкания и пожелания към Хюсеин да се представи добре като мъж. Умирах от срам. Беше толкова унизително. Хвърли ме върху леглото в стаята, а тълпата остана отвън. Чукаха, блъскаха по вратата, кикотеха се, а над цялата тази врява се носеше музиката - протяжна и тъжна мелодия. Чуваха се викове: "Искаме да видим кръв по чаршафа!" и "Кога ще пием сладка ракия?"  Борех се безуспешно. Изпитият алкохол и срамът да не се изложи като мъж, му дадоха сили. Прониза ме неистова болка, но стиснах зъби и сподавих писъка. Чаршафът беше осигурен, макар че по-голямата част от кръвта по него сигурно беше от Хюсеин - в стремежа си да се защитя, бях го издрала до кръв. След пет минути съпругът ми, изтощен от усилията захърка. През прозореца виждах как свекървата размахва на двора окървавения чаршаф. Заплаках тихичко.

      Същата нощ избягах. Нахвърлях дрехи в един сак и грижливо прибрах личните си документи - особено държах да не забравя свидетелството за завършено основно образование. Щеше да ми трябва. Добре, че багажът ми беше пренесен в новата къща от предния ден и грижливо подреден в гардероба и шкафовете.Треперех при всяко поскърцване на вратите на гардероба, но Хюсеин спеше като заклан. В булчинската ми чанта имаше куп пари - подаръци от сватбарите. Поне още толкова имаше и в джобовете на младоженеца. Прибрах и тях, сигурно имаше най-малко десетина хиляди лева. Сметнах, че това ще бъде добра компенсация за страданията и униженията ми. Отделих няколко банкноти в джоба, а останалите сложих в сака, така както си бяха в чантата. Стъпвайки на пръсти, се прехвърлих през отворения прозорец едновременно с тежкия сак. Добре, че беше лято и добре, че стаята беше на първия етаж.
     Добрах се до гарата, която беше на около три километра пеша, треперейки при всеки шум и криейки се в сенките. Изчаках в градинката да отворят гарата и си купих билет за първия влак за Пловдив. Вече имах план. Щях да отида при леля Джемиле - първа братовчедка на майка ми, която живееше там. От няколко години тя беше отлъчена от рода.Но аз помнех наизуст адреса и от новогодишните картички, които ни изпращаше всяка година. Престъплението и беше, че избягала в Пловдив да учи и впоследствие се омъжила за българин. Вярвах, че като човек със сходна съдба, тя ще ме приеме и ще ми помогне. Не бях я виждала от няколко години, но като дете и бях любимката. Освен това имах пари - не знаех колко са точно, но чантата беше доста издута. Ромите са щедри, когато ходят по сватби, а Мустафа беше уважаван човек. А след време щях да си намеря и някаква почасова работа. Само дано леля Джемиле не се е преместила. Едва ли някой би се сетил да ме търси при нея. Мъчно ми беше за сестрите и брат ми, дори за родителите ми, но щях да им се обадя едва след като навърша 18 години и имам право сама да се разпореждам с живота си. 
     Докато влакът потегляше, се заклех пред себе си, че никога вече няма да допусна някой друг да управлява живота ми и да взема решения вместо мен, пък било то и собствения ми баща, брат или съпруг. Бях уверена в себе си, знаех какво искам и кое е най-добро за мен и бях твърдо решена да осъществя мечтите си. Няма да позволя на никого да ми отнеме правото да реша сама как да изживея собствения си живот. Правото на избор...