Празна красота
Тя бавно вървеше по безлюдните улици с цигара в ръка. Дългите ù руси коси се развяваха от студения вятър. Гримът ù оставяше следи по асфалта под формата на сълзи. Разкървавените ù устни дръпваха от фитила на току-що запалената тежка цигара, чиито дим запушваше дробовете ù. Кехлибарените лъчи на слънцето, готово всеки момент да се скрие, осветяваха крехкия ù силует. Стъпките ù отекваха по дългите улици под натиска на високите ù черни токчета. Разкъсаната ù рокля се влачеше по земята и обираше прахта. Сърцето ù мъчително туптеше в такт с крачките, които правеше. Тя дръпна отново и погълнатото вещество проникна във всяка клетка на тялото ù. Промени я, присвои си я. Момичето затвори очи от удоволствие. Тя вече не приличаше на себе си. Именно това желаеше, да избяга. Да се откъсне от тялото си, да изчезне като дима, който се губеше в необятното пространство.
Тя се строполи на земята. Звукът от падането разтърси всеки прозорец на сивите блокове, наредени по края на улицата. Проникна и в най-тъмния коридор, в най-дълбокото подземие. Слънцето хвърляше последните си лъчи върху безжизненото тяло. Сякаш триумфираше над победата си. Вече нямаше да залезе само, тя щеше да го последва. Празните ù очи гледаха оранжевото небе… а цигарата изгасна в студената ù ръка.
© Любомира Герова All rights reserved.
