Предците ми говорят – Петър и Тодора 1

Из книгата ми "Предците ми говорят "

    От глава "Петър и Тодора"

      (продължение 1)

Той излезе на отвода и се загледа в отсрещният баир. Река Малък Искър шумеше в дола. Пролетно време водите ѝ бяха винаги буйни и мътни. Биеха се в огромните камъни в коритото ѝ и шумно продължаваха пътя си надолу. Той обичаше реката. Тя му беше дружка открай време. Все покрай реката ходеше на училище до Видраре. В нейните вирове търсеше разхлада през лятото. Ловеше риба в тихите и сенчести кътчета. Но най-обичаше да седне до водата и потопил крака в реката, да чете някоя книга или да мисли за далечни земи или минали времена. Обичаше самотата и свободата. И реката му даваше и двете. Ето защо влезе обратно в собата, взе един пешкир и един кат дрехи и се запъти по пътечката, покрай обора и сайванта надолу към реката. Тя да му умие тежките мисли и да го освободи от веригите, стиснали сърцето му. „Защо животът е толкова сложен процес? Аз ли съм придирчив, както каза кака Рада, или съм безхарактерен и страхлив?“
Едва стигнал брега, се съблече и се хвърли в дълбокия вир, без много да му мисли. Водата го обгърна с леденостудена прегръдка и той се почувства жив. Студът не го плашеше, често се къпеше дори в ледените ѝ води през зимата. Харесваше му контраста на бушуващата гореща кръв вътре в него и студените вълни на водата около него. Ооо, това бяха мигове на истинска наслада! Искърът нямаше да го изостави, нямаше да умре, нямаше да иска, да претендира. Той течеше и предлагаше себе си такъв, какъвто е. С всичко, което притежаваше. 
Петър направи няколко дължини на големия вир и излезе от водата. Подсуши се и се облече. Черната му коса заблестя като разтопен катран на главата му. Беше дългичка и той я решеше назад. Но имаше и чупки и лимби. Жените го харесваха открай време. Въпреки годините си беше все още строен, слаб и жилав, висок с кафяви очи, прав гръцки нос и мустачки, за които се грижеше да са винаги тънки и добре подстригани. Хубавец, с две думи.
Прибра се в къщата. Трябваше да се обръсне и облече подобаващо за църквата. Децата бяха на грижите на снаха му. Той не можеше да направи много за тях. Единственото, което можеше да стори, е да даде свободата си. А това беше най-голямото му богатство. Днес обаче щеше да се прости с него. Едва ли някой ще забележи това.
Два часа по-късно беше в църквата. Спретнат, издокаран, а Рада му сложи и цвете на ревера. Идеше му да го махне. Но не му стигна куражът. Църквата беше доста пълна. Петър беше уважаван човек в селото. Освен това работеше и като писар в общината. Но главната причина съселяните му да останат в църквата след неделната служба беше любопитството. Всички искаха да видят новата невеста на писаря. Очакваха я всеки момент, придружена от роднините ѝ. Отвън се чу тропот на каруца и това можеше да е само бъдещата му невеста. Затова той се отправи натам. И така си беше.
От току-що пристигналата волска кола слязоха новите му роднини заедно с Тодора. Момичето скочи от колата и плахо застана до нея. Беше с наведена глава та Петър не можа да види лицето ѝ. Беше ниска и слаба, облечена в сукман и престилка. На главата беше завързала бяла кърпа. Не се виждаше нищо от косата ѝ. Стори му се дете, малко и невръстно. Очакваше поне да беше по-висока. Пълно отчаяние го обхвана. Зяпаше я и не помръдваше. За мърдане – идеше му да побегне. Вдън горите тилилейски. Но се насили и направи няколко крачки. Чичо ѝ го пресрещна и се представи. А после посочи и нея:
– Това е Тодора! Твоята бъдеща невяста. Ела тук, Тошке, подай ръка на човека.
Момичето се приближи и без да вдига очи, подаде ръка напред. Петър я пое и каза учтиво името си. Тя смотолеви нещо неразбрано и дръпна ръката си. Гледаше в земята.
„Какво ми се падна да изживея!“ – помисли Петър и подкани да влизат в църквата. Всичко беше готово за церемонията, а и той искаше час по-скоро всичко да свършва.
„Ооо, то сега започва, уважаеми!“ – нашепна му с насмешка един вътрешен глас и Петър въздъхна малко по-шумно отколкото беше прилично. Но на кого ли му пука?
    Колко беше дълга самата церемония остана в незапомнените моменти през този ден. От църквата всички се пренесоха в къщата му.
Седнаха на трапезата приготвена от жените и сипаха ракия и вино. Тодора седеше до него, навела глава и непродумваща. Все още не беше видял нито лицето ѝ, нито беше чул гласа ѝ. Освен някакви мрънкащи звуци, излизащи от устата ѝ по принуда. Започна да си мисли дали пък не е нещо дефектна в говор и взор.
– Можеш ли да говориш, жено? – наведе се към нея Петър, след като изпи две ракии и всичките му страхове излязоха на устата.
– Ъхъ! – беше еднобуквеният ѝ отговор
– Е като е ъхъ, кажи нещо тогава. И дигни тая глава да те видя.
Тодора нищо не каза, но плахо надигна глава и обърна лицето си към него. Но погледа ѝ се спря някъде около гърдите му, не го погледна в очите. Той изгледа това, което тя изложи на показ. Слабо триъгълно лице, малки тънки устни и голям нос. Ниско чело. Протегна се и хвана брадичката ѝ. Повдигна лицето ѝ и каза:
– Погледни ме!
Тя повдигна клепачи и той видя уплашените ѝ черни очи. Толкова уплашени, че граничеше с паника.
– Страх ли те е от нещо, жено? – попита изненадан той. 
Тя кимна. Той все още държеше брадичката ѝ. Опасяваше се, че ако я пусне, главата ѝ ще се килне отново надолу.
– От какво те е страх?
Тя сви рамене без отговор. Дори отмести поглед встрани.
– Всичко това е ново за теб. Но аз няма да ти сторя зло. Успокой се и яж. Но преди това искам да чуя гласа ти. Кажи нещо!
– Ми не знам – беше отговорът ѝ.
– Какво не знаеш?
Тя направи гримаса на незнаеща и вдигна рамене.
– Не разбрах. Кажи нещо. Какво не знаеш?
– Какво да кажа – смотолеви Тодора. Лицето ѝ пламна в огън.
„Явно се притеснява от мен“– помисли си Петър. Това беше първото им общуване. Реши да я остави да се нахрани.
– Добре. Яж сега. Ще поговорим после. И я пусна. Тя бързо се обърна към масата и се наведе над чинията си. Чак тогава той забеляза, че всички наоколо се бяха взрели в тях и следяха разговора им, ако можеше така да се каже на неговия монолог и нейните мимики. Скръцна със зъби и прехапа език. Посегна към чашката.
В ранния следобед хората започнаха да се разотиват. Чичото и лелята на Тодора оставиха една бохча с нейни вещи и също си тръгнаха. Рада и още три жени останаха, за да оправят къщата в ред, а снаха му и брат му взеха децата на Петър с тях, за да останат двамата младоженци сами. Но Рада като видя притеснението на Тодорка и приповдигнато нервно настроение на Петър, реши да се намеси и да пооправи нещата. Затова когато всички си тръгнаха и къщата и животните бяха оправени и всичко беше в ред, тя дръпна Петър настрани и рече:
– Може ли да поговорим, Пешо? – Той я погледна недоумяващо, но тя продължи – И с двама ви. Да ви кажа две думи.
– Какво, напътствия ли ще ми даваш? Какво искаш да казваш?
– Ще го разбереш когато го кажа. Нека седнем на паралията в кащи? А? Какво ше кажеш?
– Хатъра ти нема да скърша. Да е, както кажеш. Ела, невесто, тука. Да чуем кака Рада какво има да казва. Щото тя е главният виновник да се случи всичко това. За добро или за лошо, ще се разбере по-късно.
Тримата седнаха около паралията. Тодора пак гледаше надолу с наведена глава. Петър си наля вино. Рада го изчака да седне и почна:
– Сички знаем, оти вашето не е като нормалните сватби. Вие се не познавате. Зехте се, да го кажем направо, по принуда. Петър поне беше наясно и сам направи своя избор. Първата му булка се спомина и остави две малки деца. Той е сам. Не може да се справи с непосилните женски задачи. А и писар в общината е. Затова му требва нова невяста. Да се грижи за дома, децата, животните. Да посреща и изпраща мъжа си на работа. Други деца да му роди. Ти, Тодоро, казано ли ти е у какав дом отиваш? – Рада говореше и гледаше Тодорка.
– Ъъ! – беше нейният отговор, без да вдига глава. Двамата с Петър се спогледаха. Петър се обади:
– Отговори ясно и с думи! И дигни тая глава, като говориш с мен, в очите ме гледай!
– Чакай де, чакай малко, Петре, невестето е срамежливо. Не я стряскай от първеж. А ти, невесто, по-напето отговаряй! Какво е това ъъ?
Тя не отговори. Петър вдигна вежди и погледна нагоре гредите.
– Та викаш, че са ти казале твойте ора за какав човек се жениш? – продължи Рада.
– Да! – едва се чу като отговор този път.
– Успе ли да разгледаш кащата? Да видиш оборите и градината? – попита Рада. Тодора поклати потвърждаващо главата. После се усети и каза отново:
– Да.
Рада видя, че трудно ще успее да проведе диалог с нея затова се обърна към Петър:
– А ти, Петре, виждаш, булката ти е млада и срамежлива. А и уплашена. Ново е сичко за нея. Ако ти кажа, че това е първото ѝ излизане от селото, в което е живяла, ще поверваш ли?
Той погледна слисан.
– Верно ли, невесто? – тя кимна, а после отрони:
– Да.
Петър се хвана за главата и с жест подкани Рада да продължи.
– Не я гледай мръснишката и я остави да свикне с новото си положение – започна тя, но той я прекъсна:
– Че тя как ще разбере как я гледам като очите ѝ са забити все в земята. Ей нà, и сега в нази не гледа.
– Ей, не е лесна тая нейната – защити я Рада. – Така е научена. Само да работи, очи да не подига, приказка да не продумва. Така ли е Тодоро?
– Ъъ! Да!– отговори тя.
Рада изгледа Петър в смисъл на „видиш ли“ и каза:
– Ти, Пешо, я остави кротко некой и друг ден. Не насилвай булчето. Оти като го гледам жал ма фаща. Тя ще се научи. Овчарско куче градско лесно става. Обратното е трудно. Дай ѝ малко време. Чу ли що ти думам?
Петър кимна:
– Ъъ! – ухили се той.
Рада и тя се засмя и стана да си върви. Тодорка скочи и я изпроводи до портата. Петър остана на паралията. След малко Тодора се върна и застана до вратата. Той изчака малко и като видя, че тя продължава да стои там, рече:
– Що стърчиш там като наказана. Ела седни.
– Ако нещо сакаш, да донеса! – с пискливо и на пресекулки гласче продума тя. Това беше най-дългото изречение чуто от него досега.
– Ела тука и седни. Това сакам – подчерта той думата.
Тя пристъпи плахо и още по-плахо приседна на крайчеца на и без това малкото трикрако столче.
„Бжеее, какво наплашено врабче!“ – помисли си Петър, а каза:
– Гледай сега, аз хора не ям. И от мен няма от какво да те е страх. И бой няма да ядеш. Не съм побойник. С теб нелеката ни орис е събрала. Ти с едни патила, аз с други. Ама, както казва кака Рада, може и да си помогнем един на друг. Аз не съм човек придирчив. Тих човек съм, с благ характер. Зло от мен нема да видиш. А както се вижда, и ти не си усойница, нито пепелянка. Че аз жени кавгаджийки не обичам. Ама и да ходиш на пръсти из къщата и да трепериш по кьошетата също не ми се нрави. Особено ако няма за какво. Е верно, че се не познаваме. И аз съм съгласен, че ни требва време да свикнем един с друг и с новото положение и на двама ни в живота. Искам да ти кажа още отсега, че ща не ща, аз те сравнявам с първата си булка. И нея още не съм забравил. Още ми е на сърце. Та затова не чакай от мен мили очи и любовни думи. За сега само уважение като на стопанка на дома ми ще имаш от мен. Но и ти се помачи да се държиш като такава. Не като уплашено врабче. Разбираш ли какво ти думам?
Тодора кимна. Тя слушаше и нервно мачкаше с пръстите си края на престилката си. Цял ден сърцето ѝ не спря да бумти. Сигурно дупка вече беше пробило в гърдите ѝ.
– Ще ми се да ме гледаш в очите, кога говорим, кога аз говоря, то ти не обелваш и дума. А това не е някаква си моя прищявка, с която да те измъчвам, ами така мога да разбера по-лесно дали си ме разбрала, или не, какво мислиш, как се чувстваш. Като не говориш, поне по очите ти да чета. Може ли?
Тодора пак кимна и едва-едва надигна глава. Погледна го за миг и пак отклони очи. Той се усмихна. И я съжали. Грозничка му се видя булката, плаха, срамежлива, глупава и неука. Нищо общо с Велика. Нооо, съдба!
– Засега ще спиш с децата. В гората соба. Така ще е за първо. Аз спя в малката соба. То за килер е правено, ама на мен там ми е добре. Не ми требе пространство, нощем хоро не играя. Сутрин ходя в общината. И отпладне за некой час. Но не всеки ден. Видела си всичко у къщата. Работата ти е позната. Мене нема да ме мислиш. Последната грижа да съм ти. Гледай децата и дома. Това е засега. Нещо ти да имаш да питаш?
Тодора се насили да вдигне очи и да отговори:
– Е па нема!
– Тогава върви да спиш и заран нов ден.
Тя стана и веднага се шмугна в стаята си. Той още дълго седя над чашата с виното и пуши поне три цигари, преди да си легне с натежала глава. От мисли и от вино. И ракийка де.
☆☆☆

    Следва продължение...

Който желае да си закупи книгата да ми пише на лични.  Благодаря!