Oct 27, 2017, 7:23 PM

Предварителен изпит 

  Prose » Narratives
528 4 10
8 мин reading

     Да придружа сина си, големият, поисках. Той се съгласи. Предстоеше му изпит, нещо като предварителен или първи опит за кандидатстване в университета. Ще решава тест.

     Беше студено, доста студено. Колата ми е стара, но климатикът работи. Момчето не се притеснява, това е добре. Дори задряма на задната седалка. Спокоен е синът ми, харесва ми. Дано не стане като баща си.

     Стигнахме Студентския град, паркирах малко далече от входа на учебното заведение. Ледът не беше почистен и вървяхме бавно, особено аз, защото винаги падам лошо. Ориентирахме се по опашката – изпитът щеше да се състои в една по-ниска част, нещо като пристройка към голямото здание. Позволяваха да се влиза само с една химикалка, със синьо мастило. Нищо друго. От всеки искаха личната карта, за да отмятат нещо в списъка. Имаше още време, аз застанах отстрани да попуша. Синът ми се нареди на опашката.

     Едно момиче, със синя шапка и син шал, плачеше.

     – Забравила съм си личната карта! Боже, как можах!

     – Ама не си ли я взе? – питаше я друго. – Тя ти беше на нощното шкафче. Нали снощи нарочно я извади, да не я забравиш.

     – Няма я у мен. Навсякъде проверих. Как можах!

     От накъсания им разговор разбрах, че са някакви родственички, може би братовчедки. Едното момиче, това без личната карта, беше дошло отдалече, спомена името на града, но не го чух добре, преспало беше в квартирата на братовчедката си и сега бе тук, за да се яви на изпита.

     – Дали да не изтичам до блока? – отчаяно попита девойчето със синята шапка.

     – Няма да успееш. Има само още двайсет минути. – Другото момиче гледаше разочаровано и тъпо. – Къде ти беше акълът, да си забравиш личната карта... Всичко провали.

     И сина ми беше чул този неспокоен разговор. Кимна ми: закарай я, тате, аз ще се оправя. Показа ми своята лична карта и химикалката. Намигна: „При мен всичко е наред!”. Добре, ще я закарам. Успех, сине!

     – Аз съм с автомобил – казах на синята шапчица. – Искате ли да ви закарам?

     – Разбира се! – възкликна тя. Дори подскочи от радост. – Ама разбира се! Да тръгваме! По-бързо! Може да успеем!

     Бързахме по леда, тя почти тичаше. Аз не паднах. Стигнахме бързо до блока, защото познавах улиците и ми беше достатъчно да зная номера на блока; на връщане шофирах още по-уверено. Тя ме целуна по бузата, благодари и хукна към входа на пристройката. Шалът се вееше след нея като гръцко знаме. Главата ѝ приличаше на малка черквица, от тези в Санторини, със сините заоблени покриви.

     Стигна навреме, подаде на входа заветната лична карта, усмихна се и влезе. Синьото се скри.

     Сторих добро дело. И получих целувка за награда. Сега съм доволен.

     Ама наистина е много студено! Отдавна не е имало толкова мразовита зима. Снегът под ботушите ми хрупкаше, хрускаше като младежа отсреща. Ядеше топла баничка с препечени кори и от устата му излизаше пара. Пуфтеше като парен локомотив – от удоволствие или от само себе си. И на мен ми се дояде. Поръчах и продавачът я взе от витрината, метна я върху един голям и плосък котлон за катми, обърна я няколко пъти, попритисна я с шпатула и ми я подаде. Хубава баничка, хрупкава. Захапах и започнах да изпускам пара. До мен се бяха композирали още трима-четирима. Зима е. А това очевидно беше депото за гладници.

     Постоплих се някак. Сега трябва да чакам – поне два часа време имам. Не можах да позная Студентски град, докато карах момичето преди малко. Да, познавах улиците, и блока знаех, но имаше толкова нови сгради, заведения, преки и дървета, че за малко да се объркам. Това беше станал истински град. Започнах да пресмятам преди колко години бях живял тук, но се отказах, стана ми неловко. Неудобно е да признаваш, че е минало толкова много време, просто е невероятно. Минах покрай стола. Тук вечеряхме всеки ден, храната беше прилична. След седем и трийсет оставаше само буламач или раздаваха консерви и кисело мляко. Затова идвахме с моя съквартирант още в седем. Никога по-късно. Имах двама съкафезници в общежитието, единият от Севлиево, другият от Габрово. Надпреварваха се по икономии. Режеха сапуна на две. Беше весело. Имаше някаква особена, топла привързаност между нас, провинциалистите. Всички бяхме по своему комплексирани и въпреки че бяхме мнозинство, чувствахме, че сме на гости на софиянците. Не ги мразехме. Но в никакъв случай не ги харесвахме.

     А после се установих в столицата и вече толкова години, няма да казвам колко, не съм се отделял от големия град, ако изключим двете зими тормоз в една фирма на морето, където отидох уж да се удавя в пари. Пари не направих, но и не се удавих, слава Богу. Това ми беше файдата. От тогава не напускам София. Тук съм живял най-дълго и вече ми досажда като роден град. Пък и заради този град се разделих със студентската си любов, така че трябва да го търпя като усещане за вина.

     „Нека отидем във Варна!” – молеше ме приятелката ми. Тъкмо бяхме свършили следването. Беше ми състудентка. Имаше зелени очи. Всички ми завиждаха.

     „Не, ще останем тук, в София. Непреклонен съм. Не ме моли повече.” Още тогава бях упорит, съсредоточен и глупав човек, склонен към падане.

     И ние, на чаша чай във вечното кафене "Пролет" до вуза, в което уплътнявахме прозорците между лекциите и упражненията, двама отчаяно влюбени провинциалисти, направихме избор за бъдещето си. Нейният избор беше родният ѝ град, моят – големият град. Най-големият в България всъщност. Нищо, че и Варна е впечатлително обширна. Тогава не знаехме, че мястото няма чак толкова съдбовно значение: може да си останеш малък и в големия град или да станеш голям в малкия град. Щастието няма нищо общо с това.

     Беше отдавна. Почти толкова отдавна, колкото чакам сина да излезе от изпита. Скрих се на топло във фоайето на университета. До парното имаше дълга масивна дървена пейка. Седнах на нея и се унесох. Усетих как някакъв бледен лъч от смуглото слънце плъзна по врата ми. Стана ми приятно.

     – Татсън! – блъскаше ме леко сина по рамото, за да ме събуди. – Добре ли си?

     Стреснах се. Задрямал съм.

     – Добре, че ме откри, сине! – зарадвах се. – Щях да се изгубя в един сън. София е голям град. Сънувах нещо.

     Тръгнахме към колата.

     – Как мина? – попитах го.

     – Добре като че ли, но ще видим. Аз нямам големи очаквания. Все пак това е предварителен изпит.

     Да, спокойно момче. Нека такъв да си остане цял живот. По-леко ще му е.

     – А какво стана с уплашеното момиче, онова синичкото, без личната карта? – Той май я беше харесал.

     Усмихнах се. Животът се повтаря.

     – Всичко приключи добре и с чудесен финал. Стигнахме навреме, тя благодари и дори ме целуна по бузата.

     – Провинциалистка като много други – рече сухо и с презрение кандидат-студентът. – Те все ще объркат нещо.

     Заболя ме, но нищо не казах. Синът ми е столичанин. Роден е в София. И сигурно никога нищо няма да обърка.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Регулус, Павлина, Ани.
  • Носталгично, но и аз се усмихнах.
  • Браво! Ето още едно по темата: https://otkrovenia.com/bg/proza/petyk-13-ti-1
    С усмивка!
  • Браво! Хареса ми!
  • Благодаря, Стойчо, Роси.
  • Ех... Особено приятно ми бе да прочета този хубав разказ!
  • 😃!!!
  • Благодаря за куража, Владимир. Притеснявам се да пиша от първо лице, но ще го направя, само заради теб, след поредицата. Благодаря и аз.
  • Разкажи го, Силве. Можеш. Ще се радвам да го прочета. Благодаря за коментара.
  • Много ми допадна. И аз съм била на такъв изпит, но без придружител и историята е цял екшън. С гонене на влак, загубена лична карта, возене без билет във влака има и още, важното е, че завърши добре.
    Понякога децата не могат да оценят предоставените им удобства(колко са удобства не съм убедена). Но важното е да бъдем инерцията за тях. И да, човек трябва да мине през недоимък, за да оцени луканката.
    Поздрав.
Random works
: ??:??