Да придружа сина си, големият, поисках. Той се съгласи. Предстоеше му изпит, нещо като предварителен или първи опит за кандидатстване в университета. Ще решава тест.
Беше студено, доста студено. Колата ми е стара, но климатикът работи. Момчето не се притеснява, това е добре. Дори задряма на задната седалка. Спокоен е синът ми, харесва ми. Дано не стане като баща си.
Стигнахме Студентския град, паркирах малко далече от входа на учебното заведение. Ледът не беше почистен и вървяхме бавно, особено аз, защото винаги падам лошо. Ориентирахме се по опашката – изпитът щеше да се състои в една по-ниска част, нещо като пристройка към голямото здание. Позволяваха да се влиза само с една химикалка, със синьо мастило. Нищо друго. От всеки искаха личната карта, за да отмятат нещо в списъка. Имаше още време, аз застанах отстрани да попуша. Синът ми се нареди на опашката.
Едно момиче, със синя шапка и син шал, плачеше.
– Забравила съм си личната карта! Боже, как можах!
– Ама не си ли я взе? – питаше ...