Из света на Earthrise - част1

Острието попадна право в сърцето. Той никога не пропускаше. В тъмната уличка очите на жертвата, озарени от светлините на градския център, придобиха кристален вид и пречупваха милионите светлинки, изпразнени от съдържание. Джон обичаше този букет от чувства, да гледа как животът напуска очите на хората, не, той не просто го обичаше, а беше пристрастен. Някои го наричаха престъпление, за него бе по-силно от наркотик. Убиваше вече от три години, винаги по тъмно, винаги с един удар в сърцето. Все още крепеше безжизненото тяло и го пусна да се свлече на земята. Мъртвецът бе изпълнил задачата си, умря красиво, без голяма съпротива и с удоволствие - за убиеца. Джон се запъти към края на уличката, където се огледа, беше педантичен, умен и винаги планираше всичко внимателно, все пак още не го бяха хванали. А светът умираше - радиацията, катаклизмите, войните, новите вируси те убиваха планетата и всичко живо на нея. А Джон убиваше хора. Отначало бе незабелязан, някакъв си убиец, но после се премести в Града. Градът бе собственост на Континома, както и хората, а Континома пази собствеността си. Тук не валяха киселинни дъждове, нямаше прекомерна радиация, а лаборатории извършваха опити и изследвания по проекта "Втори Ноев ковчег". И Джон беше част от това. Преди година от всички жители на града бе взета ДНК проба, а когато ковчегът бъде завършен етикет с името "Джон Скот" щеше да бележи не само епруветка с ДНК, но и съзнание. На път за вкъщи той мина през един магазин да си купи бира от модифицирани ечемик и хмел с традиционен вкус. Магазинерът бе среден на ръст, заслабващ, но с весело лице и пъстри очи и Джон вече обмисляше как да ги накара да заблестят на лунна светлина.

...

"Възкресението" дойде и отмина. Сал Витас съществуваше и функционираше под командата на Системата. Нуждата от работна ръка караше "ВНК" и лабораториите постоянно да бълват ДНК и клонинги. Стивън бе един от многото лаборанти, които търчаха от ковчега до лабораториите с хиляди епруветки ДНК. Цяла сутрин бе пренасял пробите от една стая от раздел "Дж". Сега седеше до доктора по клониране и му подаваше епруветките от един контейнер.

- Този е последният - Джон Скот. - обяви Стивън.

- Поредното парче от системата - изрече докторът, - а сега бягай да донесеш друг контейнер.

Със смирено послушание Стивън отиде за нов контейнер, а капсулата "Джон Скот" пое по пътя на процеса за клониране.

...

Джон Скот се разхождаше през първия си почивен ден. Колко различен бе светът от този, който помнеше, или доколкото помнеше. Не помнеше как е заспал, но се събуди в лаборатория. Отне му време докато съзнанието излезе от информационния стазис, все още имаше бели петна в паметта си, след което трябваше да свикне с клонираното си тяло. Възможността за безкрайна подмяна и възстановяване на клонинга правеше личността практически безсмъртна. Китайският квартал бе като снимка от миналото. Шарения и глъч от сергии, търговци, ресторанти и магазинчета, съчетали в себе си модерните технологии и архитектурата на миналото. Така помнеше детството си, почти идилично и Джон. Провинциалното им градче бе далеч от военните конфликти, генно-модифицираните храни, новомутиралите вируси, а и самият Контином не съществуваше все още. Постепенно, докато растеше, започнаха да пристигат трагични и тъжни новини, дори в спокойното градче престъпността се разширяваше, грабежи и убийства ставаха всеки ден. Родителите му загубиха работата си и семейството се принуди да се мести от град на град, както и детето сменяше училище с училище. Такива мисли спохождаха Джон и той седна на една пейка разположена близо до фонтанче на един площад. Странно как миналото му се струваше толкова близко, макар да не помнеше много от последните си години преди стазиса на съзнанието.

От мрачните му мисли го извади глъчката и виковете на събиращата се около площада тълпа. Любопитството го накара да разбере какво става и той се смеси с тълпата.

- Горе, горе, гледай нагоре! - чуваха се гласове от тълпата.

И Джон погледна нагоре. Някакъв човек се бе качил на пететажна сграда и очевидно се канеше да скочи. Викове "Скачай !" и други - "Да не си скочил !" долитаха от всички страни. Някои дори залагаха дали ще скочи или не. А Джон продължаваше да гледа човека горе, гледаше и когато скочи, гледаше и как лети, видя и как медиците го вдигнаха от паважа. Някак си тълпата го бе избутала напред и той сега се намираше най-отпред и виждаше всичко. Разбитото, безформено пихтиесто тяло бавно полюшваше крайниците си, докато го пренасяха към линейката.

- Мамка им, стана им навик вече. Направо нов спорт измислиха. - обясняваше глас зад Джон. - Като знаят, че ще получат ново тяло и се пристрастиха към умирането.

А Джон продължаваше да гледа тялото. В един миг неговите очи срещнаха тези на мъртвеца - кристални, изпразнени от живот, отразяващи околната светлина. И той си спомни. Тъмните улици, скрит, дебнещ, с острие в ръка, жертвата, невинна, беззащитна, очите, отразяващи светлините на града. Миговете се прескачаха съзнанието му като кадри от филм. Главата го заболя, загуби ориентация, забрави къде се намира и побягна. Тичаше с всички сили, без посока, без да спира. Спря се изведнъж. Трябваше да се прибере, да помисли, да си спомни.

Цяла нощ не спа. Мислеше и премисляше. И си спомняше, всичко си помни - жертвата, планирането, убийството. Старият Джак Скот се завърна от миналото. Но сега играта бе друга, с нови правила и играчи. Системата, клонингите, стазиса на съзнанието. Как се убива клониран, нали съзнанието ще те издаде. Той бе умен, той щеше да измисли начина, щеше да събира информация, ще планира, можеше да не бърза, времето не беше вече фактор.

Цяла седмица ходеше денем на работа, а нощем обмисляше. А на следващия почивен ден се върна на същия площад с фонтана. Цял ден седя на пейката и наблюдава минувачите, сградите. Срещу него имаше триетажно здание, което приютяваше малко кафене на приземния. Беше облицована с червеникави мраморни плочи, едноразмерни, едноцветни редици. Но една от крайните плочи привлече вниманието му. Точно над козирката на кафенето, там, на ъгъла на зданието. Червенокафеникава, идеално полирана, чист мрамор и нищо друго - съвършената плоча, но някак ефирна, неестествена. И тогава той се сети. Знаеше, че Системата следи всичко, вероятно с камери, вече знаеше и как ги крият - холограми. Стана и се приближи към кафето, с поглед вперен в плочата. Тя ставаше на моменти почти прозрачна, после масивна, като че още е част от скалата, но все така си оставаше холограмен образ. Усмивка пробягна по лицето на Джон, пъзелът бе почти нареден - трябваше му още едно парче, малко, но ключово, за да завърши картината. Задоволен от откритието си, той се канеше да поеме към къщи, когато съдбата му се усмихна два пъти в един ден. Под плочата, на една от масите на кафенето седеше и пиеше следобедния си чай човекът, който се хвърли от сградата и предизвика спомените на Джон. Един непринуден на пръв поглед разговор би могъл да покаже липсващото парче от пъзела. И той тръгна с весел вид към масата.

- Добър ден, бих ли могъл да се присъединя към вас за чаша чай? - изрече дружелюбно Джон.

- А, какво? - стресна се първоначално мъжът.- А да, щом искате.

- Извинявам се ако съм ви стреснал, но не можах да се въздържа. Нали Вие скочихте миналата седмица върху същия този площад.

- А, виждам славата ми се разнася бързо. - усмихна се мъжът.

- И как е чувството да умреш? - попита Джон.

- Проблемът само е, че не помниш как умираш. При смъртта на тялото мозъкът почва да губи информацията в невроните и колкото по - дълго си мъртъв, толкова по - далечни стават спомените ти. Човекът посърна и добави: - Така, че не помня нито скока, нито умирането.

Но това е толкова жалко. - съчувствено каза Джон, прикривайки радостта от откритията този ден.

Той остана в кафенето още час, пи чай и си говори с мъжа, който се наричаше Рен. А мислите му вече планираха как да достави удоволствието на Рен да умре за втори път. Най - после подреди пъзела и можеше да действа, достатъчно бе да не намерят тялото няколко часа. Когато двамата се разделиха Джон вече бе готов да пристъпи към действие и то дори нямаше да му се наложи да чака дълго. Да си намери подходящо острие в китайския квартал бе повече от лесно, само трябваше да свиеш малко по настрани от главните улици. Оставаше му само да чака. Да чака да се стъмни напълно, да си намери подходяща уличка - без холограмно скрити камери и любопитни граждани, и да наблюдава, а жертвата сама щеше да падне в ръцете му. И тогава, и тогава наркотикът на убийството отново щеше да изпълни вените на Джон Скот.