Направо побеснях, когато поредният ни кандидат се провали с гръм и трясък и нямаше никакъв шанс да спечелим изборите. Оглеждах ги отвсякъде един по един нашите кандидати – това бяха най-добрите, най-умните, най-честните, най-красивите мъже на държавата – цветът на нацията. Но всички си останаха незабелязани. Какъвто и пиар да им правехме по медиите, електоратът реагираше с характерното за Бг  пренебрежение и веднага намираха безброй кирливи ризи, с които да ги омаскарят – един обичал да краде, друг много лъжел, трети - некадърен, четвърти - женкар, пети – обратен и т.н. - писна ми да обяснявам, че това са инсинуации, нашите момчета са си дип харни, за разлика от онези другите, които са такива и онакива. Е, да, ама медиите надаваха вой и ги правеха за резил – няма значение, че са все професори, доктори, юристи, дипломати и какви ли не щеш; калпави били, та калпави. Рейтингът им се сриваше за нула време и се чудех кого да предложа. На поредното заседание на партията отново умувахме по въпроса и все стигахме до „кривата круша“. Викат ми моите хора:

-   Ми ти бе, бай Раде, защо не се кандидатираш – коджа поет си и даже пенсионер – в квартала и кучетата те знаят, във Фейсбук – също. Не крадеш, не лъжеш, честен си, добър си, ще завъртим една реклама по медиите - току виж народът тръгнал след тебе.

-   Не мога – обяснявам им – бе момчета, стар съм, глух съм, огълфял съм. Не ставам за такава работа. И с езиците съм зле - зная само малко турски, малко цигански, малко македонски и руски. Едно време ме мързеше да уча английски, а освен това по онова време беше буржоазно и упадъчно – арестуваха за такива своеволия.

Тогава всички започваха да се ослушват и да мигат умно – кого, кого, кого да предложим? Няма кого. Най-смешното се случи, когато в клуба се омъкна кварталният идиот Кирпиденчо и ми вика:

-   Бай Раде, пие ми се биричка.

Бил много жаден, завалията, щото някъде го нагостили със солена риба. Ми добре де - сиромах човек – платих на барчето една биричка и я подадох на Кирпиденчо. Тогава един от нашите зевзеци си нямаше друга работа и подвикна от задните редици:

-     Тя, бай Раде, така или иначе работата се обърка с тези доктори и професори - никой не ги бръсне за слива, та си мисля дали няма да е по-добре да им предложим на нашите селяни за президент Кирпиденчо.

-    Може и да си прав – настави друг. - Досега все умни глави им предлагахме – не ги харесват. Може да кандисат на обикновен идиот. Нали знаеш, че всеки харесва себеподобните си. От бг електората всичко може да се очаква.

-    Ама вие сериозно ли!?“ - реагирах аз като ощипан. То само това липсваше...

-    Не бе, бай Раде, - майтапим се - захили се онзи. - Макар че като се замисли човек, на българина точно такъв държавник му трябва.

-    Никакъв майтап! - обади се друг. - Чакайте да го попитаме. Може да се съгласи човекът. Ей, Кирпиденчо, ти искаш ли да те предложим за президент?

-    Кво, кво? - облещи се идиотът.

-   Президент, бе, президент да те направим. Цар да станеш – искаш ли?..

-   Цар, цар, ама хляб ще има ли?

-   Уха – с каруцата.

-   Окей, ама аз ще карам каруцата - обяви категорично Кирпиденчо.

Смехът привлече още една странна личност в заведението. На вратата мигайки и ослушвайки се, с тефтер в ръка и камера в другата, цъфна с цялото си великолепие един от сътрудниците на местния „жълтурко“ - Зрънчо.

-  Какво става, бе приятели, как я карате?

-  Тъкмо избираме кандидат - президент.

-  И намерихте ли решение?

-  Намерихме, разбира се - обади се един от зевзеците. - Най-добрият. Ей го на – Кирпиденчо.

-  Кирпиденчо!? - захили се Зрънчо. - Тъкмо той е точният ви избор. Поздравления! -  И си излезе.

Майтапът си е майтап, но на другия ден в жълтата преса на първа страница излезе съобщение, че от „Бирената партия“ вече са избрали своя кандидат за президент. Съобщението гласеше следното:

-   Според последното ни проучване, за което съобщаваме първи, на снощното си заседание „Бирената партия“ е издигнала за свой кандидат за президент на България известния пловдивски интелектуалец Кирпиденчо Борибиволов. Същият е известен като честен, скромен и компетентен политик – ерудит, човек от народа. И самият той се определя като такъв. Обича да общува с хората, споделя техните проблеми, освен това е добър християнин и ползва предимно личен транспорт. Председателят на партията бай Ради съобщи пред медиите, че много се гордее с този избор.

И т.н. Авторът на тази идиотщина беше същият онзи негодник Зрънчо, когото за съжаление, не успях да изритам по-навреме от клуба и копелето се изгаврило с авторитета на Бирената партия. Хванах го онзи нашия зевзек и го нахоках, ама каква файда.

-   Абе, Гоче, кучета да те ядат, защо ти трябваше да си правиш такъв майтап! Сега ще станем за смях и на гаргите.

 Ходих да се разправям в редакцията, исках да напишат опровержение, но онези ме заразглеждаха като трактор и отказаха:

 -    Не може – казва – да променяме нищо, бай Раде. Авторът ще ни съди. Станалото – станало. Дано да е за добро“.

-   Майната ви! - рекох им. - Какво ти добро да очакваме от този резил.

 И се затътрих към клуба да пия една студена бира. Яд ме беше, че не живея в Китай, където за подобни изпълнения, засягащи авторитета на партията – направо стрелят. Ми тя стана каквато стана, дано поне не ме привикат в прокуратурата да давам обяснения. Но работата тръгна в друга посока.

Най-напред в един софийски вестник се появи кратко съобщение, че с номинирането на Кирпиденчо Борибиволов, рейтингът на Бирената партия е скочил с два пункта нагоре. Това отначало ме побърка, по постепенно започнах да идвам на себе си. „Нормално е – казвам си, - все пак държавата е България и народонаселението – предимно българско. Могат да предпочетат и Мутата от Каратаир.“ Разбира се, веднага се успокоих с мисълта, че това е временно и след като се разбере, че този Кирпиденчо е обикновен квартален идиот, ситуацията ще се промени. Но явно съм подценил народната мъдрост.

Наскоро след като по вестниците се появиха първите отзиви за личността на   господин Борибиволов, рейтингът на Бирената партия тръгна нагоре. Е това вече ме довърши. Явно не ставам за партиен лидер и трябва да си хвърля оставката. Прекалено странна ми изглежда в този си вид всенародната любов и ми е трудно да вляза в крак с новите тенденции. На поредното заседание в клуба настоявах да бъде задраскана кандидатурата на Кирпиденчо, но повечето от присъстващите се противопоставиха.

-   Защо – казват, - бе ,бай Раде, да го задраскваме. Народът все повече се обединява около нас и то благодарение на Кирпиденчо. Явно не им трябват професори и доктори; трябва им Кирпиденчо.

-   Но той е обикновен идиот – възразявам аз. - Как ще ни представя пред света, ако го изберем за президент. Ще ни се смее целият свят.

-   Важно е мнението на бг обществото и рейтингът на партията. Никога не сме били така силни. А онези шапшали в Брюксел да си гледат африканците и азиатците, с които напълниха Европа! Ние сме за Кирпиденчо.

„Кир-пи-ден-чо! Кир-пи-ден-чо!“ - извисиха се няколко гласа от задните редици.

-   Тук съм, тук съм - чу се познат глас отвън и на вратата цъфна ухилената мутра на нашия общ приятел. - Бай Раде, на мен пак ми се е допило биричка.

-  Ела тук, приятелю! Тъкмо за тебе си говорим. Пий една биричка от бай ти Ради – да си жив и здрав!

И разбира се, веднага му връчих една бутилка „Каменица“, че е зажаднял човекът в тия жеги.

-   Бай Раде – продължи той въодушевено, - ти знаеш ли, че било хубаво да си цар? Едни кръшни гаджета със съдрани дънки напоследък все ме заглеждат, а в закусвалнята срещу общината ми сервираха цяла тава бумбар. „ Лапай, Ваше Величество! - ми вика келнерът. - За тебе сме приготвили много бумбар.“

-  Ами хубаво е – потвърждавам аз. - Много е хубаво да гълташ бумбар на корем. Сега остава онзи негодник Гочето, дето ти издигна кандидатурата, да ти изчука една корона от тенеке, за да добие серсемлъка ни завършен вид.

Ми натам вървят работите. То ми се плаче, а онези тъпанари се хилят насреща. Партията била във възход.

-  Ми добре – казвам им. - Приятели, вие се занимавайте по-нататък с Кирпиденчо, пък аз си тръгвам. Ако искате даже го издигнете за председател на партията – ще бъде още по-забавно.

Повече не издържах и се изнесох скоропостижно от събранието. Нямах сили да споря с идиоти. Явно цялата нация е стигнала до равнището на Кирпиденчо. Живи и здрави да са – аз се махам.

Както се очакваше, на другия ден местният жълтурко обяви, че „народният трибун“ Кирпиденчо /вече дотам я докарахме/ разговаря на чашка с представители на Бирената партия в кварталния клуб и обсъждат програмата на партията, а също бъдещето на нацията, под мъдрото ръководство на новия държавен глава. Народът все повече се обединява около своя избраник. Кирпиденчо заяви, че ще има бумбар за всички, а също – бира и кебапчета. Да живей!

Разбира се, авторът на статията беше същият онзи мушморок Зрънчо, когото пропуснах да изритам от клуба и сега ще се спукам от яд. Софийските вестници разнесоха веднага новината и рейтингът на бирената партия дръпна решително нагоре. Другите партии, да не останат по-долу, веднага предприеха същата тактика. Говори се, че ДПС щели да издигат кандидатурата на Салито от Кирпичмаала. И той бил човек от народа.

Е, те това вече ми е трудно да възприема. Това удари котката в дирека. Може би съм единственият лидер в целия свят, който има резерви по въпроса с издигането на рейтинга на собствената му партия. Ще трябва да отскоча до психиатрията – може да се окаже, че не съм съвсем луд.

„Кир-пи-ден-чо! Кир-пи-ден-чо!“ - крещеше тълпата пред клуба на бирената партия. Хептен се шашнах. Сега остава да награбя един тъпан и да поведа народа към президентството. Но Кирпиденчо каза, че той ще бие тъпана...