Приказка за бълхата
През девет планини в десета, в една далечна гора живеела изрусена бълха. Единственото, което я отличавало от нейните посестрими било голямото й самочувствие. Тя се имала за красива, умна, начетена и много интелигентна.
– Аз съм Личност, Воин на истината и правдата. Всички вие живеете в лъжи, криете се, мамите, а моето призвание е да ви изоблича.
Всеки ден се прикрепяла към някое животно и започвала да го хапе настървено. Ако било агънце го обиждала и наричала ”тъпа овца”, защото това била Истината. По-късно бълхата изтъквала, че е по-умна.
Следващия ден се прикрепяла към някой вълк и го наричала „стар и безполезен”, защото това била Истина. После твърдяла, че е много по-млада.
Ако попаднела на лисицата я наричала „червена расистка”, защото не харесвала цвета на козината й. Естествено тя била идеална с изрусената си прическа.
През цялото време обаче бълхата се тъпчела мълчаливо с кръв. Била с голям апетит и вечно гладна за внимание. Като паразит, съществуването й зависело от живота на другите. Един ден както стояла на пътя и умувала кое животно да захапе се случило нещо неочаквано. Минало стадо слонове и я стъпкали. Русите й коси се окаляли в прахта, а тялото се сплескало. Вече по нищо не се отличавала от една обикновена, полуутрепана бълха.
Никой не разбрал за сполетялото я нещастие. Животните в гората заживели безгрижно и щастливо. Предполагали, че бълхата си е намерила някой по-специален. Прикрепила се е към него и радостна е напуснала гората. Всъщност всички знаели Истината защо била толкова гръмогласна и саморекламираща се. Ами търсела си млад бик с буйна кръв.
© Катя Иванова All rights reserved.
Тях радиацията не ги убивала.
