Когато бяха малки, децата прекарваха ваканциите при баба си. И колкото и нежни да бяха снахо-свекървенските чувства, радващи се на абсолютна взаимност, не мога да отрека, че баба им изигра огромна възпитателна роля. Чрез приказки тя учеше децата на житейските мъдрости. Някакви нейни си приказки. Фолклора използваше за скелет, а останалото си го измисляше сама, до последното перо на шапката на героя.
Та отивам аз веднъж на съботно-неделно посещение. Да ги видя, да ги нацелувам, напрегръщам, да си поплачем, защото ни е мъчно от принудителната раздяла, да им занеса по нещо вкусничко. Накрая да седна, те да ме окупират и да започнем с въпросите.
- Слушахте ли баба си? - дежурният въпрос.
Обикновено следваше шумно, гръмко, подскачащо и не знам още какво себепохвалване. Накрая бабата обобщаваше хвалбите с две думи :
- Много са ми добри на баба кукличките – или нещо такова.
Този път обаче нямаше гръмкости, подскоци и други от рода. Едно телефонно обаждане през седмицата ме беше въвело в ситуа ...