Отвори очи, протегна ръката си към оставената чаша на шкафа. Вместо вода, вътре бе поникнала роза. Аромата й попи в съзнанието. Днес щеше да бъде розова. Малката стаичка притискаше спомените към сърцето й с тъга... Огледа се, навън дъжда сипеше капките си бавно като знамение, земята приемаше водата смирено и жадно, а студът проникваше на пресекулки в дъха на ноември. Розова, престъпи прага на къщичката и тръгна по калните пътеки на света.
Днес отново щеше да търси забравеното си съкровище.
Забравеното съкровище, за което всички говореха, но малко се престрашаваха да потърсят. Всеки имаше някаква цел, а нейната беше да намери забравеното и да построи мечтите си, заедно със сродната си душа. Отричаше се по милион пъти на ден от хиляди неща, но в края на залеза пак тръгваше към мечтата си, към съкровището, към корените на хиляди щастливи рози, които бяха разбрали съществуването си. Тя тръгна...
Гората на чувствата й оплиташе клоните си със самотата и плачеше сутрин след изгрева на слънцет ...