Отвори очи, протегна ръката си към оставената чаша на шкафа. Вместо вода, вътре бе поникнала роза. Аромата й попи в съзнанието. Днес щеше да бъде розова. Малката стаичка притискаше спомените към сърцето й с тъга... Огледа се, навън дъжда сипеше капките си бавно като знамение, земята приемаше водата смирено и жадно, а студът проникваше на пресекулки в дъха на ноември. Розова, престъпи прага на къщичката и тръгна по калните пътеки на света.
Днес отново щеше да търси забравеното си съкровище.

 

Забравеното съкровище, за което всички говореха, но малко се престрашаваха да потърсят. Всеки имаше някаква цел, а нейната беше да намери забравеното и да построи мечтите си, заедно със сродната си душа. Отричаше се по милион пъти на ден от хиляди неща, но в края на залеза пак тръгваше към мечтата си, към съкровището, към корените на хиляди щастливи рози, които бяха разбрали съществуването си. Тя тръгна...

 

Гората на чувствата й оплиташе клоните си със самотата и плачеше сутрин след изгрева на слънцето. Събираше сълзите в шепи и носеше тъгата си в кутийка от сребро, заедно с ключа за сърцето си. Той - магьосникът й беше казал, че един ден вратата ще се отвори и слънцето ще влезе, но тя не вярваше. Отдавна бе забравила съществуването на топлината. Малкото й тяло безумно се блъскаше в дните и не намираше утеха. Но днес тя беше розова и зова на всички забравени корени на щастливите рози я зовяха. Пееха с ласките си песни в тишината и стелеха по пътя й надежда...

 

Надеждата беше любов, съкровището я зовеше, а всяка една крачка по пътеката на тишината я караше да потръпва. Вслуша се в отекващите дълбоко в съзнанието й думи на Вълшебника. Пътят и посоката се криеха някъде дълбоко в сърцето. Капките дъжд бяха на път да разплачат сърцето й от самота, когато на пътя й се изправи най-невероятното нещо на земята...