Приказка за възрастни

ПРИКАЗКА ЗА ВЪЗРАСТНИ

                  Имало едно време...

                Вековната гора се беше смълчала преди изгрева. Първо изсветля небето и стопи звездите, после се промъкна утринният вятър, раздвижи шумака и събуди птиците.

             Сгушена в дъбравата, малката къщурка със сламен покрив още спеше. Баба Мила се стресна в съня си - разтреперена избърса избилата пот и се прекръсти "Да пази Господ и да варди!" Повече от седмица вече, едно и също - денем не излиза от ума й, вечер пък не смее да заспи.

Дядо Алчо се извърна на една страна и отвори очи:

                - К’во си кукнала ма, старо? Нощя на ден я обърна - като заклано пиле се мяташ. Съвсем ми разбута съня.

              - Алчо, мислех да си премълча, ама не се трай вече, пък може и да ми олекне, като си го излея. Сънувам аз... Не знам от къде ида, ама вече съм зад колибата. Избикалям я и гледам: пред вратата седнала циганка - хили ми са насреща, пък очите й святкат, святкат. "Бабо, дай нещо за ядене, да нахраня циганетата, че голяма челяд, гладуват децата." И ми смига хитро. "И при нас глад ма, булка." - викам й. Пък тя: "Кокошки чух отзад, ако ти се откъсне от душа една  кокошчица, цял живот ще ме споменуваш." - върти език и се облизва. Отвътре ми кипна, ама не смея да й се сопна, че тежки клетви имат, та рекох: „Само две са ми булка, от шепа съм ги изгледала. Суха излязох и не можах детенце да родя, да топли старините ни. Та ярчиците... като деца са ми...” Замръзна й усмивката и забоде черните си очи сякаш в душата ми: "Ти, бабо, не се кахъри, друго е решил за тебе Господ. Имам си приказката аз с Него. Преди още гората да си смъкне шумата, момче къщата ти ще радва... " "Не думай, ма, засрами се от Бога! Аз за умирачка се глася... " Стана оная ми ти едра жена, че като запристъпя към мене... замръзнах, ти казвам. "Що ти свиди, ма, за една кокошка ли си каилна?” Нещо накара старицата да си замълчи и не разказа целия сън на дядото.

                - Това е, Алчо - изпъшка и пак се прекръсти.

                - Да идеш до село и да запалиш една вощеница в черквата, чу ли?

                - Ще ида, Алчо, ще ида.

*****

                Позлати се гората, дамгоса я тук-там керемиденото, сви се шумака и замириса на есен.  Скромно я караха старците и си гладуваха от време на време, но за топлото - дал Господ. От сутрин до мръкнало отекваха в гората ударите от брадвата на дядо Алчо. Запролети ли се - и поемаше по просеките, та чак до късна есен.

                Слънцето целуна върховете на дърветата и заслиза по небосклона. Дядо Алчо замахна с брадвата, но се спря. Ослуша се - нищо. Пак замахна и пак спря... скимтене, ама не приличаше на животно. Тръгна по гласа, не мина много и го видя - навряло се в корубата на дъба, подсмърчаше и бършеше сълзите си. Четри-петгодишно; чорлавата, сплъстена коса скриваше лицето и не личеше момче ли е или момиче. Под прокъсания чул, пристегнат в кръста със сиджимка, се виждаше изпосталялото му телце. Пита и разпитва дядото, но сиротното дума не обелваше, само стискаше ръката му и трепереше като подплашено сърне.

Впрегна старецът набързо магаренцето, за дървата реши да ги прибере на другия ден и тръгнаха към колибата.

                - Старооооо, излез, излез да видиш к’во ти водя! - извика отдалече.

Каква радост беше, какво чудо... ! Един кусур само имаше мънинкото - нямо беше. Ама дали по рождение, или отпосле нещо, един Бог си знаеше. И понеже нямаше как да разберат името му, кръстиха си го Благойчо.

                - Бря, позна циганката ма, бабо. Гледай ти к’во нещо е животът - нищо и никакъв сън...

Старицата се сепна, нещо я жегна отвътре, но си замълча.

И... заживяха в мир и сговор...

*****

Натисна зимата малката къщурка. Гладът и той - три гърла бяха вече. Сприхав стана старецът и заядлив. Седнеха ли на софрата, очите му в Благойчо, да не откъсне залък повече.

                -Няма да я бъде тъй! – рече една сутрин. Взе брадвата и започна да я точи, а погледът му закован в Благойчо.

Баба Мила тръпки я побиха:

                - Ще избутаме някак бе, Алчо, не остана. До месец южнякът ще обърне времето.

От тоя ден не се живееше в къщурката. Благойчо - и той се сви, подплашен от злобните подмятания на дядото - не се делеше от баба си. Тя навън - и той с нея, тя при кокошките - и той до полата й.

                     Нощ - тъмнината, с нож да я режеш. Баба Мила се размърда неспокойно в кревата и стана. Зави Благойчо и се зачуди, че дядото е легнал облечен с кожения елек, с който ходеше по вънка. Наметна се и излезе до нужника. Кога се върна, вратата зееше, а леглото беше празно. Изтръпна, краката й се подкосиха... В главата й, като църковно клепало заблъскаха последните думите на циганката: "Твойто дядо ще бастиса момчето и там, където го зарови, имане ще открие. Жълтици в собата ти ще греят, от глад ще се споминеш. Мога да обърна предреченото, ама няма! Хак ти е, като си такава скръндза!"

Тежките стъпки скърцаха в снега, спираха се плахо и пак поемаха, но бързо, сякаш подгонени от призрак. Дядо Алчо като обезумял се оглеждаше. Накъдето се обърне - все Благойчо и ужаса в очите му. В едната си ръка, стискаше брадвата - алени капки се стичаха и застиваха в снега. В другата, беше прегърнал шапката си - пълна с жълтици, позацапани с кръв. Влетя в къщурката и блъсна вратата след себе си, залости я. Извърна се към старата - беше се свила на леглото, поклащаше се и оплакваше свидното си. Наведе се към нея, лицето й се разми и... Благойчо  впери черните си очи в неговите. Изкрещя от страх, дръпна се и заотстъпва към вратата. Изскочи навън и потъна в гората завинаги...

Баба Мила тъй си остана - свита в изстиналото легло, прегърнала мъката си. Напролет, когато слънцето надзърна през прозорчето, я видя - вкочанена. И друго видя то - на масата, в калпака на дядо Алчо, проблясваха жълтиците и се надсмиваха алчно и победоносно...