Имало едно време едно Време, което не се познавало добре и не знаело какво е възраст, защото възрастта била само измислената приказка, с която го приспивала Вечността. То било много щастливо… Това Време никога не ставало навреме, защото за никъде не бързало и му било топло и хубаво под юргана на Спомена.
Обичало след като стане и измие очите на Желанията си в извора на Радостта, да се разхожда в градината на Мечтите и да си откъсва най-сочните им плодове, въпреки че не разбирало кои са зрели и кои зелени, кои са сладки и кои горчиви, само знаело че най-хубавите са тези, които му се усмихвали.
Но един ден Времето станало навреме, събудено от силната буря на една Истина. То не знаело, че наистина е Истина. Само знаело, че тази буря не е Лъжа, защото го боляло от нея. Тя събаряла красивите мечти в градината и разкъсвала топлия юрган на Спомена.
Дошла нечакано една чакана Илюзия и му обещала, че може да го спаси от Бурята, ако обещае, че ще й изпълни едно желание и ще приеме един недаряван досега дар. Времето нямало време, а и избор и се съгласило.
Нейното желание било да я погали, защото никой досега не я бил галил. То я погалило, тя го прегърнала силно и след това му подарила нейния Дар.
И така то приело Часовника, който отмервал безвремието му и при всяко тиктакане изскачали различни дрехи-години, с които да облича Реалността. Някои били красиви, но тесни, а други черни, но удобни. То ги събличало и обличало и без да иска започнало да ги брои, а после и построило тяхната къщичка - Календар с керемидите на възрастта.
Те го карали да мисли по-добре и да се познава по-добре, но понякога мислейки добре, то забравяло да чувства добре. По-малко вече усещало сладостта на Мечтите и по-трудно ги преглъщало…
Докато един ден, точно когато знаело, че вече се познава много добре срещнало на един познат кръстопът един непознат път. Нещо го дърпало силно да тръгне по него и си казало :“Мисля да не мисля“ и тръгнало...