ПРИКЛЮЧЕНИЯ  В С Т Р А С Б У Р Г

  

Беше средата на октомври. Трябваше да отида до Париж, а след това и до Страсбург. На летище “Орли” ме посрещна представителят в Париж  Коцев, който беше дошъл със служебния “Ситроен”. Навремето неговият предшественик  Ковачев беше успял да убеди ръководството на СО МАТ, че заради престижа на Обединението, служебният автомобил трябва да бъде много представителен. И наистина, Ситроена беше от най-големите и модерни машини по това време във Франция. С такива автомобили се движеха и членовете на правителството.

Преди да бъде изпратен в Париж, Коцев работеше в Министерството на транспорта. Вече беше в пенсионна възраст, но... беше решено, че трябва да посрешне старините си във Франция. Не беше много в час по дейността на СО МАТ, френският му език също не беше брилянтен, но иначе беше добър и съвестен човек. Всъщност неговият случай беше цвете в сравнение с други. Натискът за изпращане на “свои” хора като представители на СО МАТ, особено в страните от Западна Европа, беше голям и то като се почне от по-ниските и се стигне до най-високите етажи на властта и Партията. Например “другаря “ Свилен Марков, бивш партизанин (партизанското му име беше “Мустафата”) от отряд “Чавдар” и личен приятел на Тодор Живков изкара над два мандата в ГФР, без каквато и да е професионална, дори езикова подготовка. В Швеция пък беше изпратен бай Нако, който ползваше само шопски, дори не можеше да кара кола. Но пък за сметка на това  другарят Огнян Дойнов му беше племенник и др. подобни. Така си беше по онова време. Като че ли сега не е същото, само че далече напред излезе  плащането, а връзките останаха на второ място.

 

Когато отидохме до колата, Коцев попита:

“Искаш ли да караш? Днес нещо съм разсеян, пък  и откровено казано, не съм добър шофьор.”, поне си призна искрено той.

“Аз пък съм много добър, така  че въпросът е решен.”

Вече на път за града попитах:

“В кой хотел си ми направил резервация?”, на което той смутено отговори:

“Ами, в момента въпросът с хотелите в Париж е много труден, пък и нямах  достатъчно време да го уредя.”

“И тогава?”, попитах не много дружелюбно.

“Ами, жена ми замина за България и в момента съм сам. Ако не възразяваш, можеш да спиш в моята квартира.”

“Няма проблем. Тогава остава само да показваш пътя.”

Живееше в централната част на Париж в един сравнително голям апартамент. Сградата сигурно беше връстница поне на Френската  революция. Гредоред със скърцащи стълби, стари инсталации, без смесителни батерии и т.н., нещо, което не ме впечатли, защото подобно беше положението и в редица стари хотели във Франция, дори и в Париж по онова време.

След като се настаних в една от стаите, седнахме в хола да си поговорим, по- скоро да ме информира по интересуващите ме въпроси. Както и очаквах, отговорите, които получих, не ми осигуриха кой знае каква информация. Отказах се от нови въпроси и запитах:

“Къде ще отидем да вечеряме.?

“Ами, аз съм приготвил нещо за хапване.”, бързо отговори Коцев.

Предложението да вечеряме навън никак не го въодушеви. Наближаваше краят на мандата му и явно пестеше всеки франк. Естествено, нямах намерение да го оставям да плаща сметката, но той човекът откъде можеше да знае това. Всеизвестно е, че в основната си част,  командированите се въздържат от поемането на такива харчове и все гледат да изкярят нещо, така че Коцев си беше прав.

“Добре, тогава слагай масата, а аз през това време ще изляза да купя нещо за пиене.”

“Ами, аз имам тук някаква ракия.”

“Видях, че до вас има магазин. Ще сляза да купя една бутилка вино. Дали още е отворено?”

„Ами,мисля,че веече е затворено.”

“Тогава ще останем на ракия.”, съгласих се и отидох с него в кухнята.

Не си спомням вече какво беше сготвил, но във всеки случай беше вкусно. Явно с кулинарията беше на ти. Направихме хубава салата за ракията и настроението скоро се подобри.

“Не знаех, че можеш да готвиш толкова вкусно.”, реших да го похваля и то заслужено.

“Ами, тя неволята учи.”

“Хайде сега пък и неволя. Тя пък откъде дойде?”

“Ами, ти не можеш да си представиш колко трудно се живее тук.”

Чак ме досмеша и побързах да отбележа съвсем приятелски:

“Коцев, мога ли да те помоля за нещо и то като приятел?

“Разбира се.”

“Моля ти се в мое присъствие да не повтаряш две неща.”

“Кои неща?”

“Първо, че тук  е толкова трудно и че едва ли не, повече не можеш да издържаш. Ако наистина е така, още утре можеш да си тръгнеш. Обещавам ти да ти окажа пълно съдействие при уреждането на този въпрос. Забравяш, че вече съм бил във Франция и то не веднъж и знам как се живее.

Второ, стига с това “ами”, с което започваш всяко изречение. Просто ти го казвам с най-добри чувства.”

Почувства се много неудобно и побърза да се съгласи със забележките ми.

Пийнахме яко от ракията, явно дадена му от някой шофьор и настроението ни бързо се покачи.

След като се нахранихме добре, поисках да му помогна да разтреби масата, но той, естествено, отказа. Дадох му да чете български вестници, а аз излезнах да се поразходя.

 

Следващите няколко дни преминаха в срещи и разговори с наши товародатели, както и с фирмите “Берлие”, “Рено”, “Мишлен”, на част от които вземах и Коцев. И както си е редно се заредиха пищни обяди и вечери, а след тях “Ше Максим”, Мулен Руж.”, “Лидо.” Оказа се, че Коцев не познава маса неща от Париж, а вече години беше в този град. Но това си беше негов проблем.

 

Приключих с работите си в Париж и трябваше да замина за Страсбург. Преди това се срещнах с живеещия в Париж адвокат, доктор на юридическите науки, Димитър Панев. Налагаше ми се да ползвам услугите му във връзка с изграждането на терминал на СО МАТ във Франция и някои други неща. Беше отличен специалист, освен това знаех, че няма да ме подведе, поне няма да посмее. Предадох му списък с десетина въпроси и се разбрахме, докато съм в Страсбург, да подготви становище със сътветните аргументи по всеки от тях, а когато се върна в Париж, ще ги разгледаме заедно. След това предложих да отидем някъде да обядваме. Той започна да ми обяснява, че има важни ангажименти и че…Когато му казах, че той е поканен, с други думи няма да плаща, великодушно загърби възпрепятсващите го дотогава “важни” причини. Отидохме в един малък, но с много добра кухня, ресторант и по време на обяда доизяснихме голяма част от задачите.

Късно след обяд се сетих за една моя много скъпа приятелка, която работеше в Париж към икономическия сектор на ООН. Бяхме се запознали в една малка екзотична страна в Западна Африка.

Всъщност “се сетих” не е точно, по-скоро не е вярно. Още от началото мислех да се обадя, но чак накрая и то след известно колебание, реших да го направя.

Казах на Коцев да не се притеснява ако закъснея, дори го посъветвах да си легне по-рано, защото сутринта тръгваме за Страсбур, взех ключовете от колата, купих карта на града от будката до входа и малко преди края на работното време бях пред елегантната сграда. Паркирах на големия паркинг и влязох в сградата. Помолих момичето в приемната да се обади по телефона и да й предаде, че я чакам долу.

“За кого да предам?”

“Моля?”, направих се, че не съм разбрал въпроса.

“Как се казвате?”, уточни момичето.

“Командос”, отговорих без колебание.

“Благодаря.”, каза малко смутено девойката, набра номера и предаде съобщението.

Само след минута Люсила вече беше долу. Когато ме видя, се спря и не повярва на очите си.

“Ти! Тук! Помислих, че някой се шегува, но това “Командос” ме изстреля като ракета”, радостно извика тя и без каквото и да е притеснение ме прегърна. Беше както и преди истинска красавица. Елегантният й костюм и малкото, но подбрани с вкус стойностни бижута, я правеха още по-прекрасна. Гледах я с истинско възхищение. Все пак се сетих, че трябва да отговоря и се освободих донякъде от заплесването си.

“Забрави ли, че ти обещах  как един хубав ден, когато най-малко ме очакваш, или вече си ме забравила, ще дойда в Париж да те видя. А ти каза, че ако изпълня обещанието си, ще ми покажеш с удоволствие Париж?”

“Нищо не съм забравила. Слава богу, че идваш сега. Ако беше дошъл само преди ден, нямаше да ме намериш. Върнах се завчера вечерта от Африка. От утре си вземам отпуск и започвам да си изпълнявам обещанието.”

“Съжалявам, но утре сутринта заминавам за Страсбург.”

“Как така заминаваш? Тогава какво да направим? Просто ще дойда с теб до Страсбург, въпреки че много ми се иска да ти покажа  Париж. И то през деня, когато всичко е отворено и можем да посетим каквото си искаме и то в разстояние на няколко дни, защото този град не може да се види за един ден. Що се отнася за нощния Париж, трябва да ти призная, че не съм силна в тази област.”

“Наистина трябва да замина. Но все пак имаме малко повече от дванайсет часа, ако разбира се, имаш някаква възможност да сме заедно през някои от тях.”, казах  сериозно, прескачайки предложението й да дойде до Страсбург.

“Прав си. Изчакай ме няколко минути в кафето, а аз през това време ще си взема дрехата и чантата.”

“Какво ще пийнеш?”

“Дълго еспресо и минерална вода.”

Наистина след минути вече беше долу. Още отдалече видях големите златни халки на обеците й. Не се въздържах и щом седна на масичката , откровено констатирах:

“Е, сега вече наистина си неотразима.”

“Заради обеците ли?”, попита тя, смеейки се.

“Отгатна. Не само, но и заради тях.”

“Искаш ли да ти призная нещо?”

“Давай!”

“Друго мога да забравя когато сменям чантите си, но тях никога. Винаги са с мен, въпреки че ги слагам извънредно рядко. Спомняш ли си защо ги сложих първия път?”

Нямаше нужда да си напрягам паметта, за да си спомня в детайли всичко. Беше ми казала, че е аржентинка и аз си позволих да я попитам на шега, защо тогава няма обеци с големи халки. Не че толкова бях на “ти” с тези неща – просто ми беше направило впечатление в някакъв аржентиски филм. Без да отговори, тя веднага отлетя за стаята си и скоро се върна, а на ушите й бяха окачени въпросните обеци. Толкова много ми хареса, че я помолих, винаги когато сме заедно, да бъде с тях. Тя обеща и твърдо изпълни обещанието. Сваляше ги само, когато се къпехме в океана или в басейна на хотела.

Изпихме кафетата и станахме. Люсила ме хвана под ръка с думите:

“Да тръгваме. Само че вчера оставих колата си в сервиз. Затова ще минем покрай  нас да взема другата кола.”

“Няма нужда, аз съм с автомобил.”, отговорих и тръгнахме към паркинга.

“Ти да не си станал дипломат?”, попита тя като видя дипломатическия номер на “Ситроена”.

По онова време, колите на представителите се регистрираха чрез посолствата, което спестяваше доста пари и си имаше редица предимства. Естествено, в някои случаи и сериозни негативи.

“Не, не съм, а и нямам намерение да ставам.”, отговорих веднага на въпроса й.

“Сигурно е така, поне аз съм убедена в това.”

Отворих предната дясна врата на колата и театрално я поканих да влезе.

Тя седна на седалката, разположи се удобно и неочаквано се разсмя високо и весело.

“Какво стана? Защо е този бурен смях?”

“Помниш ли онзи мъничък “Ситроен”, на който се возихме в Бенин.? Когато седнех, коленете допираха брадичката ми.”

“Спомням си много добре, но ако краката ти бяха по-къси, нямаше да имаш този проблем.”, реших да се пошегувам, въпреки че относно краката, както всъщност и за цялата й фигура от главата до петите, можеха да се кажат само суперлативи.

“Не знаех, че това ми е недостатък.”, включи се веднага в шегата Люсила.

Спестих комплиментите, които наистина заслужаваше и попитах:

“Докога си свободна?”

“До сутринта. Обадих се, че се налага да закъснея и да не ме чакат.”

“Браво, толкова лесно ли се оправяш?”, попитах, разбира се, без да искам, много нетактично, ядосах се на простотията си и побързах да добавя:

“Прощавай, считай, че не съм задал този тъп въпрос.”.

“Няма страшно. Това “оправяне” ми се случва за първи път. Мисля, че ще е и за последен, така че...  И аз самата се учудих колко спокойно го казах.”

 “Много съжалявам, ако съм ти причинил неприятности. Може би наистина ще бъде най-добре разглеждането на Париж да отложим за някой друг път. Сега те каня на вечеря и след това веднага ще те закарам до вас.”

Тя ме прегърна и с развълнуван глас каза:

“Не, не, в никакъв случай. Знаеш, че и аз като теб не съм вярваща, но имам някакво предчувствие, че следващ път няма да има.”

Настъпи напрегнато мълчание, но тя бързо го прекъсна с нов въпрос:

“И знаеш ли какво казах?”

“Не, но ако ти е неприятно, по-добре не го казвай.”

“Защо да ми е неприятно? Просто казах, че ти си пристигнал и затова не знам кога ще се прибера. Това беше всичко.”

Останах като гръмнат. Тъкмо исках да запаля двигателя, но ръката ми увисна във въздуха. Тя разбра смущението ми, засмя се и каза:

“Явно ти е трудно да разбереш, но е така. Може би някога все пак ще го проумееш. А сега да тръгваме.”

И тръгнахме... Прибрах се сутринта и с Коцев заминахме за Страсбург.

 

Пътувахме по аутобана. Аз, по молба на самия Коцев, а и за по-сигурно, бях на волана. Просто го беше страх да шофира и обикновено пътуваше с обществен транспорт. Но за разлика от други фукльовци си признаваше. До Страсбург беше ходил само веднъж и то с влак.

Мощната и стабилна на пътя машина работеше перфектно и нямахме никакви проблеми. Пристигнахме в Страсбург и направо в Бюрото, където вече ни очакваха - бяхме се обадили предния ден по телефона. Освен нашите командировани момчета, там беше и представителят на “МС Шипинг”, както и няколко български шофьори. Те веднага ме заобиколиха, припомняйки ми разни случки от Иран, Ирак, Кувейт, Сирия и др. страни.

След като накратко се запознахме с обстановката, представителят на “МС Шипинг” каза, че сме поканени на вечеря от шефа на фирмата. След това ни заведе до хотела. Към седем и половина дойде да ни вземе. Отидохме в един малък фамилен ресторант. Ястията, които ни поднесоха, бяха прекрасни, напитките също. После разбрах, че ресторантът е добре познат на бизнессредите в Страсбург.

Сутринта, след като закусихме, двамата с Коцев отидохме в Бюрото и започнахме професионални разговори с момчетата. Като разбраха, че посещението ми не само не е свързано с евентуално тяхно връщане в България, а даже  с удължаване на командировките им, те си отдъхнаха и едва ли не зачакаха с нетърпение да им се поставят нови задачи. Направих им конспект от задачи, свързани с неща, които ми бяха необходими за анализите, които трябваше да направя, и редица неща, свързани с работата на бюрото и най-вече с дейността на СО МАТ във Франция.

След това всички отидохме на обяд, който бе заплатен от Коцев, естествено със служебни пари. Написах на фактурата, че обядът е бил служебен, така че на него остана само да отчете разхода.

След това закарах Коцев на гарата и той си замина за Париж с влака, а “Ситроена” остана на мое разположение. Имаше си хас да ходя по разни срещи пеша, с рейсове или таксита. Коцев също беше доволен - спести му се шофирането и то сам по този “страшно дълъг” маршрут, имаше с какво да се извинява, че не е отишъл тук или там, пък  и наистина си го беше страх да шофира.

Още докато момчетата от бюрото слюнчеха моливи и изготвяха своите статистики и отговори на поставените въпроси, аз се заех усилено с проучванията относно евентуално изграждане на собствен терминал на СО МАТ в района на Страсбург.

Ще ми бъде много неприятно, ако някой си помисли, че това е някакво самоизтъкване, но проучванията бяха професионални, аналитични, актуални и висококачествени, придружени със съответните обосновки, изводи, разчети и предложения. Докладът беше над петдесет страници и огромен брой приложения, оферти и анализи. Бяха взети предвид  всички възможни варианти, рискове, плюсове и минуси. И всичко това на база на достоверна, достатъчна и актуализирана информация, която по един или друг начин, сам си осигурил и то без помощта на съвременните технически средства като “Интернет”, мобилни телефони, компютри и т.н..

За самите проучвания, многобройните срещи и подробните разговори с над 15 фирми,  в този разказ бях написал, в силно съкратен вид, над двадесет страници. Когато на следващия ден ги прочетох, останах направо възхитен. Но веднага се сетих, че това се дължи преди всичко на факта, че аз бях главното действащо лице, че засегнатите въпроси и проблеми ми бяха до болка познати, че начините, методите и средствата за тяхното решаване също са ми известни, че бях много добре подготвен специалист по тази тематика, че така или иначе всичко това за мен е скъп спомен, че...

Но как би реагирал човек, който не е запознат с тази материя, с тогавашната обстановка и с целите, които си бяхме поставили? Вероятно ще се отегчи и ще захвърли това скучно четиво. И ще бъде много прав. Затова реших, че може би ще е по-добре да изтрия тези страници и да спомена само някои неща, които биха могли по-лесно да се асимилират, защото са по-разбираеми, пък и по-занимателни.

От друга страна пък си спомних  и за справедливата забележка на жена ми. Според нея,  това, което вече съм написал по други поводи, наистина било интересно за четене, но този който евентулно би го прочел, не познавайки в детайли тогавашната обстановка и тематика и действително свършената работа, лесно би могъл да си помисли, че по време на многобройните ми странствания по света преобладават изобилни обяди и вечери, красиви жени, приключения, приятни преживявания, нещо, което всъщност не е така. Не че нямаше и такива неща, но те нито имаха някакъв приоритет, нито това беше някакво правило, нито пречеха на основната ни работа, дори понякога бяха задължителни и полезни.

Прочетох въпросните страници още веднъж и накрая с болка, която едва ли ще бъде разбрана от някого, наистина ги изтрих. “Скучните” анализи, срещи, разговори, договори, изводи, предложения, както и някои рискови ситуации, останаха само в паметта ми. Докога ли? Оставих само по-малко и от половин страница, която лесно може да бъде прескочена.

 

Намерих шест терена, на които би могло да се изгради терминал.  След сравняване на редица важни показатели оставих три от тях: в района на автономното пристанище на Страсбург, във Вайерсхайм  и на терена, собственост на фирмата “Тринал”. По време на срещите със  собствениците на тези терени бяха изяснени и интересуващите ме въпроси.

Успоредно с това проведох разговори и преговори с производители на халета,  къщички, обзавеждане и оборудване; строители на пътища, плацове, огради; доставчици на гуми, резервни части и консумативи; изграждане на бензиностанция, енергоснабдяване, ВиК и т.н.

Едва след сравняване на получените оферти и то по множество показатели, определянето на необходимите и в същото време най-разнообразни разходи, проучванията за евентуални ипотеки, сегашни или бъдещи рискове, получаване на нужните разрешителни, престоя на наши хора и още куп въпроси, тяхното пресяване и обработка, можеше да се получи реална представа дали е възможно и целесъобразно изграждането на собствен терминал.  Ако отговорът е положителен, следват вече по-конкретните въпроси като  какво, кога и от кого трябва да бъде извършено, прецизиране на разходите, какви са сроковете, изгодите, рисковете и т.н., неща, които бяха описани много подробно в споменатите,  вече изтрити страници.

Посетих и граничния пунк Рейнау, където също намерих няколко подходящи терена.

Времето минаваше, но и картината се избистряше. Почти всичко беше изяснено и проверено. Докладът също в основни линии беше готов, макар и в чернова. Всички необходими  приложения и снимков материал и то повече от разрешеното вече бяха осигурени и сортирани. С други думи, въпросът с проучванията относно терминала бяха приключени, без да се очакват някакви изненади.

Оставаше ми да приключа и някои други важни неща и в навечерието на Коледа да се прибера в София.

 

Едва ли не целият град беше залят с огромни реклами, отнасящи се за прочутото френско вино “Божоле”. Това вино се приготвя от специален сорт грозде и не е дълготрайно, просто до февруари  да бъде изпито, нещо, с което в интерес на истината се справяха отлично. Чух, че имало и по-дълготрайно “Божоле”, но за него не се говореше, а нямаше и реклами. Французите много обичат „Божоле” и с нетърпение чакат да се появи на пазара, за да почнат да се наливат. Аз също съм изпил прилични количества от него, но откровено казано не ми направи кой знае какво супер впечатление. Но французите си го обичат и това си е тяхно право. Ако влезеш да се храниш в ресторант когато това вино вече е на пазара  и не си поръчаш от него, хората започват да те гледат с искрено съжаление, мислейки, че си болен или нещо не си в ред.

 

Налагаше се да отида до гр. Кел, който се намира на другия край на моста над Рейн, но вече в немска територия, а нямах немска виза. Исках да отида там не заради някакъв каприз, а просто трябваше да свърша определена работа.

Но не можех да тръгна ей тъй, свирукайки си по моста и да цъфна без проблем в Кел. Не можех и да се кача на “Ситроена” с дипломатически номера от българското посолство в Париж и само  да махна на френските и  немските граничари и митничари, нито да възседна един товарен автомобил или да преплувам реката. Тия работи ги владее Джеймс Бонд, но аз бях само един обикновен простосмъртен българин.

Положението се усложняваше още повече и от френската ми виза. Тя си беше съвсем нормална, при това  тримесечна, но за съжаление еднократна. Ако на излизане ми ударят печат, че съм напуснал Франция, край с връщането. При това и немците няма да ме приемат, защото пък нямам валидна тяхна виза. Ситуацията наистина беше много комплицирана и рискът надхвърляше всякакви разумни граници. Както казваше един мой приятел “Въобще изобщо!”  Но когато трябва, значи трябва, а не “може би”.

Още тогава пресичането на границата за самите немци и французи се изразяващо  в преминаването на моста. Е, понякога се проверявашха паспорти и багажи, но това ставаше рядко. Но и да ги проверят, техните паспорти си важаха за другата страна и нямаха нужда от никакви визи.

Просто се чудех как наистина ще успея да отида до този “толкова интересен” град Кел.

По едно време, един транзитер, с когото вече се познавахме добре, каза, че отива до Кел.

“Колко време ще се бавиш там?”, попитах между другото.

“Не по-малко от три-четири часа. Защо?”

“Защото никога не съм бил в Кел и ако не възразяваш, с удоволствие бих дошъл с теб. Просто да го разгледам, докато ти си вършиш работата.”

“Никакъв проблем. След десет минути тръгваме.”

“Бързо ли се минава границата?”

“Транзитно.”, отговори той и излезе.

След десетина минути се върна и потеглихме към моста.

Наистина пресякохме границата транзитно и при французи и при немци, без въобще да спрем за някаква проверка. Вече бях на немска територия.

След като се уточнихме  кога и  къде да го търся,  той отиде при немските спедитори, а аз тръгнах с колата да разглеждам  града, който внезапно толкова бях обикнал.

Както се бяхме уговорили, в уреченото време, аз бях пред сградата, където бяха офисите на спедиторите. Моят приятел дойде и ние потеглихме обратно за Франция. Немците само ни махнаха да продължим, но френският граничар ни даде знак да спрем. Поиска паспортите и като видя, че единият е български, влезна в помещението.

“Салам Алекум!”, поздравих се с този мюмюлмански поздрав.Друго просто не ми дойде наум в момента.

“Няма проблем. Това е някаква спорадична проверка, която понякога правят граничните полицаи отвреме навреме - просто за престиж.”, обясни ми моят колега.

“И точно на мен се падна. Дано поне да е случайно.”, помислих си нерадостно.

В това време граничарят излезе и се обърна към нас:

“Откъде идвате?”

“Ходихме при колегите оттатък моста  във връзка с уточняване на бъдещи превози.”, отговори транзитерът.

“Да, но това оттатък моста вече е в друга държава. Не става въпрос за Вас, а за господина.”

“Моето присъствие беше наложително.”

“Това не ме интересува. След като прегледах безбройните печати във Вашия паспорт, установих, че преди два месеца сте влезли във Франция през летище “Орли”. Никъде не е отбелязано, че сте напускали Франция оттогава, а сега влизате за втори път. При това визата Ви е еднократна.”

“Така ли? Не може да бъде! Може ли да я погледна?”, попитах силно “изненадан”.

“Да, заповядайте.”, отговори граничарят и ми подаде паспорта, отворен на страницата, където беше положена визата.

“Мон Дийо! Първата ми работа сега ще бъде да уволня човека, който ми е извадил тази еднократна виза. Днес ще му е последният работен ден.” И се обърнах към транзитера:

“Да отиваме в офиса, за да изпратя веднага телекс и да уволня този некадърник.”

“Как ще отидете, като положението Ви е неизяснено? Не мога да Ви пусна във Франция, защото практически нямате валидна виза. Не мога да Ви ударя и печат, защото излиза, че два пъти влизате, без да сте излезли нито веднъж. Получава се голяма бъркотия, откровено казано и сам не знам какво да правя.”, започна да обяснява граничарят, но още повече се обърка.

Тогава му казах:

“В крайна сметка не ми е проблем да се върна в Кел. Колегата ще ми донесе багажа от хотела. Но въпросът не е в това. Имам насрочена среща с Автономно Пристанище Страсбург, с което сме пред подписване на много важен и за двете страни договор. Вдруги ден пък имам също важна среща и то лично с г-н префекта на града.  Понеже няма да мога да отида на срещите, моля да ми дадете официален документ, от който да е ясно, защо съм възпрепятстван да отида на уговорените срещи.”

Граничарят се огледа безпомощно и се обърна към мен:

“И защо точно аз трябва да Ви давам този документ?”

“Как защо? Защото точно Вие не ме пущате.”

“Не Ви пущам, защото нямате валидна виза.”

“Вече Ви обясних, че е станала някаква досадна грешка, която моят човек не е забелязал. Представете си пък, че грешката е във френското посолство в София. Тогава освен нашия служител, и човек от вашата амбасада ще трябва да си стегне куфара. Но аз нямам ни най-малкото намерение да споря с Вас, просто искам един официален документ, от който да се вижда ясно, че не мога да вляза във Франция, копие от който колегата още днес ще занесе в ръководството на пристанището и префектурата и ще уреди връщането на колата в нашето посолство в Париж.”

Граничният полицай веднага попита:

“Вие ли сте със “Ситроена” с дипломатическите номера?”

“Естествено. Страхувам се, че може да стане голям скандал, в който неминуемо ще участвате и Вие. А сам знаете кой обира пешкира в такива случаи.”, отговори вместо мен транзитерът.

По всичко пролича, че този коментар  въобще не беше по душа на полицая.

“Вярно е, че са възможни неприятности. Тогава кажете какво да правим?”, смутен попита той. Това вече ми бе достатъчно.

“Незнам. Само мога да Ви кажа какво бих направил аз, ако съм на Ваше место, а Вие на моето.”, отговорих спокойно.

“И какво е то?”, обнадеждено попита той.

“Изхождайки от нелепата грешка, допусната при издаването на визата Ви, щях да Ви пусна да влезете в Страсбург. Още повече, че не бива да се пропуща и друг факт, а именно:  Виждам, че Вие влизате за втори път във Франция, без да има регистрирано излизане. А защо няма? Отговорите са два. Или сте минали границата нелегално, или някой не си е изпълнил задълженията. Първият вариант отпада автоматично, защото Вие сте минали границата точно покрай моята будка, но аз не само не съм ударил печат в паспорта Ви, а даже не съм благоволил да го поискам, нещо, което безспорно е мое задължение. При това, за този лично мой пропуск няма да мога да измисля никакво сносно, отговарящо на стриктните изисквания за граничен контрол обяснение. Да оставим това, че Вие можете да измислите например, че сте ме информирали при излизането си, че отивате само за час до Кел, след което се връщате и аз съм се съгласил. Евентуално обяснение, че не съм знаел за еднократната Ви виза,  въобще не бих дал. Нали  веднага ще ме попитат защо не съм проверил? “

Граничарят ме слушаше със зяпнала уста, но аз продължих:

“Освен това, бих се замислил много сериозно дали да бъда причина, насрочените Ви вече срещи да се проведат в някаква кръчма в Кел. Бих си задал и въпроса как биха посрещнали подобно нещо първите хора на града и каква би била тяхната реакция.

Е, естествено мога да кажа, че пропускът е направен от друг мой колега, работещ на “Излизане”, но даже да се приеме това, тогава най-малко този, посочен точно от мен колега, веднага ще бъде уволнен.

Но това е само едно мнение, а как ще постъпите Вие, е друго нещо.”

“Да, това е логично и предложението Ви решава въпроса, но все пак...”, започна полицаят, но аз го прекъснах:

“Все пак, няма да има нито забележки нито  други някакви неприятности. Но ако наистина няма да ме пуснете, то поне моля да ми позволите да се обадя от Вашия телефон лично на префекта на града.”

“О, това в никакъв случай. Само за това, че съм позволил да му звънят от служебния ми телефон, веднага ще ме уволнят.”, още по-разстроен отговори полицаят.

Видях, че моят приятел вече беше ядосан и преди да му дам знак да не се намесва, той започна доста настъпателно:

“Докога смятате да ни държите на моста? Ей сега ще дойдат ваши колеги и скандалът е готов. Действително, най-мъдрото решение е да си влезем във Франция, без какъвто и да е печат в паспорта на колегата. Той се опита толкова аргументирано и деликатно да Ви предпази от погрешна стъпка, че просто трябва да му благодарите.”

 “Всъщност сте прави. Добре, тръгвайте и забравете за случая.”, каза полицаят и направи знак на идващия към нас митничар да ни пусне.

Не чакахме втора покана. Все пак успях да кажа:

“Аз въобще не си спомням за някакъв случай. Благодаря за разбирането Ви.”

 

На другия ден наистина проведох последната си среща с ръководството на пристанището.

След обяд, представителят на “МС Шипинг”, в чийто офис беше и нашето бюро, дойде при нас и ми каза, че ме търсят по телефона.

“Кой ме търси?”, попитах изненадан.

“Не знам, обади се някакво момиче.”

Отидох в неговия кабинет, взех оставената на бюрото му слушалка и си казах името.

“Добър ден, господине. Говори личната секретарка на г-н префекта.”, чух приятен женски глас.

Само това не бях очаквал. Никога не съм изпитвал някакви нежни чувства към тези служби,  знаейки добре, че от разговори и контакти с тях в чужбина рядко може да се очаква нещо безобидно.

“Ами ако вчерашната история е стигнала до тях?”, помислих си аз, но тази мисъл не ми подейства ободряващо.

Независимо от това, със спокоен глас отговорих:

“Добър ден, госпожице. Какво мога да направя за Вас?”

“Имам да Ви предам  една молба от името на г-н префекта.”

“Брей, чак пък молба! Дано поне да е с южно изложение и да е свързано само със случая на моста, а не с нещо друго.”, помислих веднага, но бързо отговорих:

“Слушам Ви.”

“Г-н префектът желае да се срещне и да разговаря с Вас и моли, ако имате желание и възможност, утре в единайсет и тридесет да дойдете в префектурата. В единайсет и петнайсет неговата кола ще Ви чака пред офиса на “МС Шипинг.”

“Надявам се тази кола да не е камионетка с решетки.”, помислих веднага, а гласно отговорих:

“Моля да предадете на г-н префекта моята благодарност за вниманието и че приемам поканата с удоволствие. Ще бъда точен.”

На следващия ден точно в единайсет и петнайсет излязох от офиса, за да видя как точно пред мен спира един голям “Ситроен”, също като нашия.

“Няма решетки, това вече е по-друго, поне на първо време.”, помислих шеговито и тръгнах бодро към колата.

“Вие ли сте...”, попита щофьорът.

“Да, аз съм.”

Той отвори задната дясна врата и ме изчака да седна на седалката. След това затвори вратата, седна на местото си и потеглихме.

След десетина минути пристигнахме пред префектурата.

“Момент, ще Ви придружа.”, каза шофьорът и аз го изчаках да паркира.

Полицаят на входа реши да ме спре, но шофьорът веднага му направи знак и ние безпрепятствено влязохме в сградата.

“Кабинетът на г-н префекта е на втория етаж. Как предпочитате, с асансьора или по стълбите?”, попита шофьорът и си погледна часовника, нещо, което направих и аз. Имаше още две минути.

“Като остареем, тогава ще ползваме техниката. Сега за раздвижване да се качим по стълбите. Водете”

“Прав сте. Това няма да ни навреди.”

Влязохме при секретарката. Ако се съдеше по нея, явно г-н префектът имаше много изискан вкус.

“Добре дошли. Г-н префектът Ви очаква.”, каза хубавицата с очарователна усмивка, отвори гардероба и ми подаде една закачалка за връхната ми дреха , която прибра в същия гардероб. Дипломатическото ми куфарче си остана с мен, без някой да го провери. След това съобщи за пристигането ми. След секунди префектът вече беше на вратата и сърдечно се ръкува с мен.

“Благодаря Ви, че приехте поканата ми. Заповядайте.” И ми посочи да седна на масата, на която явно провеждаше съвещанията си.

В кабинета имаше още трима души, които той представи като негови заместници.

След запознанството ни, седна на мястото си и попита:

“Навярно се питате защо Ви помолих да дойдете при нас?

“Така е. Аз също бях решил да помоля да ме приемете, но този въпрос вече е решен, за което също Ви благодаря.”

“Отлично. Тогава да преминем по същество. Предполагам, че няма да се учудите, че знаем за пребиваването Ви в нашия град и за Вашите проучвания във връзка  с изграждане на терминал в района на Страсбург. Просто такава ни е работата. Надявам се това да не Ви засегне.”

“Напротив, поласкан съм. Но сега съм изцяло на Ваше разположение.”

Разговорът бързо навлезе в изясняването на конкретни теми. Бяха ми зададени редица въпроси относно дейността на СО МАТ във Франция. Веднага ми стана ясно, че това всъщност са проверочни въпроси, отговорите на основната част от които и сами лесно можеха да си осигурят, а и те сигурно вече бяха в елегантните им папки. Затова отговорите ми бяха кратки и точни. Попитаха какви и колко автомобила, с какви товари влизат , транзитират и излизат в, през и от Франция. Въпрос, за който сигурно имаха по-точни данни и от нашите, защото по граничните им пунктове се водят подробни статистики. За да съкратя отговорите, им дадох подробна справка със всички необходими данни и то на френски. Използвах възможността да подчертая, че нашата дейност е от взаимен интерес и за двете страни. Изредих много транзитери, с които от дълго време работим много ефективно и че до момента нямаме каквито и да е проблеми. Посочих и редица данни какво и откъде сме превозили от Франция и обратно. Веднага пролича тяхното задоволство.

След това преминахме на въпроса за терминала. Накратко им обясних защо искаме да създадем терминал и то точно в района на Страсбург, какво предвиждаме да построим, доставим и т.н., без да икономисвам каквото и да е, нещо което те и без друго вече явно знаеха, или най-малкото можеха да проверят. Позволих си да отбележа, че всъщност в случая ние сме не само инвеститор, а и работодател на известен брой французи, че нашите шофьори биха могли да се приемат и като особен вид туристи, че ние ще купуваме големи количества гуми, гориво, резервни части, инструменти, консумативи, хранителни продукти и т.н. Добавих, че това не само няма да навреди на града, а още повече ще повдигне неговия авторитет и известност. Казах тези неща, не защото мислех, че те не ги знаят и разбират, а защото в тях имаше много истина и да не си помислят, че ние пък не ги дооценяваме правилно. Не им казах директно, че ако изграждането на терминал в района на Страсбург се провали, ще бъдем принудени да го направим в Кел, защото те бяха достатъчно опитни сами да се досетят за това. Всъщност подобен вариант въобще не е бил разглеждан при нас, но точно това те не можеха да знаят. Интересът, терминалът да бъде на френска територия, по понятни причини, беше безспорен и за двете страни.

“Благодаря Ви за изчерпателната информация, която откровено казано, ни беше много интересна. А и някои идеи, които подхвърлихте, заслужават сериозно внимание.”, каза г-н префектът.

“Вие да не сте новоназначен дипломат в българското посолство в Париж?”, попита един от присъстващите.

“Не, аз съм инженер и предпочитам да си остана такъв. Дипломацията не е за мен, или не още. Предполагам, че ме питате заради автомобила, който е с дипломатическите номера. Той наистина е на посолството, но ми беше предоставен, за да не съм зависим от превозни средства. И посолствата понякога помагат на специалисти като мен, занимаващи се с прозаични неща.”

Последното ми изречение явно им хареса, защото всички се разсмяха.  Използвах възможността да ги попитам имат ли някакви проблеми с нашите шофьори. Оказа се, че такива няма.

Беше дванайсет и половина, когато префектът ме попита:

“Мога ли да Ви поканя на обяд, ако естествено имате време и желание?”

“Това е чест за мен и с благодарност приемам поканата.”, веднага използвах тривиалния в такива случаи отговор.

“Тогава да тръгваме. Ресторантът е наблизо и затова ще отидем пеша.Поканил съм и други колеги.”

“Трябваше да проверя дали в Елзас думата ресторант няма и някакво друго значение.”, пошегувах се наум със себе си, но това наистина беше само една шега.

Другите веднага излязоха, а ние останахме при секретарката да си облечем връхните дрехи.

 

Ресторантът наистина беше близо, на брега на един от притоците на Рейн. Беше в стара, но отлично поддържана сграда. Когато влязохме вътре, ни въведоха в една странична обширна зала, в която прави  ни очакваха десет души. С нас двамата станахме дванадесет. Префектът ми представи седмината, които не познавах, след което седнахме на една голяма маса. Вече ми беше ясно, че им беше нужен официален повод да се съберат по случай идващата Коледа и да се разтоварят от напрегнатото ежедневие, естествено, с разкошни ястия и напитки, заплатени служебно.  Това, че официалният гост беше сам, а те единайсет души, нямаше някакво особено значение. Да оставим това, че аз лично бях много поласкан от такова внимание.

Обядът започна..., за да свърши надвечер в шест и половина. Никога не съм предполагал, че човек може да изяде такива огромни количества и да изпие толкова алкохол,  предимно вино. Но както се казва, апетитът идва с яденето.

Префектът, който безспорно беше отличен кулинар, непрекъснато даваше указания на управителя, който лично и зорко следеше всичко да бъде на ниво. Естествено, в залата освен управителя и красивите сервитьорки с минижупи и големи деколтета, не беше допуснат друг външен човек.

В началото се постарах да запомня това, което ни се поднасяше, но скоро се убедих, че съм се нагърбил с непосилна задача и се отказах. За разлика от немците, французите не ядат като ярмомелки. И те ядат много, но се хранят  бавно, и то с истинска наслада. Яденето за тях, особено в случаи като сегашния, е като свещен ритуал, който трябва да се изживее както се полага. Според мен е много невъзпитано, при наличието  на разкошна трапеза, където си гост, да караш някой французин да яде бързо и рано да си тръгне. Това при тях не е нищо друго освен неподправено кощунство.

Настроението бързо се повиши и започнаха безкрайни весели истории и вицове, придружени с бурни изблици смях. Аз също им разказах няколко прекрасни вица, от които няколко души едва не се задавиха. Особено паснаха няколко вица за дванадесетте апостоли. Страхът ми, че са фанатизирани католици, скоро изчезна.

Без преувеличение, вече мога да твърдя, че подобни софри в обкръжението на истински французи са наистина нещо неповторимо.

По едно време префектът ме попита:

“Има ли нещо, с което мога да Ви помогна?”

“Да, но ми е много неудобно да Ви моля за такава дреболия.”, отговорих скромно.

Той сложи приятелски ръка на рамото ми с думите:

“Никакво неудобство. Веднага ще решим въпроса. Само да не поискате да карам някой от вашите огромни автомобили.”

“Не, това мога и сам да правя. Става въпрос, че трябва да прескоча до Кел и да се срещна със транзитерите, които обработват нашите автомобили на влизане и излизане от ГФР, но френската ми виза, въпреки че е валидна, е еднократна и след това няма да мога да се върна във Франция.”

“Прав сте, това наистина е дреболия. Още утре ще имате многократна виза за половин година. Паспортът у теб ли е?, попита той, неочаквано преминавайки на “ти”.

Тези, които забелязаха това, направо се изумиха. Вече бях установил, че всички без изключение му говореха на “Вие” и никой не смееше да се държи по-фамилиарно с него. Отдадох го на въздействието на хубавото вино и доброто настроение.

“Да”, отговорих аз, извадих паспорта си и му подадох.

Той извика един от своите заместници и му го подаде със съответните указания. След това отново се обърна към мен:

“Утре в десет часа визата ти ще бъде готова. Ще пратя да ти донесат паспорта, въпреки че предпочитам да дойдеш лично да си го вземеш. Тъкмо ще пием по едно хубаво кафе, разбира се, с отличен коняк и закуски. Нали Коледните празници, макар и още неофициално, вече са настъпили. Съгласен? “

“Съгласен и то с най-голямо удоволствие. Само че дотогава да не би да имам някакви неприятности, ако ме спрат за проверка.”

Той се разсмя така, все едно бях му казал някакъв чудесен виц.

“Това не съм го чул. Иначе щях силно да се обидя. Ако все пак някой те спре да те проверява, просто му кажи да върви по дяволите, но преди да тръгне за там,  да намине при мен. Можеш да бъдеш сигурен, че ще изчезне за секунда.”

“Благодаря ти. Няма да го забравя”, отговорих , без да се усетя, че също минавам на “ти”. И защо не.

По едно време новоназначеният прокурор, който седеше от другата ми страна, попита, дали не съм аз човекът, който е спасил жена му от конфузно положение в един месарски магазин.

“Да, аз самият. Но това е нещо, което всеки на мое место би направил, да не говорим за Вас.”, отговорих скромно.

“О, моля те, разкажи веднага тази история!”, намеси се и префектът.

“Няма нищо интересно за разказване. Само ще отегча хората.”

“Не е така. Ние сме длъжни да знаем какво става в нашия град, а се оказва, че не е така.”, настояваше той и се обърна към прокурора:

“Просто не разбирам, защо не сте ме информирали.”

Нямаше как и започнах да  разказвам. Останалите също се заслушаха. Въпреки че не виждах нищо смешно, “Апостолите” се смяха от сърце. Настроението беше такова, че дето се вика, и пръст да покажеше някой, другите започваха да се смеят. Наистина в това отношение французите нямат равни на себе си и може би затова ги обичам толкова.

 

Историята се отнасяше за следното:

Елзасците кореняци говорят някакъв страшен диалект - деформирана смесица от немски и френски, така че хората които говорят само чист френски, или хохдойч, трудно могат да вдянат нещо.

Аз вече бях понаучил някои техни типични изрази и думи, но толкова.

Един късен следобяд се отбих  в един месаро - колбасарски магазин, за да купя някои деликатеси за вечерята с нашите момчета. Следващият ден беше почивен и може би затова в магазина имаше пет - шест души. Според тяхните представи, цяла опашка.

Пред мен беше застанала една много елегантна и красива млада дама, която слушаше неспокойно говора на останалите, без да разбира това, което чува. Сигурно разбра, че не съм местен, обърна се към мен и тихо попита на какъв език говорят тези хора.

“Явно сте отскоро тук. Хората си говорят на своя диалект.”, поясних й аз също тихо.

“О, Господи! Как ще се оправям тук?”, обезпокои се тя.

“Ако сте задълго ще трябва да го понаучите”, реших да я успокоя.

“Не знам колко дълго ще е, но във всеки случай няма да е малко.”

След това, за да не я чуят другите, се наведе към мен и сподели още по-тихо:

“Вчера пристигнахме с мъжа ми, който е назначен за главен прокурор тук. Ако навсякъде е така, не знам как ще издържа.”

“Не се плашете толкова, скоро ще свикнете.”

Междувременно дойде нейният ред и тя поиска едно кило телешки шол. Месарят, един бабанка, започна като картечница да говори на най-твърдия елзаски диалект, от което, естествено, жената нищо не разбра.Всъщност до голяма степен това се отнасяше и за мен. По онова време, елзасците нещо не долюбваха французите от централната част, да не говорим за парижаните.

Жената каза, че нищо не е разбрала и повтори поръчката си. Но и този път последва лавина от неразбираеми думи. Всички останали в магазина започнаха да се кискат най-безсрамно. Жената се видя в чудо. Толкова се смути, че едва не се разплака и се обърна да излиза от магазина. Това вече ме ядоса яко. Хванах я внимателно за рамото, казах й да не бърза да излиза и се обърнах към продавача:

“Вие не разбирате ли какво поръчва дамата? Защо се правите, че за пръв път чувате да се говори на френски и я заливате с думи, които тя наистина не разбира. Или й дайте от най-хубавия телешки шол...”

“Или какво?”, прекъсна ме нахално този грубиян.

“Какво”, ще разберете когато откажете да обслужите тази интелигентна и възпитана дама.”

Той се втрещи от изненада и не знаеше как да реагира. Не знам какво си е помислил, но вместо да вземе месо от витрината, бързо влезе в съседния склад. Хората престанаха да се смеят. Може би са си помислили, че бабаитът едва ли няма да измъкне някой револвер, с който да ме гръмне.

Но той излезе от склада с голямо, отлично парче месо, което при всички случаи беше повече от килограм и без да го мери, го зави внимателно. След това го  сложи  в плик и подавайки го на шашардисаната дама, каза на чист френски:

“Извинявайте, че се пошегувах така с Вас.”

 Ошашавена още от станалото, жената плати и преди да си тръгне, ме погледна благодарно и попита:

“Вие французин ли сте?”

“Не, българин, но в случая това няма значение.”

“Много Ви благодаря “, каза тихо тя и излезе.

“Какво ще желае господинът?”, любезно ме попита месарят, когато застанах срещу него.

“Нещо подходящо за “Божоле ново”, но да има и разнообразие.

“О, оставете това на специалиста.”, услужливо отговори той и наистина ми приготви фантастичен “букет” от различни готови за ядене меса.

 

“Апостолите” дълго се превиваха от смях, но после решиха, че това е много сериозен повод за нова наздравица. В пълните преди това кристални чаши вече нямаше нищо.

В интерес на истината тази история, която им разказах с някои съкращения, имаше малко продължение, което по понятни причини икономисах. А то беше следното:

Когато жената излезе, дружелюбно казах на продавача:

“Мога ли да Ви кажа няколко думи насаме?”

“Разбира се. Заповядайте.”  и двамата влезнахме в склада. Хората отвън навярно са очаквали да чуят изстрели. Да, ама не.

Започнах веднага:

“Как можахте да направите такава глупост?”

“Е, какво толкова е станало? Това беше малка шега.”

“Малка шега, но с жената на новоназначения главен прокурор. Ако знаехте колко е строг, никога нямаше да си позволите такива дебелашки шеги. Ясно Ви е до какво може да доведе това. Достатъчно е да изпрати хора да Ви направят пълна проверка. Няма защо да Ви обяснявам, че никак няма да се зарадвате на това, което ще открият.”

Бабанката пребледня:

“Майко мила. Ами сега? Спукана ми е работата. Добре че бяхте Вие да прекъснете простотията ми. Ами ако наистина се беше върнала разплакана вкъщи и мъжът й я види в такова състояние? Ужас, просто не смея да си помисля какво би станало. Но явно Вие се познавате добре със семейството. Не можете ли да ми помогнете?”

Разбрах, че той всъщност никак не е лош човек и наистина го е направил само от музаверджилък. Затова реших да го успокоя, отклонявайки се от истината:

“Да, познаваме се и то много добре. Сам видяхте, че си говорихме приятелски с нея.

“Разбира се, че забелязах. Затова много Ви моля да ми помогнете.”

“Вече съм сигурен, че вичко е било плод на една просташка шега. Надявам се да  успея да Ви помогна, най-малко ще се опитам.”, отговорих, едва ли не изпълнен от милосърдие.

“Ще Ви бъда вечно благодарен, а магазинът ми винаги е на Ваше разположение.”

“Добре, имате думата ми.”, казах аз и му подадох ръка.

Грамадният мъж пое едва ли не с благоговение ръката ми. След това наистина ми приготви огромен “букет” от различни меса, добавяйки пет бутилки “Божоле”. Когато поисках да платя, той категорично отказа да вземе каквито и да е пари.

Излишно е да казвам какъв беше възторгът на моите момчета, когато им подадох големия пакет с деликатеси и петте бутилки. Ракията и хляба те вече бяха осигурили.

След няколко дни  изпратих  единия от тях, който знаеше добре френски в същия магазин, като го предупредих да не забрави да предаде специални поздрави на собственика от мое име. Момчето се върна с изпълнена поръчка, но ми върна парите. Човекът му казал, че това е подарък за един от най-добрите му приятели.

Преди да тръгна за Париж, отидох да се сбогувамe. Много се натъжи, като разбра, че заминавам.

“Толкова съм Ви благодарен за всичко, което направихте за мен. Колко жалко, имаше един свестен човек в този град и той си заминава.”

Дадох му за спомен хубав сувенир от СО МАТ, от което едва ли не се просълзи. Веднага приготви нов голям “букет”, придружен с три бутилки “Божоле” и ми го подаде с думите:

“Това е за из път. Ще се радвам, ако си спомняте с добро за мен. А ако отново Ви се отвори път за Страсбург, знаете къде можете да ме намерите.”

Не исках да го обиждам с настояването си да платя, благодарих му още веднъж, стиснахме си по мъжки ръцете и се разделихме.

 

“Защо не сте ми казали за тази случка, за да поставим този грубиян на мястото му?”, попита префектът, когато завърших съкратения си разказ, обръщайки се към главния прокурор.

“Нямаше нужда. Всичко вече е в ред. Не знам откъде е разбрал, че това е била жена ми и сега вече е изключително вежлив. Дори последният път й казал, че няма защо да си губи времето и когато ни потрябва месо или деликатеси, достатъчно е да позвъни и той веднага ще изпрати момчето да донесе поръчката. Явно не е лош човек и наистина само се е пошегувал.”

 

На другият ден точно в десет бях отново в префектурата. Префектът ме посрещна като близък приятел. Влезнахме в кабинета му. Секретарката се беше постарала много успешно. На масата освен кафе с коняк имаше и истинска и то много богата, изискана  закуска.

“Заповядай и се разполагай удобно.”, каза той, след това се обърна към секретарката:

“ Да не забравите да дадете паспорта на моя приятел.”

Хубавицата се изуми, чувайки ни да си говорим на “ти”. Аз донякъде също, защото си бях помислил, че това обръщение си е отишло с приключването на обяда.

 

Още същия ден с моя приятел заминахме за Кел. Той ме представи на немските спедитори, които обработваха документите на нашите автомобили. Поговорих с тях, а след това, докато моят човек си оправяше нещата, аз с ключа за колата в ръка тръгнах към паркинга. Явно градчето толкова ми е харесало, че ми се е искало отново да се разходя из него и околностите му.

Този път рискът беше калкулирано поносим. Ако немците ме спрат на влизане, спокойно щях да се върна във Франция, а ако това стане на излизане, най-много щяха да ме изгонят обратно на другия край на моста, но там вече нямяше да имам проблеми.

 

В един от крайните квартали на Страсбург, пресичан от малки рекички, описващи живописни леандри с красиви мостчета и кокетни къщички, имаше множество фамилни ресторанти. В тези ресторантчета се готвеха предимно вкусни елзаски ястия. Спокойна обстановка, чистота, хубаво ядене, тиха музика, сравнително ниски цени, какво му трябва повече на този, който е решил да разпусне. Често се хранех там, особено вечер.

Един път минах покрай една нетипично за района олющена и явно много стара сграда, на която на голяма табела пишеше: “Старият петел”

На табелата имаше нарисуван силно проскубан и немощен петел. Може би името и рисунката бяха измислени нарочно, за да дразнят французите. Не знам дали е било така, но според мен някой е поискал да се подиграе с емблемата на французите.

“Това е заведението, което ми трябва”, помислих си аз и храбро влязох в него.

Вътре беше задимено и много шумно. Масите и столовете сигурно бяха от времето на “Тримата мускетари.”- дебели и груби, но яки като бункери. Хората по масите играеха карти и се опитваха да се надвикват. Зад тезгяха стоеше един мъж като канара на около четирийсет години, който не обръщаше никакво внимание на врявата.

“Сигурно Крали Марко е бил такъв.”, помислих си, гледайки този юнак.

Нямаше никаква жена, с изключение на кръчмарката. Подобно на мъжа си, тя беше едра жена. Въпреки масивната си фигура с мощен бюст, имаше много правилни черти,  беше много симпатична и винаги усмихната. Според мен, независимо от крупната й фигура, тя си беше една красава жена.

Седнах на една крайна маса и си поръчах бира и тънко нарязан жамбон. Започнах да  разучавам посетителите. Явно това бяха кварталните пиячи, които в тази кръчма се чувстваха много по-добре отколкото у дома си. Говореха високо, а често се понасяше бурен смях. Личеше, че въобще не са заможни, но бяха по своему щастливи.

По едно време при мен дойде мъж на около петдесет години и ме помоли да се присъединя към тяхната маса. Един от партньорите им трябвало спешно да излезе и сега им трябвало човек за карето. Веднага тръгнах с него и набързо се запознах с останалите. Играеха някаква игра, която аз не познавах. Даже вече съм й забравил името. За един добър играч на бридж и покер, тяхната игра ще изглежда като “Черен Петър”. След дадените ми пояснения и само няколко раздавания вече бях печен играч. Играта беше за четирима души - по двама партньори. Падналите плащаха дребна сума, а победителите поръчваха по бира. След няколко игри сменяхме партньорите и започвахме отново.

Още от началото започнах да печеля и скоро джобът ми започна да се пълни с монети. Въпреки че тежко преживяваха пораженията си, дори и падналите ме аплодираха. Бирите следваха една след друга.

По едно време на всяка цена трябваше да се облекча и попитах къде е тоалетната. Един от моите нови авери, с когото току-що просто бяхме размазали противниците си, ми направи знак да го последвам. Излезнахме от кръчмата и отидохме на стената на “истината”, както я нарече моят партньор. Най- спокойно си се изпикахме на стената на кръчмата и се върнахме. Поканиха ме на съседната маса, “разменяйки” ме с един от другата четворка.

Продължавах да печеля. Понеже джобът ми вече щеше да се деформира от тежките монети, повиках кръчмарката и изсипах всички монети в  престилката й, като я помолих да  сервира по бира на всички присъстващи, а ако парите не стигнат, да ми се обади. Това беше посрещнато с одобрителни викове. Кръчмарката дойде и обяви, че са останали пари  за още няколко бири.

Отново ме размениха, но късметът не ме напусна. Щом усетех, че джобът ми започва да увисва, отново я виках. Тя идваше веднага и с изнендваща за масивната й фигура пластичност, правеше грациозен поклон, при което за удоволствие на присъстващите, от силно изрязаното й деколте надничаха огромните й, но явно стегнати гърди.

Накрая на другите маси престанаха да играят и скоро около нашата маса се събраха кибици, които не се сдържаха да дават противоречиви съвети.

“Този е безспорен шампион. Вече съм го виждал и другаде. Винаги печели, но и монета от спечеленото не остава в джоба му на излизане.”, обади се някой, сочейки към мен. Разбира се, че не може да ме е виждал да играя карти във Франция, но това не попречи на останалите да ме погледнат с определен респект.

По молба на пришълците, тримата ми партньори бяха сменени. Те играеха по-добре от старите, но късметът си остана при мен.

По време на играта се разказваха какви ли не невероятни истории, по-голямата част от които, изкусно съчинени опашати лъжи. Но истина или не, важното беше да се говори и смехът да не стихва. За тръгване нито дума. Аз също им разказах няколко кратки вица за Иванчо и малкото Анче, които по онова време бяха на мода в България. Падна голям смях и вече не ме оставяха на мира. Наложи се дори да импровизирам.

Крали Марко и жена му също бяха придърпали по един стол и се смееха без насита. Когато от могъщите гърди на Крали Марко изригнеше гърленият му смях, имах чувството, че таванът ще се срути отгоре ни. Посещенията на стената на истината зачестиха.

Накрая станахме да си ходим, но преди това ме накараха да обещая, че следващата вечер пак ще дойда в кръчмата.

Изпълних си обещанието и когато влязох в “Старият Петел”, бях посрещнат с бурни овации. Всичи ме канеха на тяхната маса. По едно време кръчмарят предложи да се организира шампионат.

“А каква ще бъде наградата?”, попитах аз.

“Тук си има строг регламент. Шампионът получава целувка от жена ми и ботуш бира от заведението.”, поясни кръчмарят.

“Виж, за такова нещо си заслужава човек да се потруди.”, отбелязах аз и се обърнах към жена му:

“Вярно ли е, че ще получа целувка от Вас?”

“Разбира се, само че преди това трябва да станете шампион.”, смеейки се потвърди тя.

“Считайте въпроса за приключен. Да не губим време, а да започваме. Моля за моя сметка по една бира на всички присъстващи.”, чисто по български исках да почерпя. Манталитет.

Когато бирата беше сервирана, Крали Марко обяви правилата, след това с теглене на листчета, поставени в една шапка, бяха определени четворките. Състезанието започна.

Заелите първите две места продължаваха , а другите отпадаха и ставаха кибици.

Накрая останахме двама - аз и едно дребно, но много живо старче с игриви очи. Внезапно ме напуши смях, представяйки си какво ще остане от него, ако попадне в мощните прегръдки на кръчмарката.

Помислих, че за да се излъчи шампион, ще се тегли жребий. Да, но не. На масата седнахме ние със старчето, Крали Марко и жена му. Мой партньор беше Марко Кралевичи.

Виждайки недоумението ми, кръчмарят обясни, че шампион  може да бъде само един от нас, а те с жена му просто попълват бройката като спаринг – партньори. Оказа се, че и двамата играят много добре. Така ми дожаля за старчето, че реших да се концентрирам докрай в играта, но да го спася от смачкване.

Спечелих на косъм. Когато играта приключи, Крали Марко стана и с мощния си глас обяви шампиона, вдигайки ръката ми. Още се чудя как не  се спукаха тъпанчетата на ушите ми. Всички викаха и тропаха по масите. След това хорово подеха:

“Наградата! Наградата! Наградата!”

Марковица веднага дойде при мен и ме пое в обятията си. Направо ме повдигна от пода и истински ме целуна по устата.

“Още! Още! Още!”, крещяха всички, включително и мъжът й.

Тя се смили и ми залепи още две такива целувки, че ме ошашави. А гърдите й наистина нямаха нищо общо с каквото и да е пихтиесто, да не говорим за сегашния силикон.

След това Крали Марко ме поведе към бар-плота. Вдигна ме без усилие и ме постави седнал на плота. След това взе един стъклен ботуш, напълни го с бира и тържествено ми го поднесе. Отново взрив. В това време жена му пълнеше халбите с бира за останалите.

Тази вечер повече не се играха карти. Само бира, мезета, истории, лакардии, смях и разбира се, зачестяващи посещения на „стената на истината”. Настроението беше неописуемо. За съжаление вече съм забравил основната част от техните неповторими истории.

Още няколко пъти намирах време, макар и по-късно вечер, да посетя тези истински мъже, сред които ми беше далеч по-приятно, отколкото в някое изискано заведение с “отбрано” общество. Беше ми толкова хубаво, че даже и след толкова години си спомням с удоволствие и... тъга за тези вечери.

Така съм се чувствал само със старите барби на един гръцки остров. Бяхме на брега на морето, ядяхме прекрасно приготвени риби, пиехме “Узо” и “Рицина”, след това ставахме и хванати за раменете, започвахме някакъв бавен танц с поклащане под звуците на бузуките и тогава... Но това е друга история.

 

Близо до Страсбург се намират огромните гробища, в които са погребани костите на загиналите по време на Втората световна война американски и английски войници и офицери. От разказите в “Старият петел” разбрах, че съюзниците са били здраво пердашени и то не на последно място от пенсионери, мобилизирани във Вермахта. Откровено се майтапяха и с “храбрите френски войни”, както ги нарекоха те,  по време на войната

Тези разкази, макар и част от тях да не са били съвсем точни, ми бяха много интересни, но за да се опишат, трябват много страници, а и основната част от тях вече съм забравил.

 

След три дни щеше да настъпи Коледа, най-големият католически празник. Всичко отдавна беше украсено, осветено, навсякъде само усмивки, нито едно намръщено лице, магазините пращяха от купувачи. Еуфорията от настъпването на любимия празник беше в своя апогей.

Бях привършил всичко и също бързах да се прибера в София. В деня преди тръгването ми за Париж, внезапно изтече маслото на хидравличната система на колата. Отидох в сервиза на “Ситроен”, но там, макар и много любезно, ми отказаха, защото били претрупани с ремонти, които трябвало да завършат до празника, нещо, което си беше вярно. Създаде се много неприятна ситуация.

В това време видях шофьора на префекта, който беше дошъл да му пастират колата. Позна ме и веднага дойде при мен.

“Нещо ми се виждате угрижен. Какво е станало?”

Обясних му накратко положението.

“Никакъв проблем. Изчакайте ме малко, сега се връщам.”, каза шофьорът и влезе в офиса на сервиза.

След минути се върна с шефа на сервиза, който не сияееше от радост, но най-любезно ме помоли  да му дам ключа и документите на колата, от които да види номер на шаси, година на производство и др. данни, необходими в такива случаи.

“След два часа можете да си получите колата.” каза той и лично я вкара в халето.

Бях толкова шашардисан, че не се сетих веднага да благодаря на шофьора.

“Благодаря най-сърдечно за помощта.”, макар и със закъснение казах аз.

“О, моля Ви се. За нищо. При това и шефът ще бъде доволен, че съм Ви помогнал.”

“ Откъде мога да взема такси?”

“Ще Ви закарам. Аз и без това вече тръгвам.”, предложи любезно той и след минута вече бяхме на път.

По принцип не съм вярвал на случайности и продължавам да не вярвам. Бяхме спрели на един светофар в очакване да светне зелено. В това време, вървейки по тротоара, с колата се изравни полицаят - граничар, който ме спря на моста. Махнах му приятелски с ръка. Той ме позна, засмя се и също ме поздрави. След това се удари с ръка по челото. Вероятно беше познал колата на префекта.

 

След два часа колата наистина беше готова. Вечерта направихме една фиеста с момчетата, а на сутринта, след като се отбих в магазина на моя приятел, заминах за Париж. Исках да сваря работното време.

Когато влезнах в града, реших, че пътят ми минава покрай сградата, където работеше Люсила. Сега ми се струва, че съм се бил заблудил, но явно тогава  не съм мислел така. Паркирах на познатия ми вече паркинг. Влязох в приемната и се отправих към момичето. То ме позна и преди да кажа нещо, ми съобщи:

“Няма я. Заминаха за Буенос Айрес и ще прекарат празниците при родителите й.”

Не знам какво е било изписано на лицето ми, но тя се усмихна съчувствено и допълни:

“Сигурно е знаела, че ще се отбиете и остави писмо за Вас.” и ми подаде плик.

Взех писмото, без да кажа нищо. После неочаквано и за мен самия попитах:

“Мога ли да се обадя по вашия телефон в Париж?”

“Разбира се, излиза се с нула.”, отговори тя и ми подаде телефона.

Обадих се на Панев, уредихме си среща в един локал, близко до квартирата на Коцев. Върнах телефона на момичето с думите:

“Благодаря Ви. Искрено Ви пожелавам приятно прекарване на празниците.”

“Благодаря. И аз Ви пожелавам същото. Довиждане.”, отговори тя и неочаквано ми подаде ръка.

Когато вече се обръщах за да си тръгна, макар и малко притеснена, тя попита:

“Да предам ли нещо на Люсила, когато се върне?”

“Да. Кажете й, че всичко съм разбрал.”

“Само толкова ли?”, учуди се момичето.

“Да. Но то е далече повече от това, което може би сте очаквали да чуете.”, отговорих тихо и тръгнах към кафенето.

Поръчах си едно кафе, кампари със сода и отворих плика.

 

Срещата с Панев продължи към час и половина, като не пропуснахме да изпием по три силни аперитива. Платих му щедро за качествената консултация и информация, качих се на колата и отидох при Коцев. Той веднага ми подаде един телекс, в който се съобщаваше, че ако реша за целесъобразно, мога да замина за Марсилия, където също имаше какво да се прави.

“Съжалявам, но не знаех кога точно ще се върнеш и не съм приготвил нещо за ядене.”, извини се Коцев.

“Лошо, Коцев, лошо. За сметка на това, ти ще подредиш масата, а аз ще отворя първата бутилка.”, казах аз и му подадох плика с “букета”. Като видя какво има вътре, поиска да каже нещо, но бързо се отказа и излетя в кухнята. Не след дълго излезе с най-хубавата усмивка, която бях виждал на лицето му.

С изискан поклон ме покани и то на френски на масата, която наистина беше подредена професионално. Дори беше сменил и покривката. Хубавец! Вече ми беше станал много симпатичен.

Изпихме и трите бутилки.

 

Реших, че не е “целесъобразно” да заминавам за Марсилия и в единайсет часа на следващия ден вече бях в самолета за София.

Повече не ми се оставаше във Франция.