Приключенията на едно паве
ПРИКЛЮЧЕНИЯТЯ НА ЕДНО ПАВЕ
Част шеста
Странна е съдбата на едно базалтово паве. Нищо и никакво парче витошки камък, а ставаш неволен свидетел на толкова много събития, но страхотни повратности на съдбата на хората, на големи и малки исторически промени, понякога фатални за едни, друг път за други.
Помня как изведнъж много нови софиянци се появиха. Жилищата не достигаха, хората живееха по мазета и тавани, или в къщи и апартаненти на богаташи изпратени по села и малки градчета. Много бързо новодошлите станаха важни и нахлупили каскети и вързали забрадки, се разпореждаха със живота на старите софиянци. Ние се чудехме и маехме как може другарката Несторова от село Долна Диканя, да стане най-важна в махалата и да решава на кого да даде бележка за галоши, кого да изпрати да живее в село Дивдядово, и кой да копае по новото трамвайно трасе.
Млекарят вече не идваше сутрин рано рано с дръгливото си конче, зарзаватчийските колички също изчезнаха, каруците бяха заменени с дрънчащи малки камиончета на име “ЗИС5”, докарани от далече. Чубрицаджията от мазето на еврейската кооперация се качи да живее в голямия апартамент на третия етаж, вече ходеше с нов балтон и ръководеше събранията на Единната.
И тъкмо нещата се поуспокоиха, и хоп пак всичко се разбърка. Бай Тошо бе заменен с бате Жельо, и по паветата на столицата защъкаха нови милион и половина “столичани”. Тъкмо бяхме свикнали с едните, ето че те заминаха за Австралия, САЩ и Нигерия, закриха ТКЗС-етата, а звеноводките и трактористите ги докараха в София да контролират кой се вози без билет в трамвая.
Вместо БКП се появи ПКП, а в парламента и по БТВ започнаха да мяукат, тия от цеха за емайлирани кофи. Батето умре, а бате Бойко стана най-важен в държавата. На неговия стол седна Кирето, на на коленето му Ленчето. Да, ама не за дълго.
А ние сме пак тука, под дъжд и сняг, на пек и суша. Кротуваме безмълвни като всички други наоколо. Другите поне си чешат езиците по ФБ, а ние нямаме ни таблети ни компютри и сме осъдени на вечно мълчание. Осъдени на тихо съзерцание, защото всичко виждаме, всичко чуваме, но нямаме думата.
Тежка и нерадостна е съдбата на павето, но за сметка на това сме вечни!
© Крикор Асланян All rights reserved.
