Apr 14, 2009, 11:46 PM

Присъда 

  Prose » Narratives
1324 2 11
37 мин reading


Присъда

(Старо)

          Беше напълно импотентен. Знаеше това, но имаше нужда от жена. Харесваше, даже обичаше жените и много му се искаше да се люби с нежна, може и не толкова хубава жена. Искаше да дава и да получава нежност. Не знаеше как ще стане с неговия проблем, а ужасно много би желал. Сега, когато бяха минали два месеца откак излезе оттам, трябваше да го направи. Бе прекарал последните 7 години в мисли и догадки. Не се озлоби. Чувстваше някаква кротост. „Защо го направи? Кое я подтикна? Какво сбърка той? Къде ли е сега? Какво мисли? И пак – защо, защо го направи?” Не му даваха покой тези мисли. Особено в началото и сега, към края. Нямаше никакъв отговор. Даже идея за отговор. Толкова години, а не можа да реши дори една от тези загадки. Това го потискаше много повече, отколкото бавното, мумифициращо разтваряне в компресираното нищо на спрелите за дълго моменти.
          Спомни си за един хубав хотел – беше го виждал, минавайки покрай него през редките отпуски за добро държане. Но не беше влизал вътре. Реши да погледне и да поседне в лоби бара. Толкова дълго не му се беше случвало да посети каквото и да е заведение, освен онова. Когато наближи и погледна към входа се поколеба. И не можа да се реши да влезе. Струваше му се, че няма да знае какво да прави, как да се държи, че всички ще го гледат и ще знаят, че е бивш затворник. Осъден на седем години за опит за изнасилване на непълнолетна. И няма да може да каже както в съда, че не се признава за виновен, защото не е виновен. Никой нямаше да се заинтересува или да му повярва. Нямаше даже да го попитат. Щеше да им е безразлично, също както на съдиите, и да го смятат за пандизчия, но щом се уверяха, че плаща добре, щяха да го търпят. Всъщност знаеше, че не е така, защото не го познаваха, но се чувстваше по този начин. Ужасно трудно бе да не си мисли за това. Ужасно трудно.
          Нямаше проблем с парите. Вътре разбра, че е единствен собственик на няколко обширни имота, все на най-голямата улица. Знаеше потеклото си, знаеше че са били обрани напълно от „народната власт”, знаеше че „другарите” – тъпанари са съсипали почти всичко. Никога не бе виждал свои братовчеди, чичовци, лели. В по-ранните години мислеше, че са забягнали отвъд. Всъщност нямаше такива. Неговият баща беше единствен наследник на дядо му, а той пък беше единствено дете. Баща му почина още докато беше в девети клас. Майка му, макар и никога да не повярва, че нейният син може дори да си помисли да стори такова долно нещо, бе съсипана от процеса, поболя се от срам и тревоги по него и на втората година вътре се помина. Не го пуснаха на погребението. Най-големият от апартаментите отиде за хонорарите на адвокати. Но си струваше. Успяха да извоюват за него останалите и малката вътрешна градинка, която толкова харесваше. Не можеше, не знаеше как да се грижи за тези имоти и беше възложил на млад адвокат да управлява и да ги дава под наем срещу част от приходите. Засега и двамата бяха много доволни от тази сделка. 



          С усилие на волята си наложи да преодолее боязънта и да влезе в хотела. Рецепцията беше разположена малко дискретно встрани, но все пак администраторките имаха поглед върху влизащите и излизащите. Лоби барът беше много приятен и почти пуст – само млад мъж и момиче си говореха унесено на една от масичките, а на друга три момичета весело разглеждаха някакво списание. Масички за двама или трима, удобни столове, уютно, прохладно и чисто. С дискретна музика, която за негово учудване беше джаз. По стените имаше много репродукции на картини от френски художници от края на 19 и началото на 20 век. Познаваше ги. Бяха негова страст от 12-13 годишен. Хареса му. Поседна и тъкмо се канеше да огледа по-подробно наоколо, когато дотърча много привлекателно червенокосо момиче с широка усмивка, с невероятно бели и наредени, красиви зъби. Личеше от пръв поглед, че са дар от природата, а не опит на някой „дентист”, както сега викаха на зъболекарите. Попита го желае ли нещо.   О, да той желаеше. Желаеше жена, ала това желание засега се отлагаше. По много важни причини! Но пък можеше да поръча любимото си питие. Харесваше неговия по-сладък вкус и много различния аромат. Изобщо ирландските повече му допадаха. Каза ù какво да му донесе, а тя беше доста изненадана от начина, по който направи поръчката: „Бих желал, много се надявам да не ви затруднявам, да ми донесете едно малко „Джеймисън”. Бихте ли поседнали, за да приемете поръчката ми. Не ми е удобно да стоя седнал в присъствие на права дама, а ще бъде, може би, малко странно и аз да стана прав.” След като тя се почуди за миг, но все пак седна, продължи: „И моля ви, ще си позволя да помоля за двойно еспресо с малко чиста вода. Дано да могат да го направят с голямо налягане в машината. Затрудних ви, но моля да не ми носите лед. И, моля, нека водата да не е студена. Благодаря ви много, мъз”. Погледна го с лека изненада, особено от обръщението, но професията я беше научила да прикрива много неща зад усмивка. Повдигна се грациозно от стола и се запъти към бара.
          След малко долетя с чаровната си усмивка. Беше наредила малка табличка. Изненада се щом видя колко изкусно и точно го е направила. Табличката бе дървена, много тънка, сякаш разточена, овална, без никакъв намек за ръб, с червено-кафяв, леко опушен цвят. Почти в края стоеше чашката. Не бе предполагал, че в хотела имат „удължено лале”. Напълно прозрачна – като езерна вода, на столче, долу леко тумбеста, като малка част от сфера, нагоре издължена, почти цилиндрична, преминаваща в лек пресечен конус в края към ръба. Колко години си бе мечтал за такава чашка, с любимото питие, поднесено от прелестно момиче... Не вярваше, че пак ще се случи. Не бе съвсем уверен дали е реално и в момента. Погледна я, а тя просто си стоеше и се усмихваше. Пак погледна към табличката и видя малката чашка, пълна догоре с кафе. Изведнъж съзря бутилчицата с вода. За баланс, срещуположно по диагонала, но асиметрично на чашките с уиски и кафе. На етикета бе написано „Natural Irish Water”. Син етикет, с бяла графика, оформен като части от два полукръгли щита. Бутилката бе с форма, подобна на етикета. Идеално и много красиво-контрастно допълваше натюрморта, който бе сътворила с тези прости предмети. Не повярва веднага, че е могла за секунди да разбере какво точно да донесе, без да го пита, и при това очевидно сигурна, че ще му хареса. Хареса му ужасно. Не само това, че щеше да изпита истинското удоволствие от питието. Още повече начинът, по който безпогрешно бе усетила какво иска. Красота и внимание! Толкова му бяха липсвали. Постави безшумно табличката пред него, каза „наздраве”, леко се завъртя, в този момент заметнатата ù дълга пола се разтвори. Остана почти хипнотизиран от два крака с омайна красота. Тънки и фини в глезените и подбедриците, с прелестни колене и леко разширяващи се, но заедно с това стройни и привлекателно издължени бедра, които като два потока се вливаха в нежните извивки на нейния ханш. 



          Беше роден там. Не си представяше живота без да вдишва морето всеки ден. Без вятъра и горчивия мирис. От най-ранно детство играеше, а в по-зрели години се разхождаше по брега, в градината, покрай големите, шумолящи дървета. Покрай лехите с най-различни красиви цветя. През април се окъпваше за първи път. И така до края на октомври. Нямаше никакъв спомен кога се беше научил да плува и кой го бе научил. Винаги го е умеел. По-късно, в последните класове беше спасител, но не му хареса. Отказа се. Смееха му се, защото не стана истински гларус. Всъщност първият му секс бе там. С доста по-голяма, на плажа. Както нормално става при много от момчетата, родени край морето. След това имаше много други свалки, но мимолетни и без значение. Струваше му се, че пропуска нещо, че всичко е ей-така, че нещо не е както трябва. Затова се отказа от спасяването.
          Избра си един намръщен, облачен и малко бурен ден за разходка. Заваля дъжд, бързо, бързо, с едри капки, които потъваха в морската вода, а тя искаше още. Беше зачернено на север. Морето се вълнуваше, но още твърде леко. Така е в края на август. В края на лятото. Обичаше подобни дни. Плажуващите бързаха да се скрият от дъжда. Плажът ставаше по-пуст, отколкото в студен и къс зимен ден. Сега пак беше така. Великото удоволствие. Хвърли всичките си дрехи и се впусна да гони дъждовните капки в морето. Плуваше бруст с опиянение от морето, настроението си, природата. Издигаше се над водата, загребвайки широко и силно. Извиваше целия си торс и след това с максимална сила се оттласкваше с мощните мускули на краката. След това пак и пак. Леката лятна буря допълваше удоволствието от тази игра и от умората, която се разстилаше постепенно по цялото му тяло. Накрая реши да излезе и да почине, преди да се прибере в къщи.
Веднага разпозна решителният, бавен и безнадежден ход на влизащите в морето за последен път. Затича се, спъна се, навлезе във водата отново. Морето ставаше по-бурно и му беше много трудно да следи момичето. Бе сигурен, че опитът му е почти безсмислен. Знаеше, че винаги успяваха. С тази решителност! Преди доста лета, още когато се учеше, старият (може би около 26–27 годишен, но тогава му се струваше много възрастен) старши спасител му показа един такъв. Не можаха да го спасят, макар и да бяха трима. Запомни завинаги тази походка. Сега я видя пак. Не можеше да се откаже. Трябваше да опита с всички сили. Трябваше да опитва докрай. Забеляза я за миг. Беше встрани от мястото, от което бе навлязъл в морето. Заплува с широки загребвания. Стремеше се да пести дъх и сили. Щяха да му бъдат крайно необходими. Знаеше колко е трудно в момента, когато хване удавника. Колко е опасно. И че тези, които са решили да го направят, са най-опасни. Вече не мислеше. Трябваше да я спаси. Това бе рефлекс, на който не можеше да не се подчини. Силни мълнии, съпроводени с гръмотевици започнаха да удрят във водата от север, откъм носа. Морето се разлютяваше все повече. Както само това море умее – къси, много къси и следващи твърде бързо една след друга вълни се разбиваха доста навътре, като че ли прибоят се бе преместил. Ставаше страшно! Познаваше огромната мощ дори на най-безобидната на пръв поглед вълна. А тези бяха големи, пенести, безжалостни. Диагонални, не идваха отведнъж, а се стоварваха когато вече си мислиш, че са отминали. Искаха жертви! Отново я видя. Не можеше да потъне, не можеше да се остави, а очевидно го искаше. Морското в нея, подсъзнателното, я караше да изплува, след това се оставяше. Някаква частичка от инстинкт я изваждаше отново над водата. И тук видя шанса си. Заплува още по-мощно и странично, използвайки посоката на движение на вълните. Само така можеше да успее, като вземе страшното вече море за съюзник. Наближи я много бързо. Опитваше се да обиколи, така че да не го забележи. Щеше да му попречи и може би да удави двамата. С няколко мощни загребвания, изтласкан за щастие накъдето трябва от вълната, я подхвана отзад за косата и под мишниците. Приложи известна хватка, така че да се опази от нея, ако се наложи. Тя вече се бе отпуснала, явно миг още и не би могъл да я намери. Очевидно бе нагълтала вода. Предположи, че дишането е спряло. Трябваше да бърза, бърза, бърза! Само тази мисъл остана в съзнанието му! Видя огромната вълна! Разбра, че трябва да се остави да мине над тях! Да не ù се противопоставя! Иначе щеше да ги повлече! И тогава едва ли ще оцелеят! Бяха го учили на тези неща, бяха тренирали, беше си създал добра техника. Но не бе използвал това доста отдавна. Хвана я още по-здраво и в този миг вълната се стовари! Бе предварил мига и се почувства под вълната. Почти не я усети. Разбра, че засега успя. Изчака малко, излезе над водата. Бе успял да задържи момичето, но плуването с това отпуснато тяло беше много трудно.
          На пясъка видя, че е почти гола. Само горнище на бански костюм. Много ярко оранжев. Сигурно точно това бе помогнало да я забележи. Нямаше време да разсъждава. Бързо приложи уменията си от спасителния период. Отначало не беше достатъчно. Трябваше помощ. Нямаше как да ползва телефона си – беше останал в дрехите му, не много далеч, но не биваше да губи миг. Продължи. Както тренираха със Старшията някога. Използва всичките си познания и умения. Смяташе себе си за малко смотан, другите около него също мислеха така. Понякога даже му го намекваха. Но никога в подобни моменти. Тези странни превъплъщения бяха забелязали и други хора, и доста му се чудеха. Сега не мислеше за нищо, освен да я спаси! Бе в абсолютна яснота какво и как да го направи, за да е ефективен. Действаше решително, без капчица неувереност, всъщност абсолютно уверено! Изведнъж тя изкашля, повърна вода, пое дъх. Успяваше! Още, още, още! Видя, че идва в съзнание! Мисълта му започна да работи трескаво – знаеше, че трябва бързо да се заведе в болница. Но не можеше да я остави, за да търси помощ! Започна да вика силно – дано някой го чуе. И тогава осъзна, че е съвсем гол, а тя – също, бе разкопчал горната част на банския, за да не пречи на дишането. Мярна му се конфузна ситуация за миг. После пренебрегна всичко това и продължи да вика. С периферното си зрение мярна за миг хора отляво. Идваше помощ, изпита мигновено облекчение – ще ги накара да повикат лекар и линейка. Продължи с масажа на сърцето – все още не бе сигурен дали всичко започва да се възстановява. Обърна се за миг, за да види дали хората са вече наблизо и в този момент я чу:
          - Остави ме, остави ме! Махай се! Помощ! Хора, той искаше да ме изнасили!
Обръщаше се към тримата млади мъже и една жена, които току-що бяха пристигнали. Говореше бавно и отнесено, с усилие и доста неразбираемо.
Опита да обясни на хората, че това което казва момичето не е вярно, че е искала да се удави. И той опитва да я спаси, успял е, но е слаба и трябва много бързо в болница... Думите му увиснаха във въздуха, защото двамата яки младежи го сграбчиха, а жената попита момичето:
          - Този мръсник да не е опитал да те удави, а!
          - Не! Той като че ли ме издърпа от морето. Там май ме е ударила вълна. Ама сега се опитваше да ме изнасили! Да ме изнасили! Махай се! Не искам да го виждам! Махай се!
          След това започна да плаче, да кашля и пак да говори, но вече съвсем неразбираемо.
          Третият мъж донесе нещо. Видя, че са дрехите на момичето. Малка плажна рокля, джапанки и разкъсани бикини – долната част на банския костюм. Изведнъж разбра, че никой няма да му повярва. Повиканите полицаи го закараха в следствения арест.


          В съдебните заседания никой не вярваше на разказите му. Не повярва даже собственият му адвокат. Защото описваше всеки детайл, без да измисля нещо. Точно каквото и както се бе случило. Очакваше при свидетелстването тя да каже истината. Да каже, може би, че е била объркана. По някакъв начин да свърши кошмарът. Толкова се надяваше. Всъщност тя само потвърди това, което бе казала на плажа. И тогава за първи път се запита: „Защо го прави? Кое я кара? Дали той е сбъркал нещо, но какво?” Нямаше отговор. Осъдиха го на седем години. Беше още ученичка, макар и в последния клас. Бяха ги намерили в доста странен вид – голи на плажа. Това, както и разкъсаните бикини, нейното настояване, че е опитал да я изнасили, свидетелствата на четиримата, че са видели – нея и него – съвсем голи, и че той е пипал гърдите ù, бе достатъчно на прокурора да настоява за максимална осъдителна присъда, а опитът на адвоката да докаже, че има някакви противоречия, че няма никакво охлузване, че разказът е напълно достоверен, без никакви противоречия, не бе взет предвид. Този опит, впрочем, бе доста постен и не съвсем настоятелен. Тогава никой не знаеше, че ще стане собственик на доста имоти. Мислеха го за не много състоятелен. Затова и адвокатът не се стараеше особено.
       Бе казал, че не се признава за виновен, защото не е виновен. Но вече бе успял да стане досадно-безразличен на съдията, който го осъди. По-късно разбра, че в петък този съдия винаги бързал за лов. Съди го в петък. Всичко това му донесе голямата присъда.

       Отърси се от спомените, които го бяха връхлетели. Както всеки ден в последните седем години. Но сега можеше поне да опита да се наслади на свободата. Единственото нещо, което ценеше още от времето, когато не можеше дори да го осъзнае напълно. Още от дете. И затова много често се случваше да не разбират постъпките му. Да считат, че е вироглав, че понякога има изцепки в училище. Чудеха се защо проявява крайно неуважение към някои учители, връстници, съседи и съвсем по друг начин се държеше с други. Дори му казваха, че не е съвсем в ред. Всъщност свободолюбието му го караше да е непримирим с тези, които се опитваха да ограничават свободата му. Защото от най-малко дете, по интуиция или по някакъв странен начин знаеше, че неговата свобода не бива да нарушава тази на другите, не бива да пречи на другите и винаги се съобразяваше с това, даже и в нарушение на собствения си интерес, имаше самоконтрол, имаше свръхразвито чувство за справедливост, но искаше да зачитат неговата свобода, както той зачиташе тази на другите. И когато някой се опиташе да наруши принципите му, ставаше неотстъпчив, упорит, без да дава възможност на когото и да е да спори с него. Изобщо не го разбираха. Щом го осъдиха, разбра окончателно, че никой не се и стреми да разбере подобни категории и мотиви в отношенията, че хората не се интересуват много от тези неща, че вярват и в най-голямата мръсотия за някого много лесно и без никаква проверка, без даже да се усъмнят, че може да не са прави и много, ама много трудно вярват в добрите, некористни намерения. Анализираше всичко това в дългите дни и нощи без свобода. Най-ценното! От което бе лишен за толкова време! Мислеше защо не я обвини в лъжа, в лъжесвидетелстване, защо този път не се бори за справедливостта докрай! И там, в затвора, започна бавно да осъзнава, че всъщност параноичното мислене, мисленето, което не допуска, че щом си обвинен, може и да си невинен, е може би заложено в съзнанието, че то е може би начин за оцеляване, че природата го е създала, за да предпази човешкия род от изчезване, че може би е антитеза на привидния разум, който ние хората имаме и от който може би са лишени другите живи представители на Природата и който води Homo sapiens до самоунищожаване... Затова съществува предпазният механизъм – параноята, недоверието, мисленето, априори, че другият е враг, че е по-добре да се предпазиш от него с цената на всичко... Не знаеше дали е прав... По-скоро не... Но...

     Погледна чашката с уиски. Видя, че цветът е добър. Поразклати я. Остана доволен – образуваха се две крачета, е не много далеч едно от друго, но пък и това си беше обикновено уиски. Помириса го и капна две капки от бутилчицата с вода, за да отвори още повече аромата. След това бавно, с наслада отпиваше и от кафето, и от уискито. Наблюдаваше как оживено водят разговор трите момичета, как тихо си говорят момичето и момчето. Усети как настроението му става все по-добро. Плати на червенокосата хубавица, загледа я скришом, но с възхищение... Това, обаче, не можа да остане скрито от нея и тя му се усмихна, като изчурулика: „Довиждане, заповядайте пак!”. Беше от най-хубавите дни в неговия живот. Излезе с това блаженство. Реши да се поразходи.

     Спусна се надолу по стълбите. Отмина неугледните заведения покрай брега и тръгна по пясъка. Денят беше горещ, но вече се чувстваше бризът и хората по плажа бяха съвсем оредели. Можеше да се разхожда както преди. Безмълвен се отдаде на връхлитащата го вълна от удоволствие. Струваше му се толкова хубаво! Постоя, порадва се, че вижда всичко това, че може да снове, ей тъй, без причина, да се усмихва на хората и на широкото, спокойно, синьо-зелено любимо море и след това бавно се прибра в къщи.
     На другия ден, след като привърши с младия адвокат – трябваше да решат как ще развиват деловите си отношения в бъдеще – се запъти към хотела. Влезе, погледна с очакване и я видя. Реши се, помаха ù и тя веднага дойде на неговата маса.
     Попита пак от същото ли. Бе запомнила поръчката, бе запомнила него. Стана му приятно, но и малко се смути – като че ли бе отвикнал от човешкото внимание. А дяволитият начин, по който го направи: „От същото ли, моля, Сир”, след което веднага седна на масата му, би могъл да се изтълкува като подигравателно напомняне за поръчката и обръщението му от вчера, но явно личеше, че не е така. Отново беше с усмивката, която го окова в захлас, още щом я видя. Но този път беше с къса пола, което му показа, че изобщо не се е излъгал вчера – хубава и привлекателна гледка. Донесе същото, пак наредено така.
Започна да идва един-два пъти в седмицата и задължително в събота. Не знаеше защо, но тя винаги работеше в събота. Трудно се реши да я заговори за друго, освен за поръчките си. Все пак ù обясни защо иска така да му се сервира уискито, каза ù, че не желае по-скъпите марки, защото харесва тази и му се струва твърде неестествено да опитва другите. Тя веднага разбра и каза: „Струва ви се парвенюшко, но не искате да кажете това и затова използвахте „неестествено”, нали”. Стана му доста чудно, че схваща подобни нюанси. Очевидно интелигентна, схватлива и усеща хора и настроения. Стори му се още по-интересна.

     Неговите посещенията в бара станаха по-чести и по-дълги. Започна да разговаря малко повече с нея. Веднаж ù каза, че много харесва тихата джазова музика и репродукциите. И това е също причина да идва тук. Тя попита само това ли. Оттогава съвсем бавно и дискретно ù показваше, че не е безразличен. Но не се решаваше да я покани на среща или поне на кафе на друго място. Започна да си мисли дали предпочиташе така – да има човек, който макар и почти непознат и все още много далечен, но все пак човек, с когото да може да говори дори неща съвсем банални и ежедневни. Този човек непременно трябваше да бъде жена, която харесва. Сега беше намерил това. Или да покаже явно своето предпочитание, да ù разкаже всичко и да разбере ще може тя ли да преодолее естественото човешко недоверие. Предпочете първото – не искаше да се лиши от искриците на внимание, толкова му бяха необходими. И не можеше да понесе отказ – бяха наранени всичките му чувства, и достойнство, и вяра в себе си, и дори воля. Даваше си сметка, че това поведение е израз на самосъжаление – нещо, от което се опази през дългите години на изпитания. Но не искаше да бъде прекалено деен. Съзнаваше, че би станало изкуствено, с насилване на собствената воля. Само, за да си докаже, че не се самосъжалява. Разбра, че се е замислил и е стоял дълго време така, когато видя, че е до него и чу, че го пита дали иска още едно питие. Малко се учуди, защото никога не пиеше повече от едно малко – всъщност тя нямаше как да знае. Благодари ù. Каза, че е време да си тръгва. Плати сметката, остави редовния бакшиш и тръгна. Видя усмивката ù – неговата награда за деня. Беше на вратата когато дочу колежката ù да казва: „ Е, най-накрая май си хареса някого. И наистина е хубавец, пък и мъжкар изглежда. Хайде, сваляй го – май малко нерешителен ми се струва. Стига си избирала, този ти подхожда” . Повече не разбра, пък и не искаше тя да се усъмни, че е чул всичко това, затова побърза да излезе. Но думите не му дадоха покой. Само от две лековати реплики разбра повече за нея и себе си, отколкото през дните, в които идваше или през нощите, в които мислеше. Утре ще действа решително. Заспа с тази мисъл.
Щом влезе, се досети, че вече знаят. За момент всички го погледнаха, след това отместиха погледи, но като че ли отведнъж млъкнаха. Червенокосото момиче дори не помръдна, не се обърна, не се усмихна. Мярна я в другия край на салона. В предните дни, щом се появеше, тя бързо-бързо се упътваше към него – беше си избрал една маса до прозореца и винаги сядаше там, ако е свободна... Тя идваше и сядаше, докато приеме познатата ù поръчка. Започваха да го превръщат почти в ритуал. Сега не понечи да стане или да погледне в неговата посока. Просто си стоеше далеч и не правеше нищо. Наложи си с почти неистови усилия да не излезе, а да седне. Изчака за сервитьор. Беше търпелив – трябваше да постои на празната маса около петнадесет минути. Макар че в лоби бара бе доста шумно този ден и вече много поръчки на хора, дошли след него, бяха взети, на масата му не се появяваше никой. Накрая дойде младо момче. Разбра, че е един от охраната. Помисли си, че може би ще го изхвърли, но оня само попита какво би желал господинът. Поръча си малко уиски „Джеймисън”. Плати веднага, щом „сервитьорът” му го донесе. Пак даде редовния бакшиш. Огледа по навик чашката, понечи да я остави и да тръгне, но остана. Отново с усилие на волята. След това започна да отпива бавно, както друг ден. Дори по-бавно. Този път без да усеща вкус, аромат, напълно автоматично. И пак така по навик, но сега съвсем скришом, изучаваше хората, които бяха насядали наоколо. Говореха си оживено. Смееха се. Бяха весели, излъчваха настроение и топлина. Погледна часовника си. Разбра, че е стоял повече от два часа. Запъти се към входа, без да погледне настрани. Излезе. Нямаше как да се върне. Нямаше повече да идва тук. Беше персона нон грата на това място. Беше потиснат, но не изненадан. Още там знаеше, че това ще става така, може би редовно.
     - Господине, може ли за момент.
Изненада се, но спря. Беше другата сервитьорка. Тази, която вчера бе казала онези думи, които толкова го окрилиха.
     - Господине, извинете, не знам защо, но ми се струвате свестен човек. Не трябва да идвате повече. Вчера в бара ви е видяла жената, която е била на плажа с младежите, когато е станало онова с момичето. Тя ни повика всички, когато вие си заминахте. Разказа ни онова, което е станало. Както тя мисли. И за присъдата ви също. Трябва да се прибирам. Викаха ми да не идвам. Разбраха, че ще говоря с вас. Ама съм си такава – каквото мисля, го избърборвам. Аз, не знам защо, нещо не повярвах много на жената. Не знам защо. Казват ми, че сте опасен. Пък на мен не ми се струва така.
     След това бързо влезе обратно.
     Сега, чак сега, разбра безпощадно ясно защо са отделяли някого от племето. Защо са го наказвали. Защо това е било най-голямото наказание. И че е било най-често налагано не за извършено престъпление, според конкретните разбирания на времето, а за това че си друг, че не си като тях, че заплашваш създаденото им удобство, разбирания, отношения. Даже мисли и очаквания. Разбра, че всъщност няма по-големи престъпления в човешките очи от тези. И че наказанието реално е едно – не трябва да те има.


     - Уважаеми господине, не бихте ли желали много дискретна компания?
Дочу съвсем тихо тези думи, почти се досети за значението им. Погледна и видя до себе си момичето, което беше помислил за ученичка, малко по-надолу, покрай театъра.
     Изненада се доста. Тя наистина изглеждаше много млада и много прилично облечена, почти незабележима. Бе попадал на много проститутки. Преди това бе опитвал как е. Но никога не би се досетил, че това момиче е точно такава жена. Поколеба се, но я запита също тихо и внимателно:
     - Не сте ли много млада за това?
     - Не, уважаеми господине. Вече съм на 27 години. Почти в края. И затова съм тук, на улицата. Но аз съм много внимателна и дискретна. Нека ви стопля вечерта. Виждам, че се нуждаете от това.
     - А откъде знаете? Защо си мислите така?
     -Вие вече разговаряте с мен. Иначе не бихте го направили. Пък и вървяхте много бавно, замислено, с доста тъжна походка.
Тогава се реши, но каза:
     - Само че аз съм импотентен и не мога да направя нищо с жена. За мое съжаление.
     Много трудно би могъл да каже това на другиго. Не изпита никакво неудобство. И тогава дойде следващата изненада:
     - Това е без значение, защото вие искате внимание, а аз, макар и като услуга, както я наричате, мога да ви го дам. Аз наистина ще ви го дам. И както казах много дискретно. Разбира се, вие ще ми платите, но това не трябва да ви притеснява, както и това, че, както казвате, сте с еректилна дисфункция. Нима само физиологията е важна. А пък и толкова неща ще направя за вас, за да ви е добре, да имате близост.
     Тази терминология, правилният, дори красив говор, прозиращата интелигентност, внимателното, макар и настоятелно отношение, съвсем приличният вид подействаха като катализатор на желанието, същевременно си помисли, че сигурно е в голяма нужда, или я принуждават сериозно, за да прави това. Каза:
     - В един хотел, който е далеч оттук. Не искам да ни виждат.
     - Добре, ще бъдете с приятел, не с проститутка. И двамата знаем каква съм, щом вие преодоляхте неудобството, сега беше мой ред, нали?
     Отново се изненада. Този начин не беше нормалният, по който действаха онези жени. Познаваше добре тяхната технология от няколкото опита, които му се наложи да реализира. В миг се прокрадна мисъл дали не е от най-рафинираните, от тези, които са примамката за жертвите на разни банди. Приятелски настроени, а в действителност безскрупулни, безогледни, жестоки, безчовечни, най-често безнадеждни наркоманки. Мислеше, че не е от тях.
     В хотела наистина правеше всичко, за да се чувства добре. Накара го дори да не гледа, когато излизаше от банята и докато се мушна в леглото, за да се чувства удобно. След това му каза, че тя също няма да гледа и ще го чака.
Всъщност нищо не се получи. Мислеше, че ще има някакво желание, или поне ще почувства мъничко тръпката да е отново с жена. Нищо! А тя наистина се постара. Накара го дори да изпита нещо като удоволствие, беше нежна, внимателна. Сякаш не бе проститутка, а наистина близък човек. Опитваше се да го разговори, но не стана. Очевидно държеше на това, което му бе казала на улицата. Изведнъж си помисли: „Тя като че ли се опитва да бъде перфекционистка дори в такава професия. И е коректна. Всъщност това е момиче, което има своите желания, може би има планове. Човек, който вероятно има близки хора. Които сигурно го обичат. А трябва да се продава. И вероятно се е отказал от много прости, естествени неща завинаги. Като недостижими. Като такива, които не са за него. Като човек, който е дамгосан от сили над него.” Никога не бе си мислил така за проститутка. Макар че лесно ги разпознаваше по улиците на големия град, особено денем, когато се прикриваха под булото на привидно приличие, бе свикнал да не им обръща внимание. Само разгонваше някоя по-нахална вечер, ако му се залепеше. Но да разсъждава за тях – не. Не знаеше дали иска да продължават. Продължиха почти цяла нощ. Не му бе неприятно. Напротив. Но вече искаше да си отиде, а не знаеше защо не ù каза. Може би тя също искаше да остане. Кой знае.
     Стана, направи му знак да не гледа. Облече се. Взе парите, които бе оставил предварително на масичката, до телевизора. Каза само „тихо”, когато той я погледна, и излезе.
     Повече не опита по този начин. Чувстваше само неудоволствие след вечерта.

     Дните, в които работеха заедно с адвоката по някакво по-добро използване на собствеността му, бързо минаваха. Взе да му харесва, че има смислено занимание. Започна да чете в тази област, но предпочиташе да има конкретна работа, да е зает. Изпитваше приятно чувство, че сутринта трябваше да стане и към девет часа да се отправи към офиса, който си беше организирал на първия етаж в един от собствените си апартаменти, и то така, че да се виждат хората, които минават – не понасяше да стои сам, не понасяше решетки на прозорците или някакви щори. Всичко стоеше открито, виждаше се от улицата. Хората често любопитно надничаха, но това не го дразнеше. Постепенно усвояваше начините как да прави по-добър бизнес. Младият адвокат, на когото плащаше за съвети, го запозна с един доста възрастен господин, като му каза, че това е човек с големи умения и познания в бизнеса и може да го научи много. Беше истина. Щеше да направи много грешки без съветите на този човек. Всичко това наистина започна да запълва деня му все повече.
     Ала в края на почти всеки ден, привечер, продължаваше разходките си в Градината. Беше лято и хората, позакъснели, се връщаха от плажа или се разхождаха като него, или се отправяха към заведенията, някои от които бяха прилични и с приятна музика, но повечето нетърпими с простотията и мръсотията си.
     Удоволствието от разходките се увеличаваше – можеше да разпознае почти всяко дърво, полянка, познаваше много от тревите и цветята. А когато гледаше цялата зеленина на дървета, му бе особено приятно. Всяко дърво имаше различна корона, различни листа, различен цвят. Общият цветен оттенък не съвпадаше, но светлозеленото, заедно с нюансите на по-тъмните цветове от спектъра и контрастът на синьото от небето го караха да се допира до свободата съвсем рязко, открояващо се, натрапващо се. В такива моменти чувстваше само удоволствието от утолената с красота жажда за свобода. И от истинската свобода. След това спеше непробудно. Нещо, което не бе му се случвало от години.
В днешната топла привечер на август, с разкошните цветове на приближаващата есен и тръпчивият, но привичен аромат на море, се чувстваше великолепно. Като разкъсани, весели облаци, ту натам, ту насам, се движеха хората, излезли на разходка в края на горещия ден. Толкова горещ, че човек настръхваше от жега. Но бризът вече донасяше хладина, чувство за безметежност и безгрижност, с предвкусване на удоволствията на дългите следващи часове. Бурни забавления, танци, продължителни и приятни разговори и много любов щяха да се объркат като коктейл на живота в безлунната морска нощ. Една от тези нощи без много звезди, в които само Млечният път щедро раздаваше своята слама. А в нея много младите, младите и не толкова младите се загубваха за дълго, за дълго. С радост и забрава, размесено налягваха и много ранна утрин се пробуждаха от лекия, тих плясък на прибоя, радвайки се още един на друг.
     Пейката, на която бе седнал, поглеждаше към морето от високото на Градината. Там обикновено почиваше и се радваше на всичко около себе си, а след това продължаваше много дългите си разходки. Сега отново беше на това местенце – стана му любимо. Не го дразнеха малките деца, които с майките си се разхождаха наоколо, играеха, скарваха се и се сдобряваха, глезеха се, а понякога някое пееше. Там и по-големите се упражняваха на скейтбордовете си, като вдигаха врява много повече от малките. А млади момичета, предизвикателно свалили почти всичко от себе си, и нагиздени само с дрънкулки, почти като индиански вождове по време на война, още по-предизвикателно се целуваха с много смешно изглеждащи момчета, в почти акробатични интимни пози пред очите на всички. Явно за да покажат на ретроградното остаряло човечество пътя, който то е загубило в дирене на всекидневното, което те винаги ще презират.
     Вече няколко дни идваше пак на тази пейка да почива и му бе много приятно. Наложи се да попътува доста време заради делата, с които се бе заел твърде усърдно и които започнаха да му носят по-голямо удоволствие. Усети как след свършена работа му е весело, как се връща на миговете, в които я е вършил, как му харесва да отиде да поплува след работа – бе взел отново да го прави, много трудно се реши, но сега това бе минало – как с нетърпение сядаше на това местенце и гледаше хората, дърветата, морето и всичко. 


     - Тя щеше да загине, тя нямаше да оживее. Тя никога не би преживяла, че съм опитала това. След като баща ù и брат ù, моят вуйчо, са се удавили по същия начин. Аз не знаех как да я спася. Тя не трябваше да разбере истината. Затова избрах най-гадното. Не ме интересуваше никой. Не ме интересуваше ти.

     Потръпна с цяло тяло, гръбначният му стълб се изпружи. Ръцете се впиха до счупване в дъските на пейката. Пребледня и се овладя. Този глас щеше да разпознае сред милиарди други. Говореше равно, монотонно, почти без емоция. Не се извиняваше, очевидно не искаше нищо. Даже не обясняваше. Само предаваше фактите. Безстрастно и безнадеждно. Бе забелязал отдалеч тази жена с малкото момиченце. Много слаба, никога не викаше на детето като другите майки. Винаги когато му говореше, то слушаше много внимателно, като че ли голям човек премисля преди да вземе решение. А бе от най-малките там. Около тригодишно. Това го бе впечатлило извънредно много – беше твърде наблюдателен, такива неща виждаше много бързо и преди другите да им обърнат внимание. Но не бе си и помислял, че може да е тя. Бе си представял, че не е в този град. Само дето продължаваше да го остава неспокоен мисълта защо тя го направи. Сега знаеше. Беше изумен и безмълвен. Спасявала е майка си, както е разбирала. От всички мотиви за постъпки на този свят никога не би се сетил за такъв. А бе редил хиляди в дългите години.
     - Видях те много отдавна. Следих те. Знаех, че трябва да дойда да ти кажа. Поне това ти дължах. Днес избрах деня. И знаех, че няма да кажеш нищо, никому. През цялото време на процеса и след това, през годините, знаех... И затова бях още по-гадна. Ти не би казал, защото си ме спасил от смърт, от удавяне в морето, как сега да ме удавиш в морето на хората. Ти вече си задължен да ме пазиш, щом си ми дал втори живот, защото си от тези хора, които отиват против себе си. Такъв си роден. Самоубийците са проницателни понякога, нали?
     Наложи си да се обърне и да я погледне. Гледаше го без да мига, без да се усмихва, почти без никаква мимика, само очите ù бяха много големи, загледани в него, морето и момиченцето едновременно. И странно замислени, по-скоро с вид на невиждащ човек, отколкото тъжни или безизразни. Само когато момиченцето я погледнеше, те ставаха като светло огледало, в което имаше място единствено за това малко дете.
     - Защо бикините ти бяха разкъсани?
Тази вечер проговори за първи път. Вторият въпрос, който го интересуваше най-много, защото си мислеше, пък и винаги се питаше, точно това ли натежа, та съдията се съгласи с доводите на обвинението и го осъди.
     - Това беше нещо като ритуал. На моето съзнание. Аз бях винаги тъжна, не ми харесваше животът. От най-малко дете. Така е било винаги при нас. Преди да се отдам всецяло на Морето – тук тя се загледа напред, към морето, и много дълго не казваше нищо, след това продължи: – исках да отдам нему женската си нежност, исках то да ме люби, исках да няма прегради между нас. Това бяха моите блянове. Не бяха мимолетни, бях си ги представяла. Затова си облякох специален костюм – оранжева горна част и бикини от две части – сигурно си видял – отляво черна, отдясно виолетова. За да му се представя. След това ги разкъсах, навлязох в него, за да ме приеме в моята същност. Така го чувствах, така си мислех тогава.     Фантазирах, че това е ритуалът на всеотдайните предтракийки – бях си измислила такива племена.
     - Това истина ли е? Не измисляш ли?
     - Не, това е истината. Мама разбираше или се досещаше и затова никога не повярва, че си виновен. Само тримата знаехме истината, но нея вече я няма.      Последната вечер ми каза: „Трябва да му кажеш защо, поне това направи!”
     - А детето?
     - Няма баща, само физиологически. Не искам да има мъж до мен. Страхувам се за нея, исках я много. А и сега бих могла да съм само с теб. Може да мислиш, че съм напълно ненормална, опасна, шизофреничка. Но казват, че не е така. Все пак опитаха терапия. Решиха, че няма нужда от нея. Ако можеш, нека бъдем заедно. Колкото искаш. Това не е нова фантазия. Питаш за детето. То има цялата любов на този свят. Сега искам да живея, защото то е с мен, и защото иска майка. Искам да живея.
     - Не мога да бъда с теб. Ти сигурно не си премислила добре. Или това е спонтанно. Не искам.
     - Да, нормално е. Май направих поне малкото, което трябваше...
Бе започнала внезапно, но почти безизразно, монотонно. Така продължи до края на разговора. Стана и хвана момиченцето за ръка. То през цялото време бе близо до пейката, но се бе заиграло с две други деца. Погледна я с неочаквано дълбок и като че ли разбиращ поглед и веднага тръгна с нея, като се притисна до хълбока ù.

     - Това... истина ли е?! Да, истина е! Та аз го чух от нея! И нищо не си казал на процеса, нито през всичките тези години? Не мога да повярвам! Ти си я осъдил! Доста тежко. Какво говоря? Аз видях очите ù! Всъщност, не ти, а тя! Нейната собствена присъда е безжалостна! Тя се е осъдила до живот!
     Не беше видял никого до този момент. След като чу думите и видя червенокосото момиче, което толкова бе харесал и загубил се сепна и попита:
     - Защо си тук, как знаеш какво говорихме и коя е тя?
И без да чака отговор, незнайно защо, изведнъж се разприказва – нещо, което много години не бе правил:
     - Затова не поисках да бъда с нея, сигурно си чула? А всъщност много исках! Много я харесвам! Може би с нея щях да съм отново мъж! Толкова много ми харесва и я желаех! Може би е някой от онези синдроми, които описват в психологията. Не знам. Но осъзнах за миг, че след това ще стане по-страшно за нея. Тя още не разбира, че нещо между нас не би я довело до поне малко спокойствие. Вината, истинската ù вина, ще става още по-голяма, ще се раздува в нейното съзнание, ще заспива и ще се събужда с нея и с това, че съм я приел, въпреки всички и въпреки всичко. Но вече няма да може да се осъди, защото го е направила! Няма да съществува наказание, което да си наложи! Освен едно! И може би няма да издържи, и отново ще опита. Ако е така, ако би опитала, то този път ще е успешно. Сигурен съм! А аз съм отговорен за нея. Ти си чула, тя точно го каза. Сега и за детето ù. Трябваше да намеря начин това да не става! Затова я отблъснах, за да остане да живее, не за да я наказвам. Сега я държи това дете! Ако не е с мен, тя ще продължи да е отдадена всецяло нему. Може би видя как то я гледа, видя ли как тя го гледа?. И така трябва. Аз съм отговорен, нали...? Да, аз съм отговорен... Детето ù има нужда от нея! Аз не можех да го оставя без майка. Това дете ще живее и с нейната вина, защото то ще чувства, че има нещо в нейния живот! Дано тя не го разбере!
     - Не знам, чувам и виждам, но не съм сигурна дали разбирам! Дали те разбирам! Не знам, наистина, по дяволите, не знам...! Има ли такива хора, ти луд ли си... или мазохист? Или някакъв странен екземпляр? Или си готов на всичко?! Това не е възможно! Не, такива хора няма... няма... няма...!

     Тънка зелено-синя, спокойна водна линия, плавна и нежна, разделяше нощния пясък от тихото милващо море. Границата между двата свята – на земята и водата – бе почти незабележима. Дори лек ветрец не се чувстваше. Като че ли бе настанал всевечният покой.
     Тя постоя, погледна го веднъж, дваж. След това се предаде на черната нощна красота, на тишината, на омарата от опиващото море. След много дълго време, съвсем тихо каза:
     - А може би... и с мен би могъл? Да си мъж!



Тази история, нейните герои и случки са напълно измислени.

Безжичен

© Безжичен All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ако искаш виж "Виенчанките..." или "Светлина и тъмнина... "...
  • Не очаквах, че това толкова старо нещо може да привлече нечий любопитен (в добрия смисъл) поглед! Благодаря за интереса! Доста отдавна не съм писал. Имам две теми: хумор и "мъжът и жената". Може пак да пропиша.
  • Съжалявам, че някои приятели, коментирали тук, вече ги няма в сайта.
  • LiaNik, благодаря, че надникна в този много стар мой разказ "Присъда".
  • Прочетох с интерес, Безжичен.
    Няма "стари" и "нови" разкази, а има хубави и лоши.
    Топла и приятна вечер!
  • Не знам, Ани, колко е психологичен. Просто компилация от наблюдения. Всъщност в два други опитах повече психологизъм - "Виенчанките.. " - независимо от финалния коментар, доста части от истинска история от преди много години, за някои от които бях свидетел през 60-70-те и "Голо момиче..." - ама не считам,че съм успял кой знае колко... Това са любителски опити.
  • Благодаря, Ани! Обективен човек си. Това, което не ти харесва го казваш пряко. Това, което ти харесва- също. Ето така се правиха коментари поне до преди 2-3 години в този прекрасен сайт. Сега май малко се промени...
    Иначе моят разказ е толкова стар, че чак съм го забравил. Интересно ми беше да си го припомня,след като ти му обърна внимание. Всъщност какво да кажа: Вечната тема - Жената и Мъжът!
  • nelnokia, да видя такива думи, написани от творец като тебе, е много приятно. Аз не мисля, че разказът е нещо особено. Просто обичам да се забавлявам, като измислям случки и ги инкрустирам в реална обкръжаваща среда. Харесва ми природата и възможността да изкажа мисли чрез героите или наблюдателите...
  • Невероятно!Така трогателно и чувствено!Поздрави!
  • Не знам, наистина, по дяволите, не знам...! Има ли такива хора, ти луд ли си... или мазохист? Или някакъв странен екземпляр? Или си готов на всичко?! Това не е възможно! Не, такива хора няма... няма... няма...!

    ...всъщност чета разказа втори път и си мисля наистина ли има такива хора, такива съдби, такъв живот..... И как този сюжет се е появил, така дълбоко осъзнат и осмислен, странен коктейл от Реймънд Чандлър,Жорж Сименон , Фройд ..и..... Безжичен......Успех!!!
  • Страхотен разказ, даже повест - страхотен език, увлекателна история, детайлите, героите, случката, всичко. Прекрасно е, но краят ми се изплъзна, май ще трябва да го прочета още веднъж, за да го разбера.
Random works
: ??:??