Върти се. Бушува. И се размества.
Достигат ме пръски, въздухът тежи от свежест.
Ще вникна в твоя ход. Ще бъда твоя първа представа. Мираж. И желание за притежание.
Ще се превърна в твоя диагноза. Лудост. И въздух.
Проблемът е, че не ме познаваш...
Даваш. Но трябва и някой да приема.
Прекаляваш. И нишката се къса.
Примката се превръща в бумеранг на интереса.
В ответна посока. И спира там. Не се връща.
Там някъде на ръба на скалата. На крачката от прекратяване на живота. И на хубавото продължение. Стоя изправен и вдишвам. Насищам се. И го разпределям по каналите на всички онези малки животи, които живеят в мен. И по онези, които все още не съм започнал. Събирам багажа си. И не пак. А отново крача с уверена крачка към реалното битие. Те се взират в очите ми. Очите ми, които отвръщат с непоколебимост. Въпреки че с тях наблюдават всички онези, които все още не са се запознали с теб. Или по-скоро... все още не си пожелала да опознаеш. А как?! Беше ме попитала една жена, която дълго заявяваше ...