Приятно ми е, Помияр!
Бързах, както винаги. Днес за никъде, просто не обичам да се мотая по улиците. Прескочих локвата до павилиона със закуските, вдигнах поглед и го видях. Заковах се. Огромни очи, с цвят на лешник. Смалих се и потънах в молбата им... Купих кифла и мислено го поздравих „Здравей, Куче!” Изправи се и тръгна успоредно с мен. Седнах на близката пейка и отчупих залък. Взе от ръката ми съвсем внимателно, без да ме докосне. Когато погълна и последната хапка, седна срещу мен.
„Благодаря ти! Ако не бързаш, да побъбрим...”
„С удоволствие, Куче! Дай, лапа!”
„Кален съм, но щом настояваш. Приятно ми е, Помияр!”
„Аз съм Зелена, драго ми е, Помияр!”
„Странно име, за първи път го чувам като човешко...”
„Мисля, че имената трябва да си ги избираме сами, когато почувстваме кои сме.”
„Да, има логика. Чудя се, как ме забеляза?”
„Кое му е чудното? Аз все в земята гледам, да не настъпя нещо, което диша.”
„Именно...”
„До кучешки ръст виждам. И котките са в обсег - не пропускам да поздравя.” ...