zelena (Силвия Райчева Сеймира Дони)
66 6670
11.10.2011 г., 16:30 ч.

Приятно ми е, Помияр! 

  Проза » Разкази
2601 1 72
2 мин за четене

Приятно ми е, Помияр!

 

Бързах, както винаги. Днес за никъде, просто не обичам да се мотая по улиците. Прескочих локвата до павилиона със закуските, вдигнах поглед и го видях. Заковах се. Огромни очи, с цвят на лешник. Смалих се и потънах в молбата им... Купих кифла и мислено го поздравих „Здравей, Куче!” Изправи се и тръгна успоредно с мен. Седнах на близката пейка и отчупих залък. Взе от ръката ми съвсем внимателно, без да ме докосне. Когато погълна и последната хапка, седна срещу мен.

            „Благодаря ти! Ако не бързаш, да побъбрим...”

            „С удоволствие, Куче! Дай, лапа!”

            „Кален съм, но щом настояваш. Приятно ми е, Помияр!”

            „Аз съм Зелена, драго ми е, Помияр!”

            „Странно име, за първи път го чувам като човешко...”

            „Мисля, че имената трябва да си ги избираме сами, когато почувстваме кои сме.”

            „Да, има логика. Чудя се, как ме забеляза?”

            „Кое му е чудното? Аз все в земята гледам, да не настъпя нещо, което диша.”

            „Именно...”

            „До кучешки ръст виждам. И котките са в обсег - не пропускам да поздравя.”

            „Знам, наблюдавах те веднъж. Сигурно си от квартала?”

            „Почти от квартала. Щях да те запомня, ако...

            „Скатавам се. Отскоро съм в района и титулярите оголват зъби, като ме мернат.”

            „Разбирам.”

            „Пак заваля. Тръгвай да не се намокриш, Зелена!”

            „Всичко, което е от небето, е благодат. Неудобствата са подробности.”

            „Не съм срещал много като теб, а съм старец. Рядка порода си.”

            „Подозирах, а щом и ти го казваш.”

            „Познавам хората. Бил съм човек, от ония, които са като питбулите”

            „Боже! Горкичкият ми...” – погалих го между ушите.

            „Благодаря ти, Зелена! Бях забравил какво е...” – извърна глава.

            „Недей! Сълзите на другите болят повече от своите” - като клещи се впи тъгата.

            „Няма” – пристъпи и потърси ръката ми. Зарових я в мократа, кална козина и усетих топлината му. „Пак ще бъда човек, само дано си спомня тогава какво е да си куче, наречено Помияр...”

Небето сякаш се продъни. Дъждът плющеше ожесточено, а ние просто седяхме и се гледахме. Не ни уплаши и стихна в кротък ръмеж. Въздъхнах.

„Не ме мисли, Зелена – беше прочел мислите ми. - Знам, можеш да ме вземеш, но не бива. Трябва да извлача камъните на този си живот. Просто се обаждай, когато минаваш.”

„Обещавам!”

„Тук съм, или около пазара. Толкова рядко можеш да поговориш с някого по човешки” – изправи се.

„Радвам се, че се запознах с теб, Помияр! – наведох се и опрях чело в главата му. Тръгнах. След няколко крачки се обърнах, стоеше и ме наблюдаваше.

„Забравих да ти кажа най-важното, Помияр. Обичам те!”

„И аз те обичам, Зелена! С цялото си кучешко сърце. До скоро!”

„До скоро, приятелю!”

Сълзите ми се стичаха. Не се и опитвах да ги спра, дъждът ми беше съюзник. Притичах до спирката и погледнах нагоре. Не зная колко съм стояла, но бях сигурна, че измолих подслон за Помияр, поне за тази нощ. А утре, отново ще помоля. И вдругиден, и всеки следващ ден...

 

10.10.2011

 

 

 

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??