Признания за святост

Признавам си, че съм свят. Толкова съм свят, че светът ме отбягва. От мен струи блясък, чистота и добри помисли. Умирам за ближния и не очаквам на него да му пука. Поемам всякакви вини, мои, чужди, всякакви. Хоп, мои ли казах?
Аз нямам вини. Аз съм едно свято място, което става само за поклонение и уединение. Светилище. Храм на добротата и любовта. Не, не оная, похотливата любов, за която вие несъмнено си помислихте. На любовта към ближния, ближната, ближното. То голямо близане настана. Но, така е! Когато си толкова свят, като мене, трябва да си готов да те олигавят от целувки и да те осветлят от съзерцания.

Само не си мислете, че ми е лесно. Светостта иска много и най-разнообразни жертви. Например ореола ти пречи зимно време да сложиш топла шапка. Освен това заради него не можеш да останеш нощем невидим. Забелязват те от километър. А денем и в най-гъстата тълпа не си инкогнито. Ония досадни херувими те следват навсякъде и пеят, та се дерат. Още ми пищят ушите. Остави друго, ами речеш да се усамотиш с някоя загубена душа, хей тъй, за да я вкараш в правия път и от някой ъгъл се материализира амурче с лъкче в ръцете. И като настане едно боцкане с ония ти ми стрелички, мира няма. Ами омръзна ми!

В началото на светостта си мислех, че все някога ще свърши. Ще се изтощи и светлината ще угасне. Ама не свършва, пущината! Колкото повече минава времето, толкова по-силно светя. По-свят ставам. То и как да го прекратя това проклятие, като няма вече и с кой да съгреша. Никой не иска да сподели светостта ми. Всички искат да запазят по някой и друг порок. Човеци сме, викат. Искаме по нещо, присъщо на човешката натура да ни остане. И ме избягват по улиците. Обикалят ме като прокажен, Децата ми се присмиват, а младите момичета ме заливат с вода от балкончетата си. Крила имам, ама за какво са ми? Литна и някой гамен веднага ме замеря с прашка. А знаете ли как боли. И тялото боли, ама душата, душата най-много боли. За какво ми е тая святост? Не ща я.

Онзи ден разделям един разгневен съпруг, който налагаше благоверната си с каиш. Изневерявала му, била. И докато му обясня, че трябва да подходи с мир, любов и благост оня като се изсука и като ме натресе с дясното си круше за малко да ми изхвръкне ореола. Остави друго, ами и благоверната, като ме захапа за лявото крило, ми се появиха съвсем реални свитки посред бял ден. Истина ви казвам. Какво получавам за цялата си благост, за грижите и любовта, за съчувствието и другата си буза?

Нищо! Знам, че трябва да съм безкористен, ама то и бузи не ми останаха за обръщане. И по двете горни и по двете долни не останаха ненасинени места. То обръщах, обръщах, свалях гащи, а отляво, а от дясно… Ами стига, де! Не знам какво да правя. Някой да знае къде могат да ме оперират? Да ми отрежат двете крила и да изтръгнат ореола? Не искам повече да съм свят. Ако ми присадят и два криви рога, че и една опашка ще им се отблагодаря стократно.

Само ми се обадете!