Полетът ми мина като в мъгла. Поръчах си едно питие, а после още едно. Започнах да философствам наум…

          Ех, Стиви… подлец такъв…защо така приятелю…защо  причини това на твоята Лиди…

   Образът на Стийв застана пред очите ми, но защо лицето му беше застинало като маска. Защо ме е лъгал, как така е завъртял тази красавица, а аз глупачката нищо да не подозирах, че стават такива неща… колко  изпечен лъжец е…  или това е някаква мимолетна забежка…

       Редяха се картини от семейния ни живот – как плуваме в басейна, бегла целувка над водата, пръски вода, докосване на пръстите ни, смях, бягане по пътеките на парка всяка сутрин, ето ни с чаша вино на дивана вечер…мислех, че Стийв е мой, а аз съм негова…

         Момичето от снимката, което видях се промъкна пак в ума ми и аз стиснах зъби…ревност ме прободи там, вляво…

               През изминалите седмици не съм видяла никаква промяна в отношението му спрямо мен…сексът си беше на ниво…скандали не сме имали… беше внимателен, засмян… както винаги…, но само на пръв поглед е изглеждало така…

           Тази вечер се пробудих…идилията се разпръсна…нищо няма да е както е било…

                 Задавах си риторични въпроси, на които естествено, че не може да ми отговори никой!

                Второто питие беше достатъчно да ме замае и да разкъса блуждаещите ми мисли на хиляди парченца и са ги отнесе като парцаливи облаци във вселената… фиуууу…фиуууу…да ги запрати по дяволите…

                  Върви по дяволите, Стийв… аз ще се разправям с теб, но по-късно…

             Затворих очи, но не можах да заспя. Унасях се от лекото бръмчене на самолета. Реших да оставя  нещата така… засега де…След завръщането ще решавам какво ще правя.

           Можех да изключвам съзнанието си от проблемите, както бях учила няколко години. Затова му отпуснах края и оставих съзнанието ми да витае като ефирен бриз във въздуха.  

         След кацането взех такси до хотела, който беше на две преки от залата за конференции.

                     Беше ранна сутрин, имах до обед няколко часа да поспя.   

            Запътих се за асансьора все още сънена и раздразнителна, като избягал лъв от клетка, когато налетях на стоящия  вътре  мъж.

      Сблъскахме се, и аз си изтървах чантата, а също и нервите.

             - Ама отместете се навътре…защо стоите до вратата, как да влезе човек…

    Вместо да се извиня, мрънках  и мислех, че светът ми е крив за всичко.

  Мъжът поклати  озадачено глава, даже се наведе да ми вземе дамската чанта и ми я подаде . Гледаше ме и се подхилкваше, което още повече ме вбеси.

            -  Благодаря, но нямаше нужда – натъртих на думите  и му обърнах гръб.

     Усещах погледа му, който се беше забил в гърба ми като прожектор, но  не смятах да казвам и дума.

    Когато асансьорът скръцна и спря, аз бързо се изнизах и влетях в стаята си. Събух си обувките и се стоварих на спалнята  без да се събличам. Сложих алармата на телефона са ме събуди след три часа и потънах в безпаметен сън.

     Когато отворих очи бях по-добре, наспана и живвнала след съня. Взех душ, сложих спирала на очите, леко червило, вдигнах косите на кок с една шнола и тръгнах за конференцията.

   Във фоайето имаше доста  народ, който се оттичаше към залата. След като се регистрирах се повъртях малко да огледам за някой познат, но така и не срещнах никой.

     Настаних се и кръстосах крака, когато видях, че трябва да стана, защото един мъж се промъкваше между седалките.   

       О, небеса…това е този от асансьора…

  Седна до мен, ни лук ял, ни лук мирисал…

               -  Здравейте… - учтиво ме поздрави.

               -  Привет… - отвърнах, щото нямаше как…

              Реших да мълча и да не подемам разговор.

       Лекторът  влезе и залата притихна в очакване. Не записвах нищо, а внимавах  да слушам  и да запомня всичко казано. Беше интересно. Бях погълната от професора.

             По едно време усетих, че той ме гледа. Студени, пронизващи очи. Погледът му лепнеше по тялото ми и ми стана неприятно... Пълзеше по мен и сякаш усещах ледените тръпки... бях като разтворена книга пред него, имах чувството, че навлиза в  главата ми, чете мислите ми, хипнотизираме  като пеперуда...

                 Гърлото ми засъхна. Прокашлях и тръснах глава. Вдишах  и издишах тихо. Съвзех се след половин час.

                Вече не можех да се съсредоточа. Не чувах нищо от лекцията. Бяха минали три часа,  имаше кафе пауза. 

                    -  Да пийнем по едно кафе – колегата ме заговори пак.

            Ама, че лепка… - помислих си и макар, че не исках тръгнах с него.  Ставаше нещо с мен...необяснимо, ниобичайно...бях като пластелин...подчинявах се на тези пронизващи очи...

                          Кимнах с глава.

                 Запровирахме се из тълпата с чаши в ръка и седнахме до една маса.

                  - Ееее….аз съм Виктор…Доктор Холмс - подаде ми ръка той.

                  - Лидия… доктор Смит- отвърнах.

                 - Докторке, радвам се да се запозная с Вас. Надявам се да сте вече в добро настроение...

             И очите му засияха с весели пламъчета. После го чух как се разсмя.

       Огледах го дискретно, без да се вторачвам в него -  беше строен, симпатичен, около тридесет и петгодишен, със тъмни очи  и гарваночерна коса, светло лице. Беше облечен с  хубав  ленен костюм. На пръстите му не се виждаше венчален пръстен, за разлика от мен.

             - От къде сте…хм…ако не е твърде любопитно да питам…- продължи той.

             - От Тампа.

             - Ехааа, южнячка… аз съм в Орландо…съвсем наблизо…направо земляци хахааа….

                 Леле….как се зарадва, че сме почти  на една ръка разстояние…хммм внимавай Лиди… -един гласец ми звънна в главата.

                            -   И какво от това? – продължих аз – това няма никакво значение… да се разберем - отсякох аз.

                 Той млъкна и усмивката му се стопи. Повече не пророни дума. Но не изглеждаше да е изненадан или ядосан...

            Продължихме с лекциите, а след края им  тръгнахме заедно към хотела. Краката ми не се подчиняваха на ума ми... Вървях до него, макар че исках да съм далече от този човек... сякаш ме беше обсебил...Мълчах. 

          Аз нямах никакво желание да поддържам разговор. Той каза нещо, но аз не го чух...

                           Виктор  пак проговори  в асансьора:

             - Да вечеряме заедно… просто не ми се стои сам…няма  да досаждам…

             -  Хммм…. защо не? Става… елате  след час – хрумна ми изведнъж – така или иначе, трябва да вечерям нещо…

       Какво ти става Лиди… не прави така…знаеш, че не трябва!   - просъска оня гласец –  Я млъквай! – стопирах го аз.

           Когато стигнахме  до вратата ми, аз отключих  и  постоях няколко минути, като се двоумях  какво да правя, как да го разкарам…

                Но той влезе и за моя изненада обгърна ми лицето с две ръце  и  докосна устните ми…

                                        Продължава…