ПРОШКАТА
В къщата на чана Пена беше шумно. Тази сутрин тя стана рано. Омеси питата и я опече. Днес беше третият ден откак се роди Вяра. Старата подготви софрата, а до топлата пита постави пахар с мед.
Дървената стълба заскърца. Някой тежко се изкачваше по нея. Беше буля Иванца.
- Пено, Пено мъри - извика тя.
Чана Пена отвори капията и буля Иванца се шмугна в одаята.
- Честито, Пено! Думат, бая големишка сай родила маленката. Да е жива и здрава! Да радва къщата ви!
- Ако е рекъл Господ, Иванце, тъй ше бъде.
Разговорът им прекъсна. Навън се чуха гласове. Одаята се оживи от жените на двата рода. Те насядаха около софрата. Чана Пена сложи питата, увита с месал върху главата си и подскочи три пъти. Двете пръхкави парчета димяха и подбуждаха апетита. Тя взе от масата пахара с меда и започна да подава ту от питата, ту от меда. Жените още малко похортуваха и си тръгнаха една по една, като оставяха по някое конченце я от подгава на сукмана си, я от блузата.
- Дано Господ му даде добър сън - изричаха те.
След като всички си заминаха, чана Пена се запъти към съседската къща, с парчето пита, дето беше останало. По пътя си срещна Чапкан Ленче. Не можа да я познае. Върху раменете ù се спускаха напластени бели кичури, които подсказваха за пълното ù падение в живота. Останала сама, тя обикаляше улиците на града и просеше милостиня. Чапкан Ленче щеше да отмине Пена, ако не беше ù се обадила.
- Здрасти, Лено. Къде си са запътила? Думат таквиз неща за теб, че не мога да повярвам.
Чапкан Ленче я изгледа с неразбираем поглед, който питаше и молеше.
- Остави ма, Пено! Не видиш ли, че сичко ми е дотегнало. Не ми са живей. Веч нищо не ми са гледа.
- Как така, Лено? Къдей оная, дето караше мъжките сърца да подскачат?
Тя я изгледа и болка се четеше в очите ù.
- Прости ми, Пено, аз нявгаш...
- Успокой са, Лено! Туй що е било, не мож са върна. А за онуй, вече съм го забуравила.
- Голям грех имам пред теб. В корема си носех детето на твоя Михо. Когаш разбрах, беше веке късно. Роди са клетото, без да чуй и види никой. На чужди люде го дадох. Но за туй, да не рачим!
Чана Пена гледаше Чапкан Ленче и не можеше да повярва. Толкоз годин таз жена беше крила от нея. Поне да беше ù рекла.
- Лено, Лено, кво си направила? Що си дала детето на чужди люде? Ако беше дошла при мен и рекла, се щеше да измислим нещо.
- Страхът кво не прави, Пено. Той мож да та накара на нещо, а после да съжалиш.
- От тогаз не си ли отишла да видиш детето. Кво са роди?
- Мъжко Пено, мъжко. Сега сигур ше гони двайсетте. Как мога да ида? Да знай, че има майка аймана. Че няма баща. Ти ако си, мож ли отиде?
Чана Пена се замисли: "Се пак твърда излезе! Толкоз годин е търпяла. Мож да е сакала да го види, но мъката ù я спирала. Сигур е стискала зъби! Колко малешко сме разбирали таз жена, дет обикаля улиците! Без семейство, без дом."
- Лено - нещо просветна в очите на чана Пена. Шо не дойдеш у назика? Ше ми помагаш. Аз ше са грижа за Михо, ти ше помагаш за къщата.
В очите на старата жена проблеснаха сълзи. Тя се приближи до чана Пена. Взе ръката ù, допря сухите си устни и я целуна.
- Остави ма, Пено, да си помисла! Ако реша, сама ше са обада.
- И по-скорош да е, Лено! Имам нужда от помощница.
- Довиждане, Пено. Скоро ше са обада.
Чана Пена се отби в комшийката Кина. Остави от питата и меда, и забърза към къщи. Влезе в одаята, дето беше Керана с детето. Тя току-що беше го взела в ръцете си и то лакомо сучеше от гърдата ù. Старата ù подаде от питата.
- За здраве, дъще! - рече тя.
- Благодарим, мамо. Колко си добра!
Чана Пена се наведе над Керана и я целуна по бузата.
До четиридесетте невястата не излезе навън. Лежеше повечето време. Излизаше само по неотложни нужди. Чана Пена изпращаше комшии, роднини, сватове. Дойдоха и кумовете. В ъгъла над главата на малката тя беше окачила синя мъниста за уруки и скилидка чеснов лук против зли духове.
Когато навърши четиридесетте, Керана стана рано. Облече новата си рокля, дето ù уши чана Пена и двете тръгнаха към църквата Света Петка. Спомни си панаира. Виенското колело и хорото с Кольо. Там даде дума, че ше стане негова невеста. А сега отиваше към нея, за да покаже колкош почита тая църква. Вътре беше тихо. Около презвитер Груйо бабичките слушаха утринната молитва.
- Алелуя, алелуя - чуваше се гласа на презвитера. Господи помилуй, Господи помилуй!
Всички се кръстиха и повтаряха.
- Господи, прости ми, Господи, прости ми, Господи, прости ми...
- Прости мене, грешната, Господи - изрече чана Пена и се прекръсти три пъти.
Керана повтори след нея и застана с наведена глава до бабите. Молитвата беше към своя край. Когата презвитерът свърши, чана Пена се приближи и го помоли, да сарандоса Керана.
Презвитер Груйо ги поведе към дверите на олтара. Наметна върху главата на Керана епитрахила и зачете молитва за здраве. "Ти, Господи Боже наш, който си дошъл за спасението на човешкия род, дойди и над рабинята си Керана и чрез постоянното си свещенство, я удостой да влезе в храма на твоята слава. Измий нейните телесни скверноти и дай душевна чистота с навършването на четирсет дни, като я направиш достойна и да се пречисти честното ти тяло и кръв. Защото е свето и прославено името ти с Отца и Сина, и Светаго Духа, сега и во веки веков. Амин."
Презвитерът поведе Керана към иконите. Тя целуна първо майка Богородица, след туй Исус Христос и останалите икони. Накрая подаде един измерлик на отеца и приближи устни до ръката му.
Ритуалът свърши и двете жени тръгнаха към къщи.
Следва продължение.
© Мария Герасова All rights reserved.