Sep 15, 2023, 11:20 AM

Проекто роман Село Змейково Глава 39 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
338 1 0
21 мин reading

Село Змейково

 

Глава 39

 

   Луната, която всяка вечер светеше в нощното небе представляваше своеобразна огромна скала привлечена от гравитацията на N12G456, вероятно при формирането на слънчевата система. Този малък и единствен спътник на Нова Земя нямаше атмосфера, видимо нямаше и никакви форми на живот. Нито растителни нито животински. Но не всичко е така както изглежда. В една малка котловинка, добре прикрито пушеха малките коминчета на къщичките в село Змейково. В тази мъничка котловина, по някакъв мистичен начин имаше благоприятна среда за живот. Но въпреки това по улиците никой не се разхождаше. N12G456 огряваше малкото площадче на селото. Но и там нямаше никой. Всички жители на селото или спяха дълбок зимен сън, или си бяха по домовете. Те много рядко излизаха от имотите си, особено когато зимуваха. И все пак не всички кротуваха в къщите. В началото на селото имаше езерце, покрай, което бяха запалени огньове и кръшни самодиви танцуваха край тях. Те отдаваха почит на богинята майка Кибела. В селото къщичките светеха, но не и змейовия палат. В пълен мрак змейовете спяха дълбоко, а в един специално създаден пашкул, те държаха пленените човешки същества. Те вече почти три седмици живееха в него. Отдавна не се учудваха, че нито изпитваха глад, нито жажда, нямаха никакви потребности. Постоянно бяха в нещо като унес. Спеше им се, много! Но хората не са свикнали да спят постоянно, те се мъчеха да си комуникират един с друг. Да споделят мъката си да си говорят за да се разсеят от нея, крояха планове как да излязат…

В средата на този специален пашкул седяха Малена и майка ѝ Тонка. До тях се просна уморен от опити да пробие стената на пашкула целия плувнал в пот Стоян. Той беше опитен войн, но до сега не беше виждал никога подобна материя. Защото колкото повече се мъчеше било то с меч или нож, стената ставаше по-непробиваема. Въпреки нежния си вид и видимо органичен произход тя не поддаваше на опитите на всички мъже с оръжие. В нея имаше нещо лигаво, и когато почнеха да ровичкат в нея то се освобождаваше и допълнително пречеше като караше острите ножове или мечове да се приплъзват. Малена деликатно премести русата си коса заговори Стоян:

 - Има ли напредък Стоянчо? – а война се изправи запъхтян от умора, погледна я и каза запъхтяно:

 - Съжалявам, май се морим напразно. – каза отчаяно той. Въпреки това Малена изпитваше симпатии към момъка, тъй като той се мъчеше да ги спаси от този пашкул.

Майка ѝ я погледна с думите:

 - Койчо и брат му Янко ще дойдат да ни спасят, вярвам в тези момчета! Но Малена не беше убедена в думите ѝ.

 - Не, не го вярвам. Онази вечер Койчо не посмя да убие онзи ведмаг. – каза тя, надеждата отдавна я беше напуснала, че ще дойде външен човек да ги спаси. В съзнанието и Койчо си оставаше спасител, но защо тогава не уби проклетия ведмаг? После допълни:  -Едва ли има смелостта да дойде да ни спаси чак тук?

От някъде се чу гласът на Радка, майката на Койчо и Янко, която защити синовете си:

 - Койчо не е глупак! Ако е пощадил живота на ведмаг, то това същество ще му е задължено до гроб. Така, че сега два пъти повече вярвам, че идват насам. Янко е по-буен и смел, но Койчо е добър тактик! Винаги всичко обмисля, не взима прибързани решения. Ако не е било така нямаше сега да си тук. Колко хора познаваш, който са се справили с ведмаг?

 - Не знам! – отговори Малена плахо. Стоян се надигна отново и малко по-освежен каза:

 - Аз не познавам никой, който да е спасил човек от ведмаг. Нито да го е убил. – той погледна Малена и продължи: - Наистина се надявам този Койчо да е повел брат си и помилвания ведмаг насам, тъй като не виждам друга надежда.

 - Явно ще останем до пролетта, когато ще бъдем изядени от събудилите се змейове! – Малена скри лицето си с ръце и заплака…

***

  Генерал Джарел бе повел цялата си армия но този път не бяха посрещнати от белгарски войни. Всички защитници на града бяха по стената и обстрелваха прииждащите холорани. Слънцето вече придобило оранжево червен цвят се бе запътило към западния хоризонт. Облаците още не бяха се разнесли, но времето бе приятно за есенен септемврийски ден. Холораните атакуваха въпреки стрелите на белгарците. Те поставяха стълби по предните стени и се мъчеха да се качат. Но биваха посрещани от стрели и горещ пясък. На около осемстотин метра от стените на Онгалград бе паркирана каретата на Кърт Дерин. Около нея бяха разположени  конници личната охрана на императора, а самия император заедно с вещера Влад Смилер бяха седнали на два походни стола и наблюдаваха битката. Влад изпитваше силна болка. Превързания му отрязан крак се бе разкървил. Но той търпеше на болката, защото искаше да се докаже, и един ден да заеме мястото на Антига. Смилер оформи огнена топка в ръката си с присвито намръщено лице от болката, която изпитваше. Пусна топката, а тя се понесе над тях. Той направи няколко движения с ръцете мърдайки всичките си пръсти, това оголеми топката. Тя прие формата на огнена топка с размерите на канара с правилна кръгла форма. След което вещера леко я духна с уста и тя се изстреля със светкавична скорост към Онгалград. Но стигайки града се изпари във въздуха над града.

 - Да го вземат злите мъртви, дано…изпсува ядосано когато видя резултата от усилията си Смилер. Император Кърт Дерин  го погледна ядосано и извика:

 - Пак! Докато не стане… той стана и отиде до каретата. Където седяха чакащи нареждания Помпе и Алек. Императора ги изгледа мрачно, но нищо не каза. Прислужниците се спогледаха и решиха да си замълчат предвид настроението на императора. Кърт взе бутилка с някаква жълтеникава течност, взе и две чаши. Тук Алек реши да се намеси:

 - Ваше величество това е домашна ракия от едно от селата, които опустошихме на север. – а императора му удари един шамар с думите:

 - Тя бе на сина ми, щом я е харесвал искам да знам, какво е пиел! А ти за последно ми държиш тон, ясно ли е? -прислужника кимна държейки си ударената буза. Никога не бе виждал императора такъв. Ядосан, зъл и не адекватен. След смъртта на Дренек нещо в него се бе пречупило.

 Императора се върна на мястото си до Влад Смилер и видя поредния провал на вещера. Този път вещера опита на изпрати още по голяма огнена топка, но и тя достигайки укрепения град се изпари. Вещера отново изруга. Холоранския владетел наля по чаша от ракията на сина си. Алек бе разпънал походна маса, на която поставиха чашите те се чукнаха за здраве. Когато императора отпи от ракията, направи ужасяваща физиономия, после се обърна към вещера като повтори:

 - Пак, Влад. Не спирай да ги обстрелваш. Не за друго, да знае този вещер, че няма да си почива цяла нощ. – Влад го изгледа с тъжен поглед и кимна, след което почна да оформя поредната огнена топка, която ги осветяваше в на настъпващата бавно но сигурно нощ. Нощ която се очертаваше да е дълга, мрачна и много кървава…

От другата страна на стената, кан Крум стоеше на най-вътрешната стена в компанията на Михаил Велчев и генерал Румен Славев. Той виждаше огромните огнени топки, които приближаваха една след друга града и после се изпаряваха благодарение на невидима защитна стена изградена от заклинание на вещера, която пазеше от всякакви магии града.

Кана отново бе сложил своята корона и гледаше с тъга насъсканите холорански войничета, които се мъчеха да преодолеят най-ниската стена и ставащи жертва на стрелите и врелия пясък. По поляната пред града тичаха попарени с пясък войничета. Някои от тях бяха с изгорени лица, други се мъчеха да си свалят леката метална броня, която ги изгаряше, а трети просто падаха мъртви от стената, или дори от подвижните стълби. След тях тичаха следващите здрави войничета, които с надежда за успех сменяха предшествениците си. Но скоро и те падаха попарени от горещ пясък или уцелени от стрела. Генерал Джарел бе успял да спаси един катапулт, от заблатения капан. Тъй като той бе пострадал доста и още не бе отремонтиран, днес той разчиташе само на жива сила. Генерала не вярваше, че с магия ще може да превземе крепостта. До сега никога не беше използвал вещер в превземането на крепости или градове. Както и генерал Славев не се бил рамо до рамо с вещер до сега. Но днес войната беше друга. Днес тя беше за оцеляването на канството.

Мрака напълно превзе града, за разлика от холораните, които не спираха на опитват. Поредната огнена топка изпратена от Влад срещна невидимата преграда на Михаил Велчев.

 - Няма да се откажат, нали ваше величество? – попита Михаил Велчев. Кан Крум поклати отрицателно глава:

 - Не, няма…

***

  Пустинята беше зад тях. Цялата белгарска групичка заедно с Антига, Меридияна и водени от пастора Ханс катереха планината Америко. Растителността тук преобладаваше за разлика от пустинята. Те вървяха по една горска пътечка, най-отпред беше Ханс следван от Койчо, който го сръчка с думите:

 - Нали не си ни подготвил още някой номер, че този път ще ти отрежем главата, обещавам. – Ханс поклати отрицателно глава.

 - Не е толкова глупав!  защити баща си Меридияна. Каквото и да ѝ бе сторил, той си ѝ оставаше баща, и подсъзнателно не искаше да му се случи нищо лошо. Въпреки, че той си го заслужаваше.

 - От както напуснахме Белгар се научих, да не се доверявам на всеки. – Койчо извади една стрела от кочана си и почна да си чопли мръсните нокти. Трябваше да ги изреже. Но напоследък премеждията бяха едно след друго.

 - Довери се на мен! – отсече Меридияна. 

 - А, мога ли? – Койчо се обърна и я погледна. Тя му се усмихна. Знаеш добре, какво има предвид. Но Койчо се доверяваше на Мартоломей. Защото Марто въпреки всичко се бе доказал верен приятел. 

   – Тогава ще се доверя на Марто.  – каза той прибирайки стрелата си обратно. Мартоломей леко закачливо го подбутна напред. Койчо изръмжа застрашително, после веднага се засмя.

След което Меридияна погледна злобно Марто и му прошепна :

 - Да не си си въобразил нещо?

 - Какво да съм си въобразил? – Мартоломей не разбираше за какво му говори капитанката. Меридияна поклати глава и го сръга грубо в стомаха. Той изохка. Ханс се обърна и се ухили.

 - Мер… – поде той към капитанката на галено. Така някога и бе казвал като Меридияна бе дете.  – Хлапето е много готино.

 - Не ми викай така! – разгневи се Меридияна. – Ти отдавна изгуби правото да се месиш в личния ми живот.

Пастора вдигна ръце и каза:

 - Това което направих беше за общото благо!

 - Да бе? – включи се Койчо.  – Да убиеш собствените си внуци.

 - Те бяха нечисти… продължаваше да се самозалъгва Ханс. Всъщност той наистина беше обеден, че тогава жертвата си е заслужавала.

 - Няма нечисти деца, долен убиец.    ядоса се Янко отзад на колоната, и тръгна да се разправя с бащата на Меридияна, но Митра го спря. Тя също подкрепяше любимия си, но добре разбираше, че сега не трябваше да го нараняват. Тя му прошепна успокояващи думи. И той сам се спря.

 - За съжаление расизма е част от човечеството.  – намеси се Антига някак леко меланхолично. – Дори в годините на пълна технологизация на старата планета Земя имаше расизъм. Колкото и правителствата, на западните държави тогава да отричаха и да прикриваха с различни средства расизмът бе част от културата. Това тогава тъй наречено западно общество бе създадено с робски труд. Робите бяха черните. Те въпреки няколкото чернокожи президенти на редица западни държави си оставаха по-бедната прослойка. Бяха работническата класа. За съжаление виждам и тук в тези племенни култури, въпреки, че живеят и черни и бели, видимо е че едните са по-нисши от други.

 - Всички сме равни пред бог! – отсече Ханс Блаусвиц. Религията ни учи на смирение.

 - Господин Блаусвиц, не мисля, че ме разбирате. - вещицата реши да се обоснови:  – Вие сте водач на общност от преобладаващи чернокожи, реално всички племена и общности в земите на Траксмаргите са така. Тук преобладаващото население е такова. И въпреки това тези хора са управлявани от бели велможи, които си предават властта от баща на син или на внук. Семейство Блаусвиц вие произлизате от Тобиас фон Блаусвиц. Който познавах преди повече от 6500 години. Той лесно си направи племе по тези земи, чрез манипулация и приказки за по-добър живот, така и не разбрах кога станахте и пастори, а още по-малко как един холански наследник проповядва православно християнство в един дивашки свят.  

 - Вие да не сте от безсмъртните, които някога са дошли на планетата заедно с космически звездолети? – учудено попита Ханс. Който добре познаваше историята на предците си, а и не само на своите.

 - Нещо такова! – отговори половинчато Антига, а вещерските ѝ очи сякаш за мигсветнаха.

 - Преди седемдесет поколения назад дядо Кристиян е намерил този православен кръст в пустинята и е повел народа ни до нашето малко селце. – той показа златния кръст носен от него.  - Така започва православното начало в земите на Траксмаргите.

 - Но така и не си изкоренил расизма, нали именно християнството учи на свобода, равенство и братство? – продължи вещицата.

 - В общността всички сме равни! – каза категорично пасторът водач.

 - Да, освен ако бяло момиче залюби черно момче.  – поде отново нападките по баща си Меридияна. – Тогава и двамата сме грешници.

Бащата на Меридияна млъкна, реши че няма какво повече да каже. След малко всички се умълчаха и продължиха спокойно да вървят, а скоро стигнаха една голяма чешма, тя бе в подножието на връх Тенерире. Той бе най-ниския връх в планините Америко. Но те нямаше да го катерят. Нито него нито другите върхове. Ще минат под него. По думите на пастора не бяха далече от пещерата на митологичните същества, водеща до село Змейково. Даже още следващата вечер щяха да стигнат до нея. Те си направиха лагер. Янко и Йовко стъкмиха огън, а Койчо бе уловил три заека, които Марто одираше и почистваше. Митра и Меридияна ги забучваха на шишове и ги поставяха на огъня. Хоризонта беше приказно червен, слънцето вече бе прескочило зад него и отстъпваше на ноща. Огъня пламтеше а Антига седнала край него усети хладни ръце на докосват тялото и в гръб. После усети аромата на кръв и позна любимия си, който тайно се бе промъкнал зад нея. Той я целуна зад ухото и нежно я попита:

 - Слушкаше ли днес? – тя се ухили и махайки прозрачния шал целуна неканения ведмаг. После той стана и се насочи към Койчо, който тъкмо си почистваше стрелите.

 - Краз не поздравяваш, а директно в обятията на до вчера вражеската вещица? – усмивка грейна по лицето на белгарския стрелец. Вещера-вампир се бе изчервил, въпреки тъмнината Койчо го забеляза. Антига се приближи с него, и те седнаха до стрелеца.

 - Положението не е добре, кан Крум уби принц Дренек Дерин и сега Кърт е освирепял и Онгалград е подложен на обсада.

 - Леле, Изаира ще се побърка. – обади се неочаквано Антига. В нейните очи се появиха сълзи. Все пак тя бе помогнала в създаването на императорския наследник

 - Знам, но в случая никой от нас няма вина за това. каза Койчо като защитна реакция. – Все пак е война, която Белгар не е започвала!

 - Аз помогнах за създаването на това изродче. – поде вещицата с пълни със сълзи очи. – Отне ми много усилия и проучвания. Но не ми е жал за него. Той си се роди „счупен“. Нещо зло имаше в него, а когато разбра, че баща му и майка му са безсмъртни, а той не е  направо се беше побъркал. Беше заклал учителката си по философия. Не само това, беше я разчленил, и се беше омазал целия с вътрешностите ѝ, вярваше, че така ще и вземе душата. Но все пак знам колко много и двамата страдаха, че нямат дете. Но когато ги бяха направили безсмъртни докторът, който променял ДНК -то им казал, че природата не дава да се размножават когато не могат да умрат по естествен път. Но аз намерих заклинание, което може да създаде дете от тяхното ДНК. Направих го взех, по малко и от двамата събрах ги и после със заклинанието го оформих. Вкарах този ембрион пак с магия в утробата на братовчедка ми и след девет месеца се роди Дренек. Едно малко изчадие, но те си го обичаха. А сега е мъртъв…

 - Моите съболезнования за племенника ти. – Койчо подаде ръката си през Краз към Антига. Тя я пое и кимна признателно, а сълзите ѝ потекоха като поточета. Краз продължи гушкайки разстроената вещица:

 - Аз не мога да вляза в село Змейково. Там ще сте с Антига.

 - Можем ли да ти се доверим? – Койчо попита вещицата.

 - Аз никога не съм искала да навредя на съселяните ви. За това и нарежданията ми към змейовете бяха да останат живи. Просто помогнах на Кърт да сбъдне мечтата си…

 - А, тя е да превземе Белгар? – прекъсна я Койчо. Антига и Краз се спогледаха. Те много добре знаеха, че не територията иска Кърт.

 - Кърт Дерин иска технологиите от космическия звездолет, с който дойдохме. Иска да превърне и нашата планета като Старата Земя! – Койчо ги погледна леко глуповато. После попита:

 - А това лошо ли е?

 - Двамата сме на различно мнение… побърза да вземе думата по съвзелата се  вещица. Тя се отскубна от любимия си и продължи:  – Аз мисля, че не е лошо да се ползват земни технологии. Но зависи кой и за какво ги използва. Краз смята, че технологиите ще се използват за поробване на хората. Не мога да отрека, че в известна степен хората на Земята бяха роби на една шепа хора, които ги експлоатираха за да стават все по-богати и властни. Част от този елит бяха Крум и Кърт. Те бяха много богати хора на планетата, от която всички сме се пренесли тук. Но факт е, че имаше и много по-богати и влиятелни хора от тях на Земята…

 - А те са хората, с които Кърт иска да се свърже. – намеси се Краз.

 - Да, може би. Може би Кърт го е страх от тях, тъй като те са му помогнали да натрупа богатството си, което тук не струва нищо. Но там на Земята беше много.

Койчо, поклати глава, макар да не разбираше всичко. Но осъзнаваше, че тези технологии щяха да ограничат свободата, която имаха, за това беше по-добре да си останат скрити. Да останат там някъде, и това което трябваше да направят бе да защитят кана си.

***

  Стоян отново бе извадил меча си и се мъчеше да пробие ципата на змейовия пашкул, в който всички белгарски погранични селяни бяха попаднали. С него имаше още десетима мъже, които всичките заедно се мъчеха да прережат меката и гъвкава преграда. Но колкото повече, че мъчеха толкова по-трудно им ставаше. След около десетина минути мъжете окапаха от умора и бяха сменени от следващите, но и те скоро се умориха…

 

Следва...

© Костадин Койчев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??