11 мин reading
Беше сутрин, събота - един приятен априлски ден през една още по-приятна година. Давид спеше и макар да усещаше, че е вече време да става, на него въобще не му се ставаше. Когато иззвъня часовника той се събуди, но вместо да отвори очи и да се зарадва на новия ден Давид го стори по неподобаващ за един млад човек начин. Гневно спря часовника, изпсува ядосано, че е вече време за ставане и хвърли един яростен поглед на усмихващото се през завесата слънце. Излезе на терасата за да погледне как е времето, а то бе естествено много приятно за един от последните априлски дни и по всичко личеше, че не остава много до настъпване на лятото. Навън не минаваха много хора. Изключение направи една групичка от пет, шест млади момичета и момчета на около осемнайсет -деветнайсет годишна възраст, които весели отиваха да се порадват на този прекрасен, а за тях и почивен ден. Естествено и тази весела групичка не направи никакво впечатление на нашия герой, като той незнайно защо напсува и тях и влезе вътре да се приготвя за тръгване.
* * *
Въобще за Давид не съществуваха много неща на този свят, които бяха в състояние да го развеселят или най-малкото да породят една мъничка усмивчица върху това, иначе доста красиво лице. Той беше от бедно семейство, роден в едно малко и не славещо се със нищо градче. Ходеше на училище и изпитваше голяма любов към знанието. Мечтаеше, играеше и се радваше на живота, както всички малки деца на неговата възраст. До девет годишна възраст живя с родителите си и с по-малката си сестричка в това градче в северна България, но не помня точно как му беше името. Обаче, изглежда съдбата не бе благосклонна към бъдещето на този младеж и един мрачен зимен ден, той си седеше на чина в класната стая нищо не подозиращ, унесен от приказките на учителя си по литература за някакъв си чичко Вазов май му беше името, за когото им разказваха, че бил направил много за отечеството, когато при него дойде директорката и го повика в кабинета си. Както знаем човешкият живот е най-непредвидимото нещо и доказателството за това бе поднесено на малкия Давид още на твърде крехка възраст. От този ден нататък за него настъпиха кошмарни дни. От сълзливия разказ на директорката той разбра, че родителите му, заедно със малката Лили, сестричката му са загинали в автомобилна катастрофа преди няколко часа. Ето така настъпват промените в живота на всеки от нас уважаеми читатели и докато се озърнем светът се е завъртял вече около оста си и няма връщане назад. Тъй като нямаше при кого да живее, баба и дядо нямаше, други близки също, нашият млад герой след дълго лутане по социални грижи и неуспешни опити да бъде осиновен бе изпратен в дом за сираци. А всички знаем какво е положението със домовете за сираци в България, така че можем да си представим как е преживял останалите девет години от живота си там. Но рано или късно човек свиква с мисълта да бъде подритван от съдбата, затова той някак си ги изкара. Не успя да получи добро образование, а и как да го получи при тези условия. Общо взето домът, или по точно домовете, в които живееше, защото бе местен на няколко пъти, не му оказаха никак положително влияние. Напротив те го превърнаха в един апатичен към заобикалящия го свят млад човек, комуто нищо не беше интересно, по-скоро му беше безразлично. Дори не му пукаше ще живее ли или не. Ето до такова положение бе стигнал той след неприятната случка с родителите му и това още по-неприятно лутане по домове за сираци.
* * *
Та, нека се върнем към началото на нашия разказ, след като ви разказах съвсем, ама съвсем накратко не особено розовата история на нашия герой. Мисля, че няма нужда да ви затрупвам с описанието на живота му в домовете. Предполагам можете сами да си представите дали е бил тежък или лек живот . . . Той вече беше навършил пълнолетие и от няколко месеца бе напуснал дома за сираци. Дошъл бе по неволя на съдбата в София, защото му бяха казали, че тук горе-долу живота не е лош и ще може да се прехранва някак си. От няколко месеца работеше тук, беше си намерил квартира близо до центъра, но общо взето въобще не беше доволен от живота, защото както вече споменах такова възпитание на безразличие беше получил от своя престой по тези домове, че просто нямаше какво да го развълнува в сивия му свят. Няма да се унасям в разкази за това какво работи Давид и къде живее, нито пък с кого дружи, защото друга е целта на краткия ни разказ. Нищо не можеше да го зарадва или промени, просто си беше такъв от край време, или да сме точни от нелепата смърт на семейството му. Едно обаче знаеше и твърдо, някъде дълбоко в себе си вярваше в него. Беше му го казал баща му докато бе жив, който между другото бе умен и прозорлив човек, а то гласеше следното – “Синко знай, че каквото и да се случи в живота – добро или лошо, то не трябва да ни пречи да бъдем преди всичко хора и рано или късно щастието и просветлението спохождат всеки от нас.” Макар да не беше просветен и интелигентен той разбираше дълбоко в душата си тези бащини думи и вярваше в тях, но това както казахме беше някъде дълбоко в душата му и засега нямаше признаци, абсолютно никакви признаци то да изплува просто ей така.
* * *
И така след като се прибра от терасата той си изми лицето и се облече за работа. Тъкмо заключваше вратата когато телефонът звънна. Давид го вдигна и от отсрещната страна един мъжки глас му съобщи, че днес няма да работят, а му каза да дойде в понеделник. Характерно за нашия герой, той напсува и шефа си, който с нищо не го беше нагрубил, а просто му съобщи, че днес няма да работят. Но нали си го знаем, нашия младеж, това с псуването му бе станало навик и доста често такива неблагоприлични думи излизаха от устата му. Така че не се учудвайте, че и групичката от млади момчета и момичета, които минаваха покрай терасата, и които не играят никаква съществена роля в нашия разказ, също бе “благословена” от него. Той постоя две-три минути докато реши какво да прави и накрая му хрумна да запълни свободното си време с разходки из София. Макар и да живееше вече няколко месеца в столицата той не се бе докоснал нито до красотата, нито до грозотата на града. Затова сметна, че ще е полезно за него да я поопознае отблизо. На излизане се засече с домоуправителя, който го поздрави, а вие предполагам се досещате каква беше реакцията на Давид към него . . . Изобщо все светът му бе крив, все някой му бе виновен, но за това не виня ни най-малко нашия герой, тъй като сам му съчувствам и осъзнавам как се бе отнесъл живота към него. След като закуси в една сладкарница близо до НДК той се запъти съвсем случайно към една улица за която, впоследствие като стигна разбра, че се казва “Граф Игнатиев”. Повървя по нея и мина покрай един паметник, около който имаше малко повечко хора. Като се позагледа разбра, че тук е място за уреждане на срещи и общо взето затова имаше толкова народ. Попита един случаен минувач как се нарича това място и разбра, че му казват “Попа”- паметника на Патриарх Евтимий. Така в съзнанието му изникнаха спомени, че в някой си час по история учителят се опитваше да им приказва за някакъв си патриарх, но ето, че нищо не бе влязло в главата му. Повървя още по-нагоре и стигна до някакъв си площад, на който бяха наредени много сергии с книги. Когато се приближи усети едно странно чувство. Нима, може би в него се бе съживила онази любов към знанието, за която споменахме, че беше жива в детските му години. Давид не разбра какво точно се случваше в душата му, но знаеше, че изпитва особено голям респект точно в този момент, заобиколен от толкова много знание около себе си. Застана до ръба на едно фонтанче, което му хареса и изпадна в размисли, което не бе въобще характерно за него. По-точно се заслуша, защото до него, на няколко метра разстояние бяха насядали няколко мъже и свиреха нещо. След като се приближи още малко до тях той видя, че са трима. Единият свиреше на китара, а другите двама на акордеон. Мъжете се усмихваха и влагаха всичко от себе си в това свое занимание, просто трябваше да си сляп да не видиш, че музиката излиза от сърцата им. Интригуващото в картинката бе, че тези улични музиканти бяха слепи, ето кое направи впечатление на Давид и го накара да поостане още малко. Може би от любопитство, а може би някаква вътрешна сила го бе довела до тук и не му даваше да си тръгне веднага, както обикновено правеше, дори нещо да му бе станало доста интересно. Послуша ги няколко минути, но най-важното успя да дочуе разговора им и да понаблюдава внимателно действията им. Въобще по нищо не личеше, че тези мъже са слепи. Изключение правеха не много добре координираните им движения, но по всичко останало те не отстъпваха нито на мен нито на някой от хората, които минаваха – помисли си Давид. Успя да дочуе малка част от разговора им. Когато почиваха между песните, те се шегуваха и поднасяха закачки един на друг. Давид ги слушаше и не можеше да си обясни какво се случваше вътре в сърцето му. А наистина някаква странна сила го бе обсебила в този момент и просто го разкъсваше от вътре. Но най-силни впечатление му направиха думите на най-възрастния от музикантите когато каза на колегите си, че денят е прекрасен и за него е цяло щастие да споделя компанията им, каза също, че дори да се случи най-лошото той пак ще бъде до тях и ще ги подкрепя в тежки моменти, независимо дали е по силите му или не. Какъв прекрасен ден виждаха тези мъже, какво щастие изпитваха да са там един до друг и да доставят удоволствие на минувачите, някой от които даже не ги забелязваха , какви трудни моменти в които ще се подкрепят . . . Тези думи се забиха като стрела в сърцето на младия Давид. В душата му настъпи някаква истински силна промяна, необяснимо защо сърцето му се разкъсваше от мислите, които го бяха сполетели и от думите на музикантите. Не можеше да повярва, че беше срещнал трима слепи мъже, които бяха истински щастливи от пребиваването си на този свят, а той здрав, млад, красив тепърва навлизащ в дебрите на живота, беше изпълнен с чувство на безразличие към заобикалящата го реалност. Не знаеше кое искаше повече да живее или да умре, но ето, в този момент Давид се развълнува толкова много, че една сълза се стече по лявата му буза. Как така тримата слепци, които незнайно коя сила го бе довела да види и чуе, бяха усмихнати и може би в този миг, най-щастливите на целия книжен пазар, а може би в цяла София, а защо не в цялата страна, а дали не и в целия свят . . . А той, който имаше всички предпоставки, да живее по-щастливо и от най-щастливите не бе доволен от живота си и даже не му се живееше. Но в този миг Давид си спомни думите на баща си : “ Синко знай, че каквото и да се случи в живота – добро или лошо, то не трябва да ни пречи да бъдем преди всичко хора и рано или късно щастието и просветлението спохождат всеки от нас.” Така това бе най-значимото събитие, което се беше случвало в скромния му живот. От този момент настъпи истинската промяна в него. Промяната за която покойният му баща бе говорил някога, доста отдавна. Седнал на фонтана, точно срещу музикантите, слепите музиканти, които обаче виждаха по-добре и от самия него, а навярно и от всички хора на пазара, или всички хора в София, в страната, а защо не и в целия свят, Давид остана така до вечерта. Най-важното, което успя да научи е, че те виждаха по-добре от всички останали, не чрез очите си, причината беше друга, а именно че те гледаха чрез сърцето и душата си. Още нещо, което младото момче осъзна е, че до ден днешен той бе пренебрегвал святото право на живот което му е отредено, не бе се възползвал истински от него. Но … ето че дойде ден и той “прогледна” и осъзна, че никога не е късно за промяна. От този ден нататък всичко тръгна в съвсем различна посока за младият Давид. Преобразяването беше наистина велико, а делата които в бъдеще започна да върши той просто не могат да се опишат дори и с най-добрите думи . . . , но това вече стана тема за друг разказ, с който няма да ви затормозявам, а ще спра дотук.
Тъжно е наистина когато сме зрящи а не виждаме, когато сме чуващи, а не чуваме, когато сме ходещи, а не ходиме, изобщо когато сме живи, а не живеем . . . Но ето, че щом за нашият Давид имаше изход от ситуацията, помислете си – “Дали не съм и аз в същото положение, или по лошо, или по-добро. Дали живея по най-добрия начин отредените ми дни.” А аз все повече започвам да се чудя дали сме ходили на площад “Славейков”, а ако не сме дали да не отидем и да седнем малко на това чудновато фонтанче и да послушаме малко музиката на тримата музиканти. Дали . . . Дали . . . Дали. . .
за напред ще се постарая повече