Димо лежеше върху вмирисания нар по гръб, забил поглед в тавана. Буря от негодувание бушуваше в наранената му душа. Мислите в главата му летяха една след друга като подгонени от вятъра облаци. Какво се беше случило? Каква е причината, та трябва пак да търпи милиционерските или по новому полицейските унижения? Но от хвърлената от съдбата монета, на него се беше паднала обратната й страна, след оная грешка в детските му години.

     Беше доста умен хлапак. Физически здрав и енергичен. Момчетата от махалата оценяваха тези му качества и негласно бяха го избрали за свой водач. Той от своя страна защитаваше гласуваното му доверие. Винаги заставаше и ги водеше във всяко тяхно начинание. Така, за да се сдобият с някоя пара в джоба, той ги организира да събират билки и метални отпадъци.

     Един ден, прибирайки се от поредното събиране на отпадъци, минаха покрай самотно стърчащата лавка на строителното поделение. Димо вървеше с Иван по - назад от другите и усети леко побутване по гърба. Обърна се. Иван посочи с очи лавката и тихо му каза:

     - Имам цял набор от ключове. като се стъмни да дойдем, а? Какво ще кажеш?

    Димо забави крачка и се замисли. Ако откаже ще го помисли за бъзльо. Заради мъжката чест се съгласи. Той погледна Иван и посочи с глава другите отпред. Иван сложи пръст на устата си, което значеше: ,,Само двамата!"

Предадоха вторичните суровини, поделиха спечеленото и се разделиха.

    През прозореца на приземната стая се промъкна вечерта. Димо седеше в тъмното. Отвън се чу познатия сигнал. Той набута една мрежеста чанта в пазвата, облече си якето и излезе. На улицата се огледа. От тъмната й част се повтори тихо сигнала. Запъти се на там. Иван го чакаше. Двамата се огледаха дали някой не ги наблюдава и тръгнаха по посока на набелязаната цел

    Приближиха тихо. Една крушка с нажежаема жичка мъждукаше едва- едва над вратата на лавката. Над обикновената й брава, на две халки, висеше ръждясал катинар. Огледаха се на всички страни и се заеха първо с катинара. За тяхна радост третият ключ го отвори. С обикновената брава нямаха проблеми. Влязоха вътре. Димо извади от пазвата си чантата и започна да я пълни с шоколад, вафли, локум и каквото му падне под ръка.

    - Ш-ш-ш! Виж! - тихо прошепна Иван.

   В чекмеджето на масата - тезгях, на бледата светлина отвън, светеше в жълто и бяло голяма купчинка стотинки. Те бързо започнаха да пъхат монетите в джобовете си. Няколко издрънчаха на пода.

   - Хайде чупка! - Димо бутна грубо Иван в гърба. - Стига толкова! Да се махаме!

   Димо отвори леко вратата. Подаде глава навън. Огледа се. Нямаше никой. Той излезе последван от своя ортак. Притвориха вратата и с бързи крачки се отдалечиха. Не бяха изминали и трийсетина метра, когато от тъмното изскочиха милиционери. Хванаха им здраво ръцете и ги извиха назад. Пред тях застана началника им:

   - Какво правите тука, бе? - попита той.

   - Нищо не правим! - отговориха двамата едновременно.

   Последваха оглушителни шамари. Иван се разплака, но Димо само стискаше здраво зъби. След шамарите, старшият извади от джоба си фенерче и светна със зелена светлина. В далечината светнаха фарове. Чу се бръмчене и до тях спря джипа на милицията. Набутаха ги вътре и от двете им страни седнаха милиционери. Старшият седна до шофьора. Когато се настани удобно, шофьорът се обърна възбуден към него:

   - Другарю лейтенант, за нула време приключихме с акцията, а? Трябва утре да изпратите благодарствено писмо до командира на поделението с предложение за награда на часовия.

   - Иванов! - прекъсна го старшият. - Твоята работа е да караш! Тия неща, дето ги плещиш, ще ги реши началникът! Тръгвай!

   - ,,Ха така? Виж каква била работата? А през деня нямаше никой!" - мина мисълта - откритие в главата на Димо.

   Откъде ще знае едно хлапе военните порядки и то в това поделение! Че през деня там има дневални, а през нощта часови, в чийто задължения влизаше наблюдението на лавката.

   След като ги вкараха в ареста на милицията, дойде началникът Русинов. Той имаше свой метод за възпитание на провинили се хлапета. Опъваше едното ухо силно нагоре, пускаше го и удряше шамар по бузата. Това повтаряше с другото ухо и буза. След тая процедура ги разделиха.

    Димо, със зачервени уши и бузи, влезе в стая, където зад бюро до стената седеше цивилен милиционер. Той му посочи стола срещу него. Разпитва го дълго. После му взе отпечатъци от пръстите. След отпечатъка от последния му пръст, за Димо вече важеше народната мъдрост: ,,Набедят ли в селото едно куче за бясно, остава си бясно до неговия край!"

    Освободиха го. Вън го чакаше баща му. Той го хвана за ръката и го бутна напред с думите:

    - Тръгвай пред мене, магаре такова! Не помисли ли, преди тая простотия за болната си майка?

    - ,, А ти мислиш ли за майка ми, любителю на чашката, та всеки ден се наливаш?" - помисли да му каже Димо, но само наведе глава и тръгна напред.

    Вървяха мълчаливо до дома. Като влязоха, вътре ги посрещна само майка му:

   - Какво става, сине? - с плачлива нотка в гласа попита тя.

   - Каквото станало, станало! Хайде сега да си лягаме, пък утре ще е мислим! - отговори вместо него баща му за успокоение на разтревожената му майка.

   Двете му сестри и брат му бяха заспали. Димо се мушна под одеялото, легна по гръб и сам на себе си тихо каза:

   - Ако не бях послушал Иван, сега нямаше да съм в тая каша!

   Превъзбудената му душа гонеше съня и той дълго се въртя в леглото.

   Времето вървеше. Във въздуха се носеше музиката на забранения рокендрол. От пъпчив юноша Димо се превърна в красив младеж, на чийто покана момичетата трудно отказваха. Веднъж компанията им се бяха събрали в апартамента на най - близкия му приятел Атанас, или както всички го наричаха Таскето. Родителите му отсъстваха. Това даваше по - голяма свобода и спокойствие на компанията.

    Из стаята се носеше нежната мелодия на ,,Синия войник". Димо покани на танц Златина. Тя откликна на поканата. В полутъмната стая, осветявана само от две цветни лампи, тя долепи тяло до неговото и обви ръце около врата му. Димо също е притисна с ръката, която бе на нейния гръб. Потанцуваха малко и тогава той й прошепна в ухото:

    - Хайде да станем гаджета!

    - Ами Дора? - шепнешком му напомни тя за неговата настояща възлюбена, която отсъстваше от сбирката.

    - Не очаквах и друг отговор! Аз питам тебе и искам да ми отговориш! Между нас с Дора от известно време духа студен вятър. Може би си е намерила друг?

     - И друга пречка има! - продължи да шепне тя. - Ако баща ми разбере, че ходя с теб, ще си имам неприятности.

     - И какви ще са те? Какво ще ти каже?

     - Няма да ходиш и да се срещаш с Димо Бандита!

     - Така ли? Така ли ще ти каже? - все още тихо запита Димо.

     - Така! - отговори малко конфузно тя.

     Двамата спряха да танцуват. Димо е погледна в очите:

     - Ти какво си мислиш, че не чувам зад гърба си как ме наричат? Какво искате, бе хора? - вече на висок глас започна да говори Димо. - Сбърках като малък, защото послушах приятел. Сега да съм направил нещо подобно? Не! Хай ще ви...!

     Димо излезе на терасата и затръшна вратата след себе си. Запали цигара и се облегна с две ръце на парапета. Зад него музиката спря. Присъстващите минаха в разговор изясняващ случилото се. Таскето веднага изтича при него. Като домакин той трябваше да въдвори ред.

     - Димо, успокой се , бе човек! - прегърна го през рамо Таскето. - Тези тъпанари, дето ти викат така са глезльовците на гимназията. Ти гледай нас- близките ти приятели. Хвани скрий тая цигара, че ще мине някой даскал и отиде ни пак поведението. Остана ни още малко да завършим!

     Димо също го прегърна. Усмихна се. Намигна и му каза:

     - Няма нищо! Ядосах се малко. Но и малко театър на тая. Какво като баща й е директор. Те мислиш не крадат повече от другите, ама кой ще им каже нещо? Ай де де ! Хайде да влезем вътре, че ми изстинаха ръкавите на ризата!

     Така хубавите ученически дни се истъркулиха. Балът беше последната брънка от тях. Матурата мина успешно. дойде есента, а с нея и повиквателната и Димо замина да служи на Родината. Беше дисциплиниран войник, но често четеше в очите на командира си, че някаква информация е дошла до него от онова полицейско досие. Усещаше, че с него върви проклятието на ,, бясното куче". Често си правеше планове как ще подреди живота си след като се уволни. Но съдбата беше намислила друго.

     Беше изминал един месец след уволнението, когато срещна Деси. Стройна, руса красавица с тънко, приятно гласче. Тя не сваляше очи от него и го следваше навсякъде. Младежката им компания всяка вечер се събираше при овехтялото павилионче за вестници. После отиваха у един от тях да слушат музика или посещаваха супер луксозния ресторант на мотелският комплекс. Оркестърът им допадаше със своите изпълнения и те танцуваха до затварянето на ресторанта. После лудуваха по не добре осветената пътека до града. Така беше и през изминалата нощ.

    Димо се събуди към обяд. Тъкмо си беше направил тоалета и чакаше кафето да кипне, когато на вратата се потропа. Ахна от изненада когато е отвори. Пред него стояха двама милиционери или по новому полицаи. Разпореждането им бе кратко:

    - Обличай се! Тръгваш с нас!

    - Какво е станало, та трябва да дойда с вас?

    Те му отговориха с мълчание и повдигане на рамене.

    Вратата на ареста хлопна зад гърба му. Настана тишина. Пушеше му се, но ония идиоти му бяха прибрали цигарите. В очите му се появиха сълзи, от безпомощността, в която беше изпаднал. Накрая легна на вмирисания нар в ъгъла на ареста. Сложи двете си ръце под главата, въздъхна и се загледа в тавана.

    И ето сега лежеше, забил поглед в една точка. Времето вървеше бавно, а той прелистваше в главата си дневника с информация от отминалите дни. От унеса го изкара щракналото резе на вратата. Тя се отвори. С шамар по врата, за покана, вътре влетя малко циганче. Димо го погледна косо, без да мърда. Да имаше единадесет - дванадесет години. Циганчето подсмърча дълго от шамара и стреса. Накрая се успокои. Подпря се на стената и се загледа в лежащия Димо. То видя, че очите му са отворени и затова тихо попита:

     - Бате, спиш ли?

     - Не спа! - отговори му Димо.

     - Бате, да седна ли при теб?

     - Седни! - съгласи се Димо.

     Циганчето седна накрая на нара.

     - За какво те затвориха тука? - попита Димо.

     - Не знам, бате!

     - И таз добра? Как не знаеш, пък си тука?

     - Ами не знам! С брат ми ходим често на мотела. Просим от тексимаджиите бомбони, дъвки, някоя стотинка.

     Циганчето замълча.

     - Е и какво? Да не обрахте някой от тях? - не се стърпя да попита Димо.

     - Не, бате! Никого не сме обрали! Ама нощес някой е обрал магазина на мотела.

     - ,,Я каква била работата?" - светна сигнална лампичка в главата на Димо. - Ами брат ти къде е?

     - Сабалето отиде с баща ми в гората да секат дърва. Като дойдоха милиционерите, само мен намериха в къщи и ме прибраха. Майка ми вика, плака, ама не хвана дикиш. Дано татко се върне скоро, че да дойде да ме отведе от тука.

     - Дано! Щом не си направил нищо, ще те отведе! - успокои го Димо.

    Двамата замълчаха. Но мълчанието не трая дълго. Резето на вратата пак щракна. В рамката й застана с едрия си ръст началникът Русинов. Той прекрачи прага и се запъти към циганчето. Хвана го за ухото и го издърпа нагоре. То се надигна на пръсти. Русинов му пусна ухото и му зашлеви шамар.

     - ,,Не е изменил на метода си към хлапетата?" - помисли Димо гледайки сцената. Не издържа и скочи от нара. - Шефе, ако си дошъл да ми показваш с това хлапе как се бие, това го знам!

     - Ти да мълчиш, че да не почна и теб! - сряза го Русинов и като ритна циганчето отзад го отпрати с думите: - Айде тръгвай си у вас и да не съм ви видял повече с брат ти да просите и да ни излагате пред чужденците!

     Циганчето това чакаше. Изхвърча като тапа.

     - Ти ела с мен! - гледайки под вежди към Димо каза Русинов.

     Обърна се и излезе. Димо го последва. Влязоха в кабинета му. След като се настани удобно зад бюрото си, Русинов го погледна въпросително и каза:

     - Слушам! Говори! Искам да чуя истината! Като толкова често посещаваш хотелският комплекс, кой снощи, ако не си ти, обра магазина?

     - А мога ли да знам какво е откраднато, другарю началник?

     - Господин началник! - поправи го Русинов.

     - Добре! Господин началник!

     - След като не помниш какво си взел, аз ще ти припомня. Десет дамски парфюма от скъпи марки и четири чифта дънки.

    - Ха, че това е кокошкарска работа? Не си заслужава човек да рискува за такива дребни работи! - с лека усмивка каза Димо.

     - Не се смей! Заслужава, не заслужава, кражбата е факт! Затова вземи тия листи, сядай там на онова бюро и пиши за снощните си похождения!

     - Добре, ще пиша! - заставайки сериозен отговори Димо. - Но искам после да доведеш тука всички, които са били с мен и да сравниш писаното с това, което те ще кажат! Да видиш. че нямам пръст в тая работа! Вече ми писна за всичко, което стане в тоя град да обвиняваш мене!

     - Ти сега пиши, пък после ще видим!

     Димо седна да пише, а Русинов излезе. Когато се върна, Димо приключваше.

     - Какво, готови ли сме? - взе той листите в ръката си и се зачете. След малко физиономията му се промени. - Какво пишеш тука? Когато сте отишли с Деси до магазина, за да й купиш някакво подаръче, той вече е бил затворен?

     - Да! - отговори Димо.

     - Но тук пишеш, че там са били и три момичета, които също искали да си купят нещо, но са останали разочаровани, че магазина е затворен!

     - Да! - повтори Димо.

     - Ами защо споменаваш две имена - Ваня и Катя?

     - Третата не е познавам.

     - Добре! А кои са тия Ваня и Катя?

     - Как кои?

     - Питам, защото нито пазача, нито рецепциониската споменават за тях.

     - Ами как ще споменават? Катя е сестра на рецепциониската, а Ваня й е съученичка.

     - Интересно! - сякаш на себе си поясни Русинов.- Друго?

     - Чух ги какво си говорят!

     - Туй не го споменаваш тука? - посочи листите Русинов.

     - Не го сметнах за необходимо.

     - И какво чу?

     - Ами какво...Катя каза на сестра си, че ще останат до късно в ресторанта. После можели да отидат на бар. Тогава сестра й я посъветва, че щом имат такива намерения ще е по - добре за приятелките й, да наемат стая в хотела вместо да се блъскат в нощта по лошо осветения път до града. После ние с Деси излязохме и не знам какво е станало по нататък. 

     - Добре, Димо! Свободен си! Можеш да си вървиш. Но те съветвам да се прибереш у вас и на никой да не казваш нищо. Утре те чакам да дойдеш преди обяд тук. 

     Димо го погледна учудено.

    - Може да с наложи да уточним още някои неща, ако вече не сме разплели случая. 

    Димо се прибра без да се обади на никой и се затвори в стаята си. На майка си каза да казва на всеки, който го търси, че не знае къде е, включително и на Деси.

    На другия ден, точно в осем часа, потропа на вратата на Русинов. Чу потвърждение отвътре и отвори вратата. Русинов леко се усмихваше. 

    - Сядай! - покани го той като старт приятел. - Ще запалиш ли една цигара? 

    - Защо не! - посегна към цигарите Димо. Запали цигара, опъна дълбоко и погледна Русинов. - Е-е, какво ще правим? 

    - Нищо! Трябва да призная, че ти нямаш никаква вина. Виновните ги намерихме. 

    - Виж ти! Ако не е тайна, кои са те?

    - Ами двете братовчедки. Когато се прибирали се отбили при рецепциониската, да пият кафе и да си побъбрят. Докато другите бъбрели в офиса, братовчедката Йорданка, така се казва за твое сведение третото момиче, тръгнала да задоволява естествени нужди. Но излъгала. Вместо в тоалетната тя прескочила парапета на магазина и си задоволила клептоманските нужди. Оставила всичко в наетата стая и пак се върнала при другите, да си бъбрят. Добре че са останали за още една нощ да гостуват. Намерихме всичко в стаята им. 

    - А пазачът къде е дрямал? 

    - Пазачът е бил на обход отвън. Наблюдавал е компаниите, от които едната е била вашата, дали ще се приберат со кротце, со благо. 

    Димо пушеше замислено и вече не чуваше извинителните приказки на началника, а той продължаваше.

    - Когато го правеха този магазин ние ги предупредихме да сложат витрини с решетки. Тая дебела глава - управителя, се възпротиви. Парапет и завеси били достатъчни. Защото ако сложели витрини и решетки, гостите на хотела щели да се чувстват некомфортно. Пък нали имало пазач. Регистратурата била на една ръка разстояние. Дрън-дрън.

    След като усети припарване между пръстите от цигарата, Димо се окопити. Угаси фаса и стана. 

    - Може ли да си вървя?

    - Може! Извинявай още един път, но такива са правилата на нашата игра. Поздрави баща си! 

    Димо нищо не отговори и затвори вратата след себе си. 

    Вечерта, на сборния пункт при овехтялото павилионче, компанията го чакаше с нетърпение. Още щом се появи, всички възкликнаха в хор:

    - Ей, най - после! Къде ходиш бе човек?

    Докато той приказваше врели - некипели за своето отсъствие, Деси увисна на врата му. Той хвана ръцете й и я накара да стои мирно. А на въпроса на Николай, къде ще ходят тази вечер, той отговори кратко:  

    - Никъде!

    - Защо? Какво ти става тая вечер, бе човек? - попита го пак Николай.

    - Нищо не ми става. Утре заминавам от тука и няма да се върна.

    - Майтапиш ли се?

    - Не се майтапя. Утре елате да ме изпратите на автобуса. Нали знаете поговорката за "Бясното куче"? За да се оправят нещата или то трябва да смени собствениците си или селото. Собствениците не мога. Селото мога. Хайде чао! - и като хвана Деси за ръката, тръгнаха двамата сами. С нея раздялата щеше да е по - дълга и по - трудна.  

    На другия ден всички чакаха на автогарата. Димо дойде с малка пътна чанта. Прегърна и разцелува всеки поотделно, пожелавайки му всичко хубаво и с насълзени очи се качи в автобуса. Деси беше помолил да не идва на автогарата. Автобусът потегли. Момчетата махаха за сбогом с ръка. Момичетата също махаха с една ръка за сбогом, докато с другата бършеха малките сълзички в очите заради загубата на душата на компанията и от чувствата, която всяка тайно таеше към него.

   Димо удържа на думата си. Той никога не се върна.