Прокълнати угари- 2

 След секунда Илия изхвръкна от кантората, и в бързината едва не отнесе стъписаната си племенница.

Милана се повъртя, после се престраши и плахо надникна в кабинета на нотариуса.

Хванал с ръце главата си, възрастният мъж се взираше в някакви документи, разхвърляни на бюрото.

После вдигна поглед и мълчаливо поклати глава в знак, че не желае да обядва.

  Същата вечер Илия не се прибра. Не се прибра и на следващия, и на по- следващия ден, а сърцето на Милана се сви от отчаяние. Беше ясно, че чичо ѝ се бе забъркал в нещо много опасно и сериозно.

  От дни кантората стоеше затворена, а узнала за случилото се Арсения се прибра преждевременно. Разклатеното здраве на баща ѝ бе сериозен повод да прекрати престоя си в Австрия.

  Дните се затърколиха тягостно и протяжно и една вечер Милана си даде сметка, че оставането ѝ в дома на нотариуса беше невъзможно поради стеклите се обстоятелства. Стегна малкото багаж, що имаше, и рано призори приседна на пейката досами входа към улицата. Знаеше, че възрастният мъж никога не пропуска сутрешната си разходка, а сега беше повече от наложително да излиза на въздух предвид сърдечните си проблеми.

Нямаше представа какво трябва да му каже, но беше сигурна, че е длъжна да си вземе поне сбогом с него, питаейки дълбоко уважение към особата му.

  Щом той открехна вратата, Милана се изправи.

В следващия миг понечи да каже нещо и гласът на възрастния мъж я стъписа:

- Тежко и несправедливо е, когато невинните трябва да изкупуват грешките на виновниците.

Милана сведе очи.

- Разбирам, че...- Закашля се мъжът.- Но тук ...

После се хвана за гърдите, а тя се спусна към него.

Тревожният ѝ вик за помощ отекна в ранната есенна утрин.

  Изтощен от болестта си, смазан психически от истината за документните измами на Илия, възрастният нотариус се залежа.

  Един ден негов колега го посети у дома, и за всички бе ясно, че Димитър Арнаудов бе направил своето завещание.

  В последните седмици от живота си бе пожелал обслужването му у дома да се поеме от Милана.

Грижите за него върнаха спомените на младата жена и тя за втори път изживя всичко, което бе останало в миналото...Поглеждаше очите на болния мъж и сякаш срещаше мъгливия поглед на дядо Панко.

  В едно ранно ноемврийско утро камбаната оповести, че възрастният нотариус бе поел към вечния си дом.

Дни след това бе оповестено и завещанието му.

  Два от имотите, с които фамилията разполагаше в провинцията бе предоставил на единствената си дъщеря. На нея бе завещал и домът в който бе израсла, както и значима сума финанси.

Бе пожелал домът му да приеме и сестра му Евдокия, която подобно на него рано бе останала вдовица.

Не бе забравил и единственият ѝ син, на който предстоеше да завърши обучението си по медицина във Франция.

На него нотариус Арнаудов оставяше да стопанисва сградата, в която се бе помещавала кантората му.

  В писмо, придружаващо завещанието натоварваше племенника си и със задачата да борави с останалите парични средства. Една част от тях трябваше да покрие всичко към което предявяваха претенции измамените от зет му клиенти.

  Непредвидени проблеми с пътуването обаче бяха осуетили навременното прибиране на младия мъж, който не бе присъствал на погребението.

  След месец...

  Файтонът спря пред дома на нотариуса,

един млад мъж избърза да слезе, и като мина от другата страна подаде ръка на възрастната жена.

Арсения надникна през прозореца, после дискретно пооправи кока на тила си и се отправи към първия етаж.

  Дочула гласовете от улицата, Милана остави посудата на масата в трапезарията и леко открехна пердето. Една възрастна жена бе потънала в прегръдката на Арсения.

След малко дъщерята на нотариуса избърса сълзите си и кимна към младия мъж.

  Сякаш забелязал любопитството ѝ той вдигна поглед и дъхът на Милана застина в дробовете ѝ.

После усети пулса в пресъхналото си гърло и се олюля. Миг след това тялото ѝ се строполи на пода.

- Добре ли сте, госпожице?- Някой бе положил длан на челото ѝ...

  Трябваше, трябваше да отвори очи... Този глас, този въпрос...Нищо, нищо, че слънцето щеше да я заслепи. Нали птиците пееха около нея, както някога..Нали усмивката на непознатия бе най- хубавото, което бе срещала...

   -Бълнува в треската си. - Въздъхна новодошлият.

  Усети нечие присъствие в стаята си и с усилие отвори очи.

   - Кате, ти ли си?- Прошепна Милана, познавайки в гръб момичето, което се бе упътило към вратата.

Катерина бе момиче от село, чиито основни задължения бяха в кухнята.

   - А! Ти се събуди...- Повърна се девойката и приседна в крайчеца на леглото.

После хвърли поглед към масата:

   - Чай от шипка ти донесох... С мед. Тъй заръча младият господин дето дойде. Нали ще става лекар...

 Бъбриво момиче бе Катерина, с часове можеше да разказва как приготвя обяда, или какво е дочула от разговорите в дома на нотариуса. Не пропусна да го стори и сега, намествайки се удобно.

  - Не знаеш, Миланке. Не знаеш колко неща се случиха, докато лежеше в треската си.

Милана се усмихна с усилие- знаеше, че нямаха край думите на Катерина.

  - Та, преслуша гърдите ти младият лекар, и каза, че не е сериозно. Че много силна уплаха си получила. И тъй дошла треската ти преди дни... Друго...Друго не запомних...

Милана трепна, а момичето не спираше да нарежда:

  - Утре заминава отново племенникът на господин нотариуса. За чужбина, нали учел там...За последно отива преди да донесе тапия на пролет.

Милана кимна унесено, а сърцето ѝ лудо заблъска в гърдите. После преглътна сухо и се загледа към прозореца. Първите снежинки игриво замрежиха взора ѝ и притвори очи.

  - И други има, Миланке.- Не спираше Катерина.- И госпожа Арсения заминава след дни... Ама, аз подозирам, че не отива да лекува нервите си този път. Получи онзи ден едно писмо от далеч. Чете го, много пъти го чете. После я видях да се усмихва и накрая...Накрая го целуна.

  - Подай ми чая, Кате.- Надигна се в постелята си Милана.

Отпи от горещата течност и едва чуто въздъхна:

  - Коледа се е задала... Самотна Коледа...

  Обичаше този светъл празник от дете Милана. Напомняше ѝ за гевречетата, които съседките ѝ подаваха, а ароматът на прясно изпечен хляб ѝ нашепваше благостта на онази пръст от угарите на дядовата ѝ нива...

  Как бащински я прегръщаше на Бъдни вечер старецът пред кандилото, как плъзгаше длан по косите ѝ... После се прекръстваше смирено и шепнеше: "Бог се роди, чедо! Нашият Спасител!"...

Следва продължение...