Прошка от отвъдното

   Лятната жега така бе стиснала с горещите си пръсти малкото село Чолаковци, че сякаш се опитваше да го задуши в адския си пек. Всичко живо се беше скрило на сянка, над къщите бе увиснала дълбока тишина, дори пред кафенето на центъра липсваше обичайното суетене. Тук всички лета бяха едни и същи – горещи и задушни и по своему се опитваха да се надпреварват с високите си температури. За това спомагаше и релефът на местността – селото се намираше в просторна равнина, обградена отвсякъде с високи планини. В така образуваната природна тепсия по това време на годината човек винаги се чувстваше като в кратер на вулкан.

   Шофирайки синьото си ауди, Даниел се прибираше към село. Сутринта той бе взел с отличен последния изпит от лятната сесия и сега с гордост поглеждаше към студентската си книжка, захвърлена на седалката до него. Беше курсант трета година във великотърновското военно училище и всяко лято, завършвайки успешно учебната година, се прибираше насам. Къщата им се намираше в центъра на селото. На горния етаж живееха родителите му, а на долния доживяваше старините си седемдесет и пет годишният дядо Доньо.

Дани обичаше и уважаваше много дядо си. Старият беше помагал на майка му и баща му при отглеждането му като малък, въпреки че постоянно беше недоволен. Откакто бабичката му се спомина, чепатият му характер стана още по – остър и той започна да не се спогажда с никого в селото. Всички го отбягваха щом се зададеше по улицата и му даваха предимство като се наредеше на опашка в магазина – само и само да не се заяде с някой, вдигайки скандал.

   Оставайки верен на ината си, Доньо така и не успя да прости на сина си и на снаха си, че кръстиха внукът му не на него, а на свата му. Нарочно се противеше на решенията на младите и винаги им беше в опозиция. Реши Костадин да прави нов обор за добитъка – дядо Доньо смръщваше вежди и не позволяваше. Решат да си направят нова кухня или да разширят горния етаж – дядото вдигаше ръка и размахваше заканително пръст, като същински прабългарски хан.

   - Не може! – казваше властно той. – Къщата е моя и никой няма да ми я пипа и да я руши! Когато си замина, правете каквото искате, но докато съм жив нищо няма да докосвате по нея.

Освен всичко друго старецът беше и свидлив - не обичаше да дава пари и рядко ходеше до магазина. Стоеше си вкъщи, гледаше градинката и животните и държеше контра на сина си и снаха си.

Както всяка година, така и през тази ваканция Дани с желание се зае да помага на родителите си в къщната работа. Една привечер, докато заедно с баща си прекопаваха зелето на двора, неочаквано телефонът му иззвъня. Беше приятелят му Иван, с който отдавна не бяха се виждали. Те се поздравиха, поприказваха си и накрая Даниел го покани да му дойде на гости. Вечерният хлад още не беше успял да надвие августовската жега, когато Иван се появи на прага на вратата. Запалиха скарата, метнаха отгоре й сочни пържоли, извадиха предварително изстудените в хладилника бири и седнаха на масата. По едно време, протягайки се към поредната бутилка, гостът весело рече:

   - Абе, Дани! Защо не вземете с баща ти да си направите едно навесче, ей там до лозата? Така хем ще имате дебела, хем шарена сянка. Лятно време като си идваш на село, там ще се събираме. И да завали дъжд, няма да може да изгаси скарата.

   - Ей, как не се сетих до сега! – плесна се по челото домакина. – Още утре ще подшушна на бащата и ще го помислим.

   - Никой нищо няма да строи в моята къща! – заповеднически изсъска зад тях пресипналият глас на дядо Доньо. – Няма да чукате, думкате и да ми събаряте къщата! Докато съм жив тук нищо няма да се прави.

Дани знаеше, че няма смисъл да спори с дядо си, затова махна с ръка и смени темата. Няколко дни след случката беше рождения ден на младия курсант. Събраха се негови приятели, наредиха се на масата родителите му и дядо Доньо. Хапнаха, пийнаха и се повеселиха, като накрая дойде момента за подаръците. Иван се надигна от стола, изкашля се, за да си оправи гласа и тържествено каза:

   - Дани, ние единодушно решихме да ти подарим тази музикална система, с която да ни посрещаш, когато ти идваме на гости. Надяваме се подаръкът ни да ти хареса и да си го ползваш със здраве.

Той се наведе, взе предварително оставения на земята до него кашон и с широка усмивка го подаде на застаналия прав до масата рожденик. Дани радостно ококори очи, а по лицето му изби лека руменина.

   - Благодаря ви, приятели! Вие сте страхотни! – развълнувано каза той и понечи да разкъса бялата опаковъчна хартия.

   - Какво е това нещо? – змийският глас на дядо Доньо за миг разкъса като с меч общото веселие.

   - Е, как какво бе, дядо! – опита се да успокои раздразнението му рожденикът. – Не виждаш ли? Това е система  за музика. Като си идвам от Велико Търново и като се събираме, ще си озвучаваме с нея. Виж каква е хубава – марка “Сони”, от най – добрите.

   - И да ми вдигате дандания по двора, да викате леки момичета и да превръщате къщата ми в бардак. Просто забрави! Няма да стане! Иване, веднага да върнете това чудо обратно в магазина!

Това беше капката, която преля търпението на младия момък. Никога не се беше чувствал толкова нелепо пред очите на приятелите и родителите си. Срамът така силно го разтърси, че той не можа да се стърпи:

   - Не мога да повярвам, дядо, че казваш това на рождения ми ден! Как можеш? Ако не дадеш да задържа подаръка си, още утре си заминавам за Търново.

   - Отивай, където щеш! – гневно се надигна от стола старецът. – Къщата ми в публичен дом няма да превръщаш!

   - Не искам да те виждам повече! – с болка в гласа отвърна Дани, обърна се и с бързи крачки напусна масата.

   На сутринта той натовари багажа си в колата и натискайки нервно педала на газта, потегли по тясното шосе. Душата му се бунтуваше от нанесената му от дядо му обида, а по бузите му се търкулнаха едри сълзи. В старопрестолния град си намери работа в едно магазинче за закуски и реши до края на лятото да остане там. Колегите му бяха млади и Дани бързо се спогоди с тях.

Веднъж, крачейки към квартирата си след работа, телефонът в джоба му завибрира. Беше Костадин. Младият курсант от опит знаеше, че баща му никога не му звъни “просто така”.

   - Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, но дядо ти почина, сине! – Даниел имаше чувството, че баща му едва се сдържа да не се разплаче по телефона. – Погребението е утре. Въпреки последното ви скарване, знам, че и двамата се обичахте и ще е грехота, ако не дойдеш.

   Дани натисна червената слушалка и предавайки се на буцата заседнала в гърлото му, горко зарида.

   Набързо погребаха стареца под палещите лъчи на септемврийското слънце. Хората изчакаха свещеника да изпее всичките заупокойни молитви, които знаеше, а сетне спуснаха ковчега в грозната яма. Всеки хвърли шепа пръст върху него, а накрая гробарите, с някаква свойствена настървеност, започнаха да зариват дълбокия гроб.

   Изминаха се няколко месеца и всичко си тръгна постарому. С тази разлика, че Дани започна често да сънува дядо си. Една нощ той сънуваше, че върви през безкрайна пустиня и навсякъде около себе си вижда жълтеникави и дълбоки пясъци. Сам е, хранителните му запаси отдавна са свършили, манерката му е празна.    Гърлото му е пресъхнало – от няколко дена не беше пил вода и жаждата вътрешно го изгаряше. Ненадейно, той вдигна глава и на около стотина метра от себе си видя мъж, който беше седнал върху постелка под висока финикова палма. Обърнат с гръб към него и облечен в стари и протрити монашески одежди, мъжът беше заел молитвена поза. Без да се бави Дани се отправи към него.

   - Добър ден, господине! – с охота поздрави младежът. – Имате ли малко вода, че душичката ми се пържи като в Ада.

   Без да продума мъжът му поднесе манерката си. Дани изпи жадно почти половината от съдържанието й, върна я на непознатия и попита:

   - А имате ли нещо за хапване, сър! От дни нищо не съм слагал в устата си.

   Мъжът махна с ръка и изведнъж върху пясъка пред тях, се появи богато наредена трапеза. Младежът ахна. Не можеше да повярва, че е срещнал такъв добър магьосник насред пустинята. Дълго разкъсваше хрупкавите пилешки бутчета и свински ребърца, докато коремът му се изду.

- За последно мога ли да ви попитам как е името ви и как мога да се измъкна от тази ужасна пустиня, в която се изгубих?

   В този момент, непознатият свали качулката на одеждите си, която закриваше лицето му. Дани ококори очи и замръзна на място. Пред него стоеше дядо му.

   - А, аз мога ли да те помоля за прошка, Дани? Знаеш ли колко много съжалявам за онези думи, които ти наговорих на рождения ти ден. Нямаш представа колко исках да ти се обадя и извиня, но гордостта ми не ми позволи. Когато човек умре, преценява нещата по различен начин. Вижда по – ясно доброто и злото, грешките и правдите, които е вършел приживе. Ще ми простиш ли, внуче мое?

   Хлипайки, Дани хвана костеливите ръце на дядо си, придърпа го към себе си и силно го прегърна. Усещаше слабите му рамене и леко пукащите му ребра, докато го притискаше в прегръдката си.

   - Прости ми, дядо! Прости ми, че заради глупост си тръгнах, оставих те и не бях до теб в последния ти час. Прости ми за всички обиди и всичко лошо, което съм ти причинил.

   Дядото и внукът се прегърнаха насред пустинята под финиковата палма. Не смееха нищо повече да си кажат, за да не развалят магията. Дани затвори очи, усещайки как горещи сълзи се стичат по бузите му…

Събуди се. Навън бе тъмна и ветровита нощ. Големи, кълбести облаци забулваха кръглата луна, а вятърът напористо свиреше през комина. По навик потърка нос по възглавницата. Беше мокра.

   “По-добре закъсняла прошка, отколкото цяла вечност без нея. Почивай в мир, дядо” – помисли си той и се обърна на другата страна.