Jan 7, 2022, 8:47 AM

Просто живот 

  Prose » Narratives
666 0 2
12 мин reading

     Той вървеше и днес както обикновено – просто така, без да отива никъде. Вървеше по течението на реката, макар друг път да избираше да се разходи и срещу него. Водите ѝ бяха като живота - понякога е забързана, а друг път едва-едва течаща в следобедната си дрямка.

     - Движение – каза си Пламък, проследил някакъв клон, понесен от водите - всичко в живота е движение, вечно, неуморно, еднопосочно или разливащо се в хиляда и една посоки.

    Приемаше, че то е определящото за сбъдване на дълго обмисляни планове, но също така и при тежкото сгромолясване на грижливо издиганите етажи на дните, месеците, годините. Веднъж се замисли коя е силата която движи живота и осъзна, че умът на човек движеше живота именно чрез разбирането му за всеки трепет в него – от първия миг до последния, защото без него нищо не би съществувало, щом няма как да бъде осъзнато, че съществува.

      Тялото също имаше нужда от раздвижване, затова и Пламък следваше реката при своите разходки. Всъщност, понякога и срещу нея - може би за да я накара да обърне посоката си, но също като вятъра, който се напъва винаги да отмести планината, накрая се отказва и все пак я заобикаля за да обвее долината.

     Избягваше утринната суетня и забързаният ѝ ритъм, когато всички се надпреварваха в безумна гонитба в изпълнение на задачи, в преследване на велики планове и на реализиране на съдбовните си мечти. И често не успяваха, тогова се превръщаха в обидени същества, за които всеки отстрани им бе виновен и тогава мислите им ставаха зли, очите сърдити, а душите напоени с отрова.

        Не искаше да бъде онзи върху който да я излеят, затова излизаше в късните следобеди, когато света започваше да диша вече по-умерено, леко уморен и да се укротява след дивото препускане - кой предъвкващ неуспеха, кой постигнал желаното, но приели и примирили се със случилото им се през деня, подготвяйки се за лудостта на следващия – кръговрата на движението, наричано ежедневие.

       Вече не вървеше край реката - имаше една улица, останала встрани от сложната мрежа на градските булеварди. Малка уличка, тиха и почти незабележима. Запазила с нещо духа на миналото и с това му харесваше – нали в миналото най-често се намират нещата, които ни липсват в настоящето. Някой спомен, някоя дума, дадено и изпълнено обещание, макар и отминало, останало все така скъпо...

        Пламък неведнъж бе усещал как все нещичко от онова, което си видял някога, започва в един момент да ти липсва и се радваш когато го откриеш някъде около теб и затова разглеждаше всичко наоколо в търсене на липсващотот парче от собственото му движение във времето.

     Старинните улични лампи, покрити с ръжда или наскоро подменени. Цветовете на домовете – олющени от забравата или съживени от грижовен стопанин. Покривите, горени от слънцето през лятото, давени от дъждовете през есента. Вратите, дълго стояли затворени или онези, чиято хлопка в различна форма бе излъскана от употреба. Долови и полъха на вятъра в клоните на дърветата, посадени кой знае кога, но все още броящи сезоните с хилядите си падащите листа.

       Минавайки по тази улица, усети как няколко празнини в душата му се запълниха от късните есенни отблясъци на залеза.

      Почти на края имаше сграда, едноетажна и забравена, много пъти бе минавал покрай нея. Времето се лющеше от стените ѝ и окапваше като листата на околните дървета. Не беше обитаема – имаше врати в началото, една голяма с две крила, и друга, малка и обикновена, в края ѝ, но винаги затворени. Днес обаче имаше промяна. Двукрилата врата бе широко и приветливо отворена.

     Спря се и надникна – бе подредена някаква изложба на неизвестен за него фотограф – имаше стилажи с много снимки. Хареса му името, написано с равни букви на бяла табела току до входа:

     „Просто живот”

    Реши да разгледа – всяко изразяване на виждането за живота е интересено, макар че не всеки може да го оцени и често пропуска най-хубавите мигове, видени от другия.

    Влезе – в момента Пламък беше единствен посетител, а там, в края на залата, до малката врата, която бе изхода, имаше човек на малка маса. Навярно е създателя на този малък свят и до него се стигаше след като се мине покрай всички уловени от обектива му моменти.

   Бяха на квадрати, по четири снимки всеки. Започваше се с тези на новородено – с мътен поглед, все още неразбиращо ставащото наоколо, след това куп усмихнати възрастни край него, друга с много ярки цветове и още една с онова щастие, което само новородения може да даде.

     Лесно схвана идеята – квадратите бяха миговете от живота на някой. От първия му ден и така по целия път, който е изминал... навярно до сега.

    Някъде имаше лица, някъде пълна липса на човешко присъствие, но заместено от всичко останало на света в който е живял... живееше все още.

    Видя оживени улици снимани в различни часове на денонощието, с различните си цветове и разминаващи се по тях коли и хора. Улици останали пусти след пролетен дъжд, летен пек, есненна самота и зимна виелица.

   Снимки на едно и също дърво през различните сезони – клоните оживяваха или се оголваха. На небето като син безкрай или в мига преди буря, също разляло се от извора на изгрева и превърнало се в огромно звездно море.

     Разглеждаше бавно, без да бърза – бяха само четири запазени мига от вечност.

   Снимките умеят да съхраняват събитията – каза си Пламък. По-ясно от паметта, която понякога променяше реалността за да избегне болката от разочарованието или за да подсили приятното усещане на щастието. Понякога с времето истинското се губеше за сметка на избраната от съзнанието реална нереалност – може би така му е по-леко да помни...

    Премина на следващия квадрат - наистина снимката помни по-ясно от паметта – с образ, с цвят, с всичко наоколо, точно така, както е било.

     Момче в различни места – играе футбол, гледа небето и белите облаци, с кутия с нещо току що закупено, с диплома в ръка и усмивка, че все пак е успял.

     Разпознаваше вече онзи, за когото разказваха – видя го чакайки на автобусна спирка. На следващата се качваше. На следващата е седнал до прозореца. На последната е изпуснал автобуса и го гони. На всяка снимка до него има младо като него момиче – чака с него като непозната, качват се заедно с усмивка един към друг, седят до прозореца, но се гледат в очите, а докато гони автобуса лицето ѝ го вика да побърза... за да бъдат заедно.

     Любовта – случайно появила се или не, но винаги чакаща да се случи щом ѝ дойде времето. Понякога е просто така - на място, където се разминават безброй души, но в само в една от тях я откриваш – нея – единствената...

      И след това:

     Двамата с искрящи очи се подписват и вричат във вечна любов. Двамата са на върха на планина и старинен замък, а под тях е целият свят. Двамата са някъде като туристи, но вече всеки гледа в различна посока. Двамата на крачка разстояние един от друг с големи пътни чанти, събрали онова, за което са преценили, че има нужда да бъде запазено, в мига на мълчанието преди раздялат им... завинаги.

     В това мълчание очите им разказваха, че са разбрали как любовта няма как да е вечна и за двамата, единия рано или късно се отказва от нея и избира друг път. Разбрали, че всяко начало има своя край... винаги.

     Квадрати от мигове на самотно преминаване през дните, на замислени над коя посока да поеме беззвездни нощи, на изгреви и залези, където зимата се топеше пред пролетта, а лятото се предаваше на есента.

    Хареса му онзи квадрат с дървото – оголено, окичено с цветове, отрупано с плодове, с окапващи листа. Точно като живота. Дълго остана да разглежда тези четири мига от сезоните, окачени с цветове или лишени от тях клони.

    Пламък се позастоя се и пред фигура на ангел с прибрани криле, държащ в ръцете си един кръг – онази кръг, който определи, че кръгът на живота.

    Ангела самотен, под изливащ се дъжд. С едно дете загледало се в него с пълни с някаво недоверие очи. В празничен ден и много цветя разпръснати наоколо. А накрая беше с отчупени части от тялото, от крилете, а кръгът бе разбит и късовете му се губеха в неизвестното.

   Последните квадрати показваха някогашния младеж, гонещ автобуса с всичката енергия на живота си, как бе започнал да узрява и да разбира все повече от истината, че мечтите са си просто несбъднати желания и ги е гонил така, както бе гонил онзи автобус – за да разбере, че дори и да ги улови, необикновеността им рано или късно ще премине в обичайната реалност.

   Замисли се за мечтите - сбъднеха ли се, защото понякога и това се случва на всеки един, тогава те просто се превръщаха в поредния ден от реалността и губеха онази магия, която ги е родила някога, някъде.

     Отбеляза, че цветовете на снимките се сменяха – в началото от светли и ярки, към по-меки и по-уморени към края на редицата от квадрати.

     Всеки живот има изгрева и силата на дните си, а след това бавното спускане към залеза.

    При последните снимки спря – беше тази сграда на тази уличка в различни нейни моменти. Може би някой от тях е бил точно когато той е подминал при обичайните си разходки, а може би е миг преди да се появи.

   Замисли се какво е да се движиш през живота – разходка, надбягване, сблъсъци и страдание в търсене на вече изгубеното или просто ей така, едно отминало за нищо време.

    Навярно за всеки различно – сега вече погледна и човека на масата. Беше стар, много стар, но с приветливо лице. Очите му бяха от онези, видели много, но така и не разбрали всичко от видяното.

    Пред него имаше фотоапарат, от новите и няколко други уреда. Вече бе снимал посетителя и му подаде разпечатана снимка.

     - Ето – подаде я той, - можеш да прибавиш един момент от живота си или да го започнеш с тази снимка.

     Пламък я взе и видя, че го е снимал докато е бил пред онова дърво, което нарече за себе си Дървото на живота.

     - Нещо ново, с което да запомниш пътя си.

     - Винаги има с какво да се запомни – съгласи се и прибра снимката.

     След това благодари на стареца и излезе през очакващато го врата.

    Дали изхода не е началото на нов път? А входа, с който започва една обичайна разходка, не е края на онова, което е трябвало вече да подмине... или да отмине, въпреки че някога е било невероятно начало?

   Навън се свечеряваше. Есента докосна с хладните си длани лицето с обещание скоро да завали. Идващ от много, много далече, долови последния полъх на лятото, което заедно със залеза си отиваше завинаги.

    - Живот, просто живот...

   Пламък съвсем тихо го каза на гледащата го от ъгъла сива котка с медени очи и пое към края на тази уличка, в която понякога намираше липсващите късчета, с които да запълни празнотата в спомените си.

 

 

 

© ГФСтоилов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??