– Как да ти кажа, братче? Не мога да я забравя. Не мога, това е!
– Не можеш или не искаш? Хайде, Гришо, та тя е като всички други!
– Там е работата,че изобщо не е като всички … Не е и една от всичките, тя е …просто Мели. Знаеш ли как се запознахме? Няма да повярваш! Бачкам си аз охрана в оня банков клон и една сутрин при мен слиза някаква жена. Една такава, как да ти кажа, особена! Излъчва някаква мека светлина, абе странна работа ти казвам. С бяла блузка – трепти на нея, сиви очи като морето през октомври – някак кротки и стаени. Няма грим - кестеняви къдрици , които все прибира зад ушите, а те все изскачат непокорни. Усмихва ми се някак тъжно и казва :
– Г-н Владов, бих искала да се представя – аз съм новият Директор на клона, в който работите.
И си подава ръката. А аз – напълно парализиран! Знаеш колко женски сърца съм разбил и още въздишат по мене! Подавам си ръката и не мога да си отлепя устата.
– Много Ви моля, от утре да идвате на работа в 8.00 и да затваряте не по-рано от 18.00 ...