Мислех си за времето преди ледът да вземе и последното листо от дърветата - аз просто се разхождах. Разхождах се из разсъблечените дънери без души. Минах покрай едно сираче, което просеше. Тогава се сетих за себе си преди. Открих се в дълбоките му очи, искащи да открият надежда във всеки злобен поглед, който срещаше, когато вдигаше чистите си зелени очи, за да види и разгледа света. Сетих се, че сърцето и душата ми бяха в сходно положение. Бях гола, боса, почти разрушена, ограбена... но пълна с надежда... Седнала на тротоара, държах остатъците от сърцето си в измръзналите си от студ ръце, чаках някой усмихнат човек да седне до мен и да попита: "Може ли да го взема?". Това щеше да е риторичен въпрос, защото просто щях да му го дам... Без думи, само с поглед, пълен с надежда... Но този непознат не дойде. Остави ме любовта, остави ме надеждата... А всичките забързани, намръщени хора, които едва не ме подритваха... те даже и не ме забелязваха... Тогава до мен падна едно листо (вече беше паднал снегът), но то падна... леко, тихо... нежно. Сякаш искаше да ми каже да не страдам...

       Тогава усетих студ. Вече беше нощ, а аз бях останала на мястото, където цял ден беше мръзнало сирачето. Там имаше листо... оранжево есенно листо... Нежно и пълно с надежда... Мислих си за времето преди ледът да вземе и последното листо от дърветата... Аз просто се разхождах...