О, ти, човеко, неописуемо, изящно и гръмко творение на тази толкова силна, мъдра и смирена в могъществото си вселена – отново ли попадна в унизителния плен на изгарящата безизходица? Поради какво не успя да прегърнеш безславната истина, която е по-гола от новородено, положено в ръцете на своята плачеща от щастие майка?
Нужна ли е верификация за всеобхватната морална деградация?
Действителността не прозря, че в нейната утроба изгря плодът на личностите, изстрадали правото си да триумфират, прегръщат и целуват – и за пореден път пропиля шанса си да роди. Преди бих заплакал заради разигралата се получовешка трагедия, но точно днес – в този миг и в тази секунда – усмивката като че не слиза от лицето ми.
Стойката на твоя поглед съблазнява най-застиналите ми страсти – малки цветни камъчета, потънали на дъното на леден язовир. Липсата на кислород обуславя тяхното съвършенство, а в нечии ягодови устни се разлива цяло едно битие, което няма да покаже милост към тегобите ни, докато ни потупва по ...