"Класа ти липсва, братле, класа и аристократизъм... Това е нещото, което или го
имаш, или го нямаш! Не може да ти го увият като парче салам в амбалажна хартия
или да го отрежат като самун хляб в съседската бакалия. То не се придобива, него
го имаш по рождение! Затова и името си няма да намериш в именника на българските ханове, нито в Большая советская енциклопедия, там няма и ред за твоето потекло, така лъха на провинциализъм, братле!"- каканиже ситно от дълги години вътрешният ми глас и не мога да му нямам доверие.
Вървя по пътя, свирукам си безгрижно и мисля, пък и какво друго ми остава?! Мислите ми като врабци се лутат между стените на злорадото мълчание и търсят първопричината за ненадейното ми бърборене. До днес не съм изричал на глас нечакани житейски истини, с две думи - спестявал съм ги - нали сме дълбока провинция... Бог - високо, цар - далеко, издателствата - тоже, а в столицата времето тече по друг начин, тук кой ще чуе гласа ти, има ли значение твоето незначително творчеств ...