Спомням си вече доста мъгляво, когато в училище учехме Гео Милев. Спомням си и че не го харесвах особено. Даже „Септември” не харесвах особено. Смятах го за прекалено самопревъзнасящ се и се дразнех много. Тези експресионисти само се надуват като пуяци и отричат всичко, което е било някога преди тях. Баси, как го мразех тоя модернизъм. Такъв съм ретроград. А съм била на 17-18 най-много. И като ни накараха да прочетем статията „Фрагментът”, направо изтрещях. Разбира се, сега смятам, че Гео е бил доста прав за някои неща.  Изобщо как може да не смятам, че е бил прав, като  съм идиот и профан, а той – велик литератор. Аз дори два реда не мога да напиша без да направя някоя правописна и пунктуационна грешка, ама тогава, нали, струваше ми се яко да заплювам хора, които всички смятат за гениални.

     И тъй де, супер се издразних от отношението му към прозата, като към вече умряло и никому ненужно изкуство. Даже май не я смяташе за изкуство изобщо, тъй като била изградена върху логически връзки и отразявала реалността, докато изкуството на новото време е основано на фрагменти, които предизвикват асоциации, за да доведат читателя сам до идеята на цялото нещо. Четох „Септември” пак и пак. Заключих, че му липсва каквато и да е форма. Не че тая простотия, дето я драскам сега, влиза в категорията на някоя от формите в прозата. Не е нито разказ, нито повест, нито нищо. По-подходящо е за блог пространството, само дето всички тия „ блог-звезди” леко ме нервят и не ща да стана една от тях. Та за какво имах предвид (извинявам се, умът ми все блуждае нанякъде и ми е трудно да пиша що годе смислено).

     Проблемът ми с Гео беше, че той ми казваше свръх нетактично със своята статия, че нямам достатъчно въображение и креативна мисъл, за да го харесам. Не за да го разбера, а да го харесам.

     Оттогава се примирих, че съм прозаичен тип и хич не съм от хората, които могат да мислят цветно. Всичко си беше черно-бяло и много си ми харесваше, мамка му. (Ся май нещата ми станаха сиви, което не е добре).

     В крайна сметка все се ядосвам на себе си, че съм препосредствено хлапе. На 20 съм – не би ли трябвало да съм пораснала? Днеска имаше толкова неща, за които исках да напиша стихове, ама не знам как. На това му се вика липса на талант. Хората се опитват да се променят, но много рядко им се получава. Може би до края на живота си няма да харесвам Гео, но той не ми е виновен.

     Ако някога успея да напиша цветен стих, ще бъда супер щастлива. Ясно ми е, че с тези работи не се успява, де – или ги можещ, или не. Но все пак надеждата умирала последна. А дотогава всичко е една разлята проза.