Беше прекрасно утро. Небето бе лазурно синьо, а слънцето галеше нежно цъфналите дървета.
Седях до прозореца умислена, замечтана и чакаща, с очи вперени в безкрая.
Мислех за живота, за любовта и всичко преходно. Осъзнавах колко много съм изпуснала, колко много съм грешала. Исках да съм друга или онази, дето загубих по пътя. Исках да мога пак да обичам, но сърцето някак беше пусто, ограбено и тъжно. Мислите ми прескачаха от едно на друго, но винаги се връщаха при една думичка -ЛЮБОВ. Дали я имаше така истинска, изпепеляваща и всеобятна или просто беше плод на всеобщото желание за нещо така красиво и недостижимо. Толкова много въпроси, на които не можех да намеря отговор. Има ли наистина човек, на който да отдам себе си безрезервно, да обичам пламенно, без да боли. Щях ли някога да го разбера или щеше да си остане една химера, блян, който, протегна ли ръка, изчезва.
Станах да си направя кафе, опитвайки се да прогоня тези мисли от главата си.
Исках да съм по-позитивна и по-уверена, но седя ...