Продължаваше да говори. Беше като навита пружина. Нямаше да спре, докато не изговори всичко и пружината не се развие докрай, докато не излее натрупалата се жлъч и разочарование. На Милан му оставаше само да слуша и да мълчи. Ако се опиташе да възрази или да се оправдава, щеше да стане по-лошо.

  Пък и той си беше виновен. Трябваше да внимава повече. Не бива да се оставят веществени доказателства в шкафа, под носа на мама Гела. Тя е като булдог. Ровичка навсякъде и не признава отвлечени понятия като „лично пространство“ и „уважение на синовното достойнство“. За нея контролът е всичко. Контролът и „здравата ръка“, тежестта на която синът ù трябваше да изпита, въпреки че беше вече коскоджамити мъж за женене – на двайсет и две. След смъртта на съпруга ù тази отговорност се беше прехвърлила върху нея и мърдане нямаше.

  Милан знаеше какво мисли за него майка му – развейпрах и нехранимайко! Не пожела да учи, забута се в оная крайградска бензиностанция и оттук нататък цял живот ще вижда само идващи и заминаващи луксозни возила, а той ще да се гъчка в старичката си масленозелена шкода, наследство от баща му. С неговата смешна заплата от бензиностанцията и нейната на продавачка в магазин за спортно облекло ще успеят да съберат налични за нова кола след Второто пришествие, не по-рано. И все пари трябваха – за ремонти, за резервни части, пари, пари… Пък и коя ли ще да го вземе такъв цървулан!

  Младежът знаеше какво мисли майка му и за Айлин, новата му приятелка.

  „Нахакана и високомерна“, казваше кисело тя и продължаваше неизменно да глади изпраните му ризи и с копойско усърдие да следи за етикетите на парфюмите, които ползваше, преди да излезе на среща – да не са прекалено скъпи и непосилни за оскъдния им бюджет. Не ù харесваше, че харчи прекалено много за новото си увлечение.

   Това, че е туркинче, нямаше значение. Имаше значение, че е от голямото добрутро. Богати баща и майка – търговци, и вуйчо владика /по-скоро бей/ в Одрин, който ù пращаше безумно скъпи подаръци. Къде можеше нейният гол сокол да се мери с тях? И все по скъпарски заведения го мъкнеше, в ресторанти с жива музика, искаше цветя, вечери на свещи, романтични екскурзии. Откъде, бе? От Милан бензинаджията ли?

  „Ох, чедо, откъде ни дойде тая беля на главата?“, вайкаше се тя. „С отворени очи ще си отида, а ти ще си останеш един „оператор на бензинколонка“, умирисан на пропан-бутан и наливен „Гучи“. Тоя Гучи, кучетата го яли, ами ти? Баща ти инженер беше, учен човек. Всичко óтръки му идеше, навсякъде го търсеха. А теб на срещите със съучениците ти ще те е срам да отидеш, да не ти излезе име! Ох, горката аз!“

  „То вече ми излезе – само че ми викат не бензинаджията, а Милан бензинклонката, още по-унизително! Ама и аз, как можах да забравя квитанцията от телефона и гаранционната карта в шкафа? Бързах за среща, затова! А тя тръгнала да рови и ги намерила. После вдигна една врява! Половин заплата ми отиде за тоя телефон и емоционални вреди получих – от натякванията ù. А Айлин даже не се зарадва. Три такива имала. Това ще ми е за урок! Мама Гела няма скоро да го забрави. Още продължава да мърмори – телефонът, та телефонът…“

  Милан натисна газта и тръгна да излиза от паркинга. На седалката до него майка му продължаваше да нарежда: „Олиото това, брашното онова, доматите, краставиците…“.

  Отзад бяха натрупани пакети с храна и торбички с плодове и зеленчуци. Откак цените започнаха да скачат главоломно, пазаруваха по този начин – излизаха с колата и вземаха по няколко стека с олио, десетина пакета с брашно и половин дузина опаковки тоалетна хартия. До следващото пазаруване спестяваха около пет-шест лева от надбягване с инфлацията. Пускаха я да препуска напред, а те се запасяваха. Беднотия!

  Унесен в мисли и тревоги, Милан не видя жената. Усети само съпротивата от сблъсъка с нещо и чу писъка. Удари спирачки, погледна в огледалото и замръзна. Майка му до него млъкна – най-после! Милан не мислеше. Само гледаше тъпо напред и надолу, към опустелия паркинг. Зад колата започна да се събира тълпа.

  „Слез да видиш дали ù няма нещо!“, изсъска мама Гела и Милан послушно и като насън отвори вратата и се измъкна навън. От близката аптека излезе жена с ярък копринен шал и препълнена пазарска чанта. Шофьорът на съседната кола отвори прозореца и викна:

 – Къде гледаш, бе, серсем?

  „Серсем, серсем!“, продължаваше да повтаря той, а стъклото се замъгли от дъха му.

  – Недейте така, младо е момчето! – застъпи се жената с чантата, виждайки, че Милан излиза. – Ето, не избяга!

  Младежът не ги чу. Той се помая малко и тръгна към тълпата, заобикаляйки колата.

  Славена вдигна тежката пазарска чанта и излезе от аптеката.

  „Трябва първо да купувам лекарствата, а после да пазарувам“, си каза тя. „Така разнасям всичко от аптека на аптека, тежко е!“

  Тъкмо тръгна да пресича паркинга, когато една тъмнозелена шкода потегли на заден ход. Чу се тъп удар и скърцане на спирачки. Момчето зад волана, около двайсетинагодишно, къдрокосо и чипоносо, с облак златисти лунички около носа и по бузите, замръзна неподвижно и стоеше, вперило невиждащ поглед в асфалта отпред. До него седеше по-възрастна жена, късо подстригана, също чипоноса и с лунички, но нейните бяха по цялото лице, а някои се бяха слели в бледи, безформени петна. Жената стискаше дамска чанта в слабите си, жилести ръце, също осеяни с лунички, и гледаше уплашено в огледалото за обратно виждане. Не се обърна назад, само промърмори нещо.

  Момчето се сепна, отвори вратата на колата и излезе.

  „Е, слава Богу!“, си каза Славена. „За миг си помислих, че ще потегли“. Странно изражение имаха лицата и на сина, и на майката. Някак студени и отстранени, сякаш случилото се не ги засягаше конкретно, а беше нещо, което само наблюдаваха отстрани.

  Славена се огледа. Всичко наоколо беше замръзнало. На асфалта, полуприклекнала, нисичка жена на преклонна възраст в тъмнокафяво манто и шарена кърпа на главата, с изпружен настрани ляв крак в шалвар на цветчета и сгънат в коляното десен, се беше подпряла с лявата си ръка на тротоара и се опитваше да се изправи. Към нея се беше наклонила по-млада жена, в дънки и светложълт суичър, очевидно я придружаваше. Хората на тротоара и пресичащите паркинга се бяха спрели, обърнали лица към старицата. Продавачът в будката беше вдигнал поглед от вестника и очилата на носа му висяха на крайчеца, сякаш всеки момент щяха да паднат, но не падаха, а си стояха там, прашни и неподвижни, а той гледаше към асфалта. От аптеката беше излязъл аптекарят и престилката му се белееше в обедния слънчев въздух. Сред минувачите се виждаше висък и широкоплещест мъж в униформа, с фуражка на главата и блестящи сребристи копчета на гърдите. Само едно от тях беше закопчано и полите на китела му се бяха разтворили като криле на разтревожена птица.

  Младежът направи крачка и картината оживя. Старицата с мъка се изправи и се опираше на по-младата си придружителка. Тълпата зашумя и се чу турска реч. Аптекарят сложи ръце в джобове и влезе в сянката на козирката, престилката му изгуби сиянието си и стана мътнобяла и тривиална. Продавачът в будката намести очилата на носа си и бутна настрана вестника. Шофьорът на съседната кола смъкна стъклото на прозореца:

  – Къде гледаш, бе, серсем? – извика той и после повтори:

  – Серсем, серсем!

    Младежът се насочи към тълпата.

  – Недейте така, младо е момчето! – каза Славена, почувствала внезапна жал към това почти детско, безжизнено лице, тръгнало сякаш на заколение. Жената в мантото се обърна, в погледа ù се четеше болка и гняв.

   – Ето, не избяга! – додаде Славена, виждайки че младежът иска да заобиколи колата.

  Не я заобиколи, обаче. Все едно не виждаше старицата. Наведе се над каросерията и започна да я оглежда. Потупа бронята от страната, където беше станало съприкосновението с минувачката, ритна гумата, опита се дори да отвори багажника. Лицето му беше съсредоточено и безизразно.

  Тогава мъжът в униформа изкрещя. Ругатнята беше цветиста и на турски. Дръпна с всесила пеша на китела си и сребристото метално копче се откъсна, литна високо във въздуха, очертавайки сияйна парабола към витрината на магазина за мобилни телефони на ъгъла. После блестящото топче тупна с тих звън на тротоара и подплаши помияра, който се излежаваше на припек там. Кучето изскимтя и подскочи. Показа за миг ръждивите си, гангренясали зъби, след туй бавно и с достойнство се отправи към площадката пред магазина за детски играчки. Легна там и притихна.

  Униформеният, разгърден и с поаленяло лице, се втурна към суетящия се около колата младеж, сипейки ругатни и закани. Майката продължаваше да седи вътре.

  Славена потръпна, наведе унило глава и завлачи тежката чанта надолу по улицата към къщи. Очертаваше се неприятен и не особено продуктивен скандал. След известно време обърна глава назад, към паркинга. Младежът беше влязъл обратно в колата, униформеният беше изчезнал, а старицата в мантото, под ръка с по-младата жена, свиваше, накуцвайки, зад ъгъла. Тълпата беше започнала да се разотива.

  Паркингът стоя дълго време пуст и безмълвен.  И в слънчевия, вече превалящ следобед, никой, присъствал на знаменателната сцена, не беше останал незасегнат по един или друг начин от произшествието.