На светещия прозорец на спешния център се потропа леко истерично. Свикналият на всичко дежурен гуру спокойно го открехна:

-          Е, не можахте ли да стигнете до вратата и звънеца?

-          Но аз получих усещането, онова усещане.

-          Хайде сега, спокойно идете до вратата. Оттам ще влезете.

Посетителят беше наметнал шлифер върху халата. Дежурният гуру си отбеляза, че е от средно паникьосаната група посетители. Беше ги виждал всякакви. Имаше официално облечени джентълмени готови да приемат всичко в името на достойнството и честта. Беше срещал и  двойка обезумели очи прикрепени към тресящо се тяло, от което падаха мехурчетата на последната му вана.

-          Ама седнете де. Ей там, на онзи стол заповядайте.

Столът за посетителите беше от най-простите, но това не беше умишлено. Така излиза по-евтино на данъкоплатците, след като бива чупен веднъж на месец. Дежурният гуру седна на своя удобен стол и придърпа масичката, на която изстиваше поредният му чай. Нищо не обещаваше опасни емоции и това дежурство явно щеше да бъде рутинно.

-          Разкажете.

-          Вечерях. Късна вечеря. Знаете ли, аз работя в…. няма значение. Вечерях и получих усещането. Тази нощ в пет часа ще е.

-          Добре, вие сте усетили, че смъртта ще дойде при вас тази нощ в пет часа. Знаете, че по закон трябва да ви запитам това първото ви усещане ли е досега?

-          Да, първото е, няма как да го сбъркам. Това усещане не е от тук. Оттам е, знам, от тааааам.

-           Успокойте се. Винаги е оттам. Имаме достатъчно време.

-          Не знам, не знам. Имам толкова несвършена работа. Толкова неща.

-          Слушайте господине. Успокойте се, иначе аз няма да мога да ви помогна.

Посетителят стисна с две ръце седалката на стола, а след това се отпусна. Сигурно си имаше някаква техника за успокояване. Дежурният гуру прецени, че няма нужда да отваря шкафчето с медикаментите.

-          С какво свързвате това усещане. Не мислете! Отговаряйте бързо!

-          С една моя приятелка.

Дежурният Гуру беше доволен. Да вкараш в транс посетителя за една секунда не е лесна работа. Не са верни нещата за хората податливи на транс. Податливите на транс не стигат при него. Те сами се оправят.

-          Слушам ви.

-          Не знам дали това има значение?! – Упоритият поглед на дежурния гуру го накара да продължи – Беше в студентските ми години. Моята втора любов. Бях измъчен от първата. Беше нещастна.

Дежурният гуру остави посетителя на спокойствие да се разчуства и изтрие протеклия си нос.

-          Да, мислех, че ще е различно. Може би съм объркал нещо. Беше едва втората ми връзка. Не е и връзка. Това момиче. Толкова я желаех. Бях с нея. После тя каза…дори не каза, а престана да се вижда с мен. Знам, че нещо не съм направил, както трябва. Знам и какво е. Не ми се иска да го споделям.

-          Това не ни интересува. Всеки може да направи нещо, не както иска или очаква. Какво стана после.

-          Това е. Така свършиха нещата. Не знам защо точно за това се сетих.

Дежурният гуру се възползва от мълчанието. Хем не му струваше нищо, хем пък така посетителят натрупваше нужното количество психическо напрежение. Поиска личната му карта, разгледа я, остави я. С този случай бумащината ще свърши бързо. Друг е въпроса дали ще успее да помогне, но това зависи най-вече от посетителя. Дежурните гуру преминават дълъг курс на самоосъзнаване, но те са само средството, с което хората могат сами да си помогнат.

-          Какви чувства изпитвахте тогава.

Всеки трябва да си свърши работата. Дежурният гуру поработи около час и половина. Посетителят се отпусна. Позволи си да осъзнае миналото. Двамата бяха вече свързани.

-          Бяхме състуденти. Всичко започна с размяна на лекции. Продължи с дълги моменти на близост. После тя охладня към мен. Накрая ми каза, че не иска повече да се виждаме. Търсех я по телефона, причаквах я пред жилището й. Нищо не помогна. Бях втрещен, че след моментите на искрена близост може да настъпи такова охладняване.

-          Искрена близост според вас. За нея това може да е било приятно преживяване, но само толкова.

-          Да, сега разбирам, че толко съм искал чувства ни да са взаимни. Явно това очакване нямаше нищо общо с действителността, но ме накара да изпитам голямо разочарование. Любовта ме караше да страдам. Сега разбирам, че съм имал илюзорни представи за любовта. Мислел съм, че тя носи само радост и щастие. Сега разбирам, че няма любов без болка.

-          Да, колкото по-силна е любовта, толко повече страдания и разочарования от страна на любимия можем да понесем.

-          Тогава моето виждане за живота бе различно. Разочарованието се превърна в желание за отмъщение. Към нея и към мен. Аз си казах, че ще изтръгна тази любов от сърцето си, за да не страдам повече….и я изтръгнах. Не знам как го направих. На следващия ден се чувствах все едно тази любов никога не е съществувала.

-          Сега разбирате, че тази любов е останала. Вие се се отказали от нея в желанието си да се накажете. Отказът от любовта е еквивалентен на отказа от живота. Бавно сте започнали да изцеждате собствения си живот.

-          Всъщност сте прав. Сега се сещам как това решение се е отразило на живота ми. Промени целия ми живот. Имах връзки после. Усещах любов, но винаги се стремях да я ограничавам. Било ме е страх от страданието. Отказвайки се от страданието съм се отказвал и от любовта.

Посетителят се разплака.

-          Това е просто ужасно. Това, което съм мислел тогава за любов, е било мое егоистично очакване. После се обидих. Обиждал съм се на всички мои любими след това. Обиден съм на жена ми. Все още не съм познал любовта в този живот.

Дежурният гуру с разбиране гледаше гърчещата се фигура на посетителя.

-          Да, съжаление и смирение. Това е било част от живота ви. Просто сега го виждате по друг начин. Хайде сега да подпишем документите.

-          Съжалявам. Аз дойдох за друго.

-          Няма защо да съжалявате. Точно за това другото говорихме.

Посетителят като насън подписа документите и излезе. Шофира в несвяст около два часа. После погледна часовника на колата и разбра, че от два часа бе отново жив. Необходимо бе време да го осъзнае.