Аз и Microsoft World Document!

Какво да ти кажа, приятелю? Как в гърлото ми е заседнала буца, седемгодишна буца, там е, не се маха!

На моменти, когато съм в "театъра" се скрива, защото артиста е артист на сцената, защото той е там, за да играе!

И аз така, приятелю като артистите, стискам гърлото, преглъщам и се отваря една бленда... после слагам една усмивка, майко мила. А вътре, буря вилнее, искам да крещя, ама толкова силно да крещя, че да ме чуят чак в Уискоснин, това е щат в Америка, знам за него от една Фейсбук приятелка. Всички са приятели във Фейсбук, а да имам и Вайбъри. Но него го нямам, от седем години. Отиде си, остави ме толкова бързо и лесно, за един миг.

Падна и умря!

Като се замисля, той често повтаряше една фраза, в кръга на шегата в знак на отговора към моите заплахи, че ще си отида при мама и тате и ще го оставя:

"Нас ще ни рздели само ножа"!

Демек смъртта. Тук трябва да е смешно!

Вайбър ми препоръчва жълто емоджи с тъжно личице, но аз нали съм "боец" и за да не разбереш истинската ми болка ще сложа емоджи със смеещо се през сълзи човече. Ех, приятелю, аз имах всичко, мъж, любовник, душеприкашчик, Чинар, на който винаги се облягах в трудни моменти. Но седем години съм сама, преживявам болката тихо, на вътре и да върнах се ри мама и татко, щото къде да вървя, той беше моята "Проходилка", никога не позволи да падна - духом.

Веднъж паднах, счупих си крака, а той беше там, неотлъчно до мен, носеше ме на ръце до банята, аз така и не свикнах да ходя с проклетите патерици. Беше там и когато ревнах като малко дете при вида на шевовете и пострадалия ми крак.

Погледна ме и ме попита: "Сега за какво ревеш"?

И избухна в смях, неговият начин да ме изкара от кризата. В болницата идваха рехабилитатори, за да ме раздвижват, но аз отказвах да ме докосват. "Мъжът ми ще дойде, само с него ще стана на крака"!

И той идваше....

Донесе ми нощница, макар да знаеше, че мразя нощници. Облече ме и с цялата си обич ми каза: "Виж каква си пеперудка"!

Тук пак от Вайбър бих сложила една иронична жълта със сълзи, щото аз осемдесет килограмова пеперуда не бях виждала!

Ама да не му троша атъра се съгласих. Той беше там, за да ми бие инжекциите за разреждане на кръвта. Беше там и когато на един купон се напих, занесе ме в спалнята облече ми пижамата и ме сложи да спя.

На сутринта пак беше, за да ме скъса от подигравки и да се смее така както никой не може да се смее. До несвяст.

Това ми липсва ужасно.

Приятелю, ти знаеш ли, че има принцове и принцеси, все още ги има. Но те рядко успяват да се намерят. Аз успях, едва на 22 години, млада, зелена, "Хвърчаща". И така се открихме че дванадесет години не се отделихме един от друг. Гонихме се по кръчми, по купони една година и на края се взехме. А той принца ме омагьоса без да разбера.

Преживяхме и тайна любов, много беше хубаво, защото си беше наше. Подписахме в кварталното гражданско, само ние и кумовете, кумът беше таксиметров шофьор та ни педложи и превоз. Разменихме си скромни подаръци, направихме си купон у дома, с най-близките и свекървата. Без нея за къде? В семейният живот трябва и екшън, да ни държи винаги нащтрек и живи.

Приятелю, аз имах такъв живот, който малцина днес имат. Смях, веселие, музика, песни и танци, естествено свекървата поръчваше музиката, но какво от това пак беше весело.

Любовта ми беше като от филм. Дванадесет години живях за него, нямах нищо друго и не исках нищо. Ние бяхме като скачени съдове. В хубавите моменти се смеехме в захлас, в лошите плачехме заедно, прегръщахме се и се обичахме.

Създадохме си "Вечер на виното" , "Филмова вечер" с пържени картофи, бира и любим филм. А празниците, рождените дни бяха незабравими.

Такъв беше и последният ми рожден ден. Сякаш беше за сбогом.

Луд купон, само аз и той, вдигнахме комшиите на юрош.

А аз сега , приятелю, се уча да ходя , без "ПРоходилка" и е много трудно да знаеш. Още повече когато съм сама . А той е толкова далече при звездите. Говоря му , нощем когато не спя, събуждам се сутрин с неговото име. Споделям радост и мъка с пространството, сякаш с надежда, че той ме чува, вижда и усеща. Всяка нова крачка в тоя труден живот е споделена.

Пиша му и писма, една психоложка ме посъветва. Пиша и стихове, от яд, от мъка, с болка, за да го нараня.

Гробът му е далеч, не ходя там, аз имам свой гроб , в сърцето си.

Там в мрака е скрита болката. Всеки път правя опити да "запаля свещичка" в сърцето си и де пусна някой там. Но никой не иска да влезе, застават на прага и духват свещичката.

Страшно е там, приятелю, плашат се, от толкова болка и скръб.

И "ТЯ" самотата не иска да ме пусне , добре и е с мен, живее си спокойно, няма купони, няма смях, само скапани битовизми и мрачни физиономии.

И смъртта не ме иска, наказана съм тук да се гърча.

А толкова исках още малко да съм щастлива.....!

Ей така живея седем години, приятелю, в моят много тесен семеен кръг

от две кучета, мама и тате, а да и ти моят приятел Microsoft World Document!

Е. Гогова.