Разговор с Мелбърн

на Фея

Телефонът позвъни.

Алекс изтича и вдигна слушалката.

- Да?

- Ало… Алекс, ти ли си, лельо? Обажда се леля ти Ваня от Мелбърн. На твоя съученик Красимир майка му.

- О, лельо Ваня, здравей! Как сте там, на другия край на земното кълбо? – възкликна Сашо.

- Ами, как да сме, лельо? Добре сме.

Исках да се чуя с майка ти. Да си побъбрим… и не издържах и реших да и се похваля. Нали знаеш, човек все някъде трябва да си излее това, дето е събирал и както му казваме там в България – да си излееш душичката.

- Тя, мама, лельо Ваня, е още на работа. Ще се върне, предполагам, до час. Трябваше да се обадиш по-късно…

- Да, леля, да ама, още не мога да свикна с тези часови разлики. А и въобще с всички други разлики. – отсреща се чу смях. – тук е било много по-друго, леля. Не е било, както си мислех там, у дома, в България.

Съжалявам, леля, че едно време в училище ви учех, че загниващият капитализъм е къде къде по-долу от нашето прогресивно и процъфтяващо социалистическо общество. Трябва да си призная, заблудени сме били. Така ни учеше “партията” – да си живеем и да се радваме на това, което имаме.

А пък и честолюбието напираше отвътре и ни караше да мислим, че сме наистина най-щастливите и най-устроените хора на планетата.

Но, леля, да си призная – място за сравнение няма, да знаеш!

Когато Краси замина на екскурзия и не се върна, без аз да знам нищо, вече си рекох – за мен животът е свършил… Чуваш ли ме, лельо?

- Да, да, чувам те.

- Що сълзи изплаках, що мъка изживях. Но както казваме там, у нас, в Благоевград: “Всяко зло за добро!”

Когато пристигнали тук с Магдалена, първата им задача била да намерят човека, за когото имали предварителна информация. Намерили го, а той ги настанил за няколко дни в дома си.

Свързал ги с дружеството на българите в Австралия и “македонското дружество”, което тук е много влиятелно. Поддържат се, нали сме си роднини и един език говорим.

А когато разбрал господинът, че Краси е компютърен програмист и е работил в научен институт в София, взел, че си купил компютър и в разстояние на няколко дни синът го учил да работи с него.

Трябвало му на човека да си осчетоводява разни стоки и документи в малкото му предприятие.

След известно време Краси и Магдалена се настанили в общежитие и се включили в курс за приобщаване към английско говорящите.

А онзи господин, който бил търговец на деветдесет и два вида сирена и ориз, скоро се научил сам да борави с компютъра си и взел, че им подарил една тенекия със сирене.

И да видиш, лельо, какво се оказало – тенекията била пълна с… българско саламурено сирене!

А пък да видиш апартамента им сега! Тристаен. С две спални и голяма трапезария. Всичко уютно, чисто, в слънчеви цветове. В средата на стаята - барплот за напитки и сокове. И аз им донесох българска гроздова. А отстрани пълно с шкафове, по които са си наредили всякакви кухненски джинджурии.

А да видиш хората – облечени в светли, семпли дрехи, струва ти се, че всеки ден са облечени като за празник.

А при нас какво беше. Живеехме в неизмазаната отвън къща. С моята мизерна даскалска заплата едва кретахме.

С нея Краси завърши висшето си образование, а след това и аспирантурата.

Но-о, сега вече съм наистина доволна.

Умно ми излезе момчето. Рискува, но имало защо. А толкова се бях уплашила.

Получава по хиляда и осемстотин долара, докато завърши езиковия курс. След това ще премине още един курс, за оценка на квалификацията му, а още по-нататък ще се яви вече на конкурс за обещаното място. Работата е малко сложничка, но вярвам, че ще се справи момчето.

Посочили му място в някаква клиника, но първо трябвало да го защити на конкурса.

Но независимо от това, щом си чужденец, ако и да си добър – минаваш по този път. Така стоят нещата тук. Не е като при нас в България…

И сам Краси ми каза, че се е почувствал неудобно, когато на пробния изпит за съставяне на програмен продукт, неговата работа излязла най-добрата.

Страх го е малко, лельо, да не би да се получи някаква завист у бъдещите му колеги, заради това, че е чужденец.

При нас завистта си е нормално нещо, нали – но тук знаеш ли?

Човек трябва да се пази отвсякъде, да има очи и на гърба си, тоест да има всяка дреболия в предвид.

Алекс… чуваш ме, лельо, нали?

- Да, чувам те. Искам да предадеш моите специални поздрави на Краси и на Магдалена.

- Ще предам, лельо, извинявай, аз толкова се заприказвах, че чак се забравих. Нали знаеш, малко е неудобно, но изпитвах вътрешната нужда, хей-така, да се похваля на някого и да разкажа колко съм горда сега.

Радвам се, че момчето ми излезе умно, че успява.

Казва ми: “Мамо, ти не се тревожи, аз ще ти докажа, че мога да спечеля пари. Двамата с Магдалена ще работим и ще се справим. А като му дойде времето, ще се върнем отново в България”. Но това го казват, за да ме успокоят. Много не ми се вярва, но си мълча. Щом дом си стягат тук – не вярвам да се върнат в България.

Мъчно ми е, лельо, че са толкова далеч от родното място, но и там не се живее лесно – ти го знаеш.

Да няма хляб и ориз в магазина?! Рафтовете празни. Хората едва свързват двата края… даже подочух нещо че банките фалирали и няма да връщат парите на хората, а и аз имам малко в ДСК-то, но ще му мисля като се върна там.

Доволна съм, че децата решиха да опитат да спечелят. Да им е късмет.

А ти, леля – извинявай за това, че едно време така ви учех. Заблудена съм била. Признавам си го от сърце и душа.

Боже Господи, даже спомням си, веднъж дадох предложение за намаляване на поведението на мой ученик и след това за изключването му, заради свободомислието му и използването на нецензурни изрази, относно тогавашния строй, но… Господ ще ми прости тези грехове. Разкайвам се истински!

Кажи много здраве на мама, Алекс.

И, и предай, че ако не успея да се свържа с нея тези дни, ще си побъбрим, когато се завърна у дома, в Благоевград.

Да ме чака. Приготвила съм и подарък.

Хайде, довиждане, лельо!

- Довиждане – каза Алекс и връзката прекъсна.