Разходка

         Не помня за какво се скарахме този път с мъжа ми. Не се случва често, но като се случи започват да ме хапят мишките по главата. Трябва да е било за нещо свързано с детето, защото си спомням, че се появи пред нас омазано до ушите. Та ходя си аз в проливния, пролетен дъжд и нищо не виждам. Мъжът ми няма дар слово, затова като се скараме, реве като мечок, за да е по-убедителен. От реването на мен ми пада пердето излизам и получавам частична амнезия. Услужлив механизъм. Така е. Вървя по анцуг нанякъде, къде точно и аз не мога да си отговоря. Да ми мине, защото съм много цапната в устата и по-добре да мълча. Пък е хубав човек. Нека да се укроти. Адреналина ме топли и не ми е студено. Чадър от бързане забравих да взема, но поне имах качулка на елека. Надявах се да имам вид на клошар и да не ме познае някоя позната. Много ми личеше, че съм в кофти настроение. Погледът така ми беше почернял, че ми се струваше, че облаците са нападали по земята и чакат да ги заритам като футболни топки. На времето играех футбол на село, но бях само вратар. Хич не ми се отдаваше.

 Не усетих как съм стигнала до Асеновата крепост, трябва да съм била доста сърдита, защото до там са около 15 км по нанагорнище. И умора не чувствах. Завъртях покрай крепостта, седнах на една беседка и се огледах наоколо. Имаше семейство поляци с четири момченца на детската площадка. Катереха се като маймунчета с дъждобрани. Най-голямото строяваше по-малкото, третото-второто, а с най-малкото се занимаваше бащата. А аз с двама мъже у нас не успявах да се справя. Съчувствах на майката от беседката и ѝ се възхитих. Мъглата се разстилаше по отсрещните планини и не можех да преценя къде са им върховете, още по- малко къде съм аз. Извадих телефона. Имах около седем пропуснати повиквания. Нека да се притесни, така му се пада. Удари ме някаква рима и като почнах да го нареждам в стих. Поолекна ми. От стиха нищо не ставаше, но си го оставих за спомен. 

Тръгнах наобратно надолу. Тук е красиво през всички сезони, но сега люляка се готвеше да цъфти и вдишвах с пълни дробовете въздуха. Дойде ми друга идея за стих, този път касаещ природната картина и докато пишех в телефона, само повдигах за малко очи, да следя да не се спъна някъде. В четвърти клас на една екскурзия се блъснах в знак стоп, челно и като си спомня още ми излизат звезди. Стихът се получаваше горе-долу. Това място е магическо. И грам талант да нямах, като се качвах там, идваше вятъра и ми ги шептеше директно в ухото. Де факто моята работа бе само да ги записвам.

– Красива си като топола! – чух срещу мен.
Веднага ме удари на самоирония, защото в този момент имах вид повече на мокро плашило, отколкото на каквото и да е сътворение на природата. Погледнах срещу мен.  Дълъг бежов шлифер, гологлав дядо с патерици ми подаваше книжка със стихове. До него беше паркирана бяла кола, на неговата възраст.
Хич не ми се говореше. Благодарих и тъкмо да го подмина, той взе да рецитира, като същински Есенин. Заслушах се и се спрях. Той продължи, докато се подпираше на колата си и едновременно държеше чадър. От устата му не излизаха думи, а музика. От онази, която никъде не бях чувала.
– Красива музика. – обадих се аз, без да се усетя и в следващите минути пиано и цигулка се включиха,после барабани, тромпети. Седях под дъжда и съвсем забравих, че с мъжът ми сме скарани и бях тръгнала да се прибирам. А този непознат странник лееше нотите си под сивото небе и без да знае ме лекуваше от неприятна човешка емоция. Подминаха ни няколко души. Едно друго момиче се спря за малко, но и тя продължи нагоре.
– Пет лева ми е стихосбирката. – най-накрая каза странникът с някакво неудобство в гласа си.
И тройно щях да му дам в този момент, ако имах в мен. А истината е, че беше цяло чудо, че не тръгнах боса от вкъщи.
– Не нося никакви пари в себе си, съжалявам.
– Тогава ви я подарявам.
– Стихосбирката ли?
– Не, душата си.

 Вървях надолу и прелиствах стихосбирката с чадър в ръка. Така бях подгизнала, че приех чадъра само за да не намокря хубавата му книжка. Очите ми се насълзиха. Вече не исках да ритам облаците, а само да ги целувам. И мъжа ми щях да целувам, нищо че ръмжи. И наистина вече не помня за какво се скарахме.