През една хладна неделя през март аз и Ани отидохме до близкото гробище. Тя избра мястото и аз я последвах, макар че не си умирах да ходя там. Все пак това беше една от първите ни срещи и бях доволен, че съм с нея, независимо къде ще ме заведе. Проведохме добър разговор - за кафе, алкохол, книги и филми, които вървяха добре заедно, но просто всички теми бяха добри, когато разговарях с Ани. Вървяхме бавно по алеите между гробовете, понякога гледахме надгробните плочи, докато се уморихме и спряхме под самотна върба. Под нея имаше ниска могила. Седнахме на нея под дървото.
- Харесва ми, че обичаш да четеш - каза Ани. - Не би ми харесал някой, който не може да оцени добра история.
- Да, определено бих се зарадвал на добра история. Чудя се как тези писатели всъщност ги пишат тези истории?
- Практика предполагам.
- Може би. Мисля си, че трябва да е нещо повече от чиста практика, за да се оплете паяжината на една хубава история. Най-трудно е представям си да пишеш за героите.
- Трябва да познаваш някакъв прототипа за човека, за който пишеш, предполагам. Искам да кажа, добрият разказвач трябва да може да се постави на мястото на другите и да разкаже тяхната история. Или трябва да ги познава лично дори, за да пише за тях от личен опит.
След като каза това, Ани се усмихна и вдигна очи нагоре. Аз също погледна . Небето беше покрито с пухкави облаци и малко ярко синьо между тях. Докато гледах, почувствах нещо, което ми пълзи по шията, а после по лицето ми. Беше някаква буболечка. Преди да успея да я удря с ръка, тя ми пропълзя до ухото и влезе в ушния ми канал.
- По дяволите - казах аз, станах и обясних на Ани, която ме гледаше изненадано:
- Нещо влезе в ухото ми.
- Какво имаш предвид?
- В ухото ми пропълзя буболечка.
- Аууу - лицето и стана отвратено и уплашено в същото време, но след това се промени бързо, така че да не се уплаша и аз, за което беше късно и без това. - Опитай се да я измъкнеш.
- Опитвам се,- казах, разтърсвайки главата си, скачайки на страната с буболечката в ухото, после се опитах да я измъкна с пръста си навън, без резултат.
- Чакай. По-добре не използвай пръста си. Ще я натикаш по-навътре. Прибери се у дома и си вземи душ. Напълни си ухото с вода и каквото и да е то ще излезе само. Ако не излезе само, отиди в болницата.
Всичко, което каза, звучеше разумно, така че се опитах да се успокоя. В главата си си представих нещото, което си снася яйцата там, в края на ушния ми канал, където беше уютно и топло, до тъпанчето ми и тази мисъл ме ужасяваше. Все пак се опитах да се успокоя пред Ани. Така че, вместо да изтичам направо вкъщи какъвто беше първият ми подтик, казах:
- Права си. - След което се направих на смелчага и предложих - Искаш ли да се разходим още малко?
Ани ме погледна малко изненадана.
- Сигурен ли си?Ако бях аз, щях да го искам извън ухото ми възможно най-бързо.
- Не, всичко е наред. Може да почака. Нищо няма да се случи. Нека повървим още малко.
Тя изглеждаше впечатлена. Започнахме отново да вървим по алеята. Аз междувременно се паникьосвах все повече и повече, колкото си мислех за нещото в ухото ми. В един момент моята паника изведнъж се превърна в нещо, което приличаше на истерия. Бях доста замаян, сякаш мъгла падна пред очите ми и развълнуван, внезапно избухнах в неконтролируем смях.
- Какво има? - попита Ани.

Мислех, че не мога да се покажа в истеричен вид пред нея. Така че казах първото нещо, което ми дойде на ум:
- Виждаш ли, че нещо ми хрумна. Гледах онзи надгробен камък там и се чудех какъв човек е погребан там. Мислех си, че ако се концентрирам, тогава първото нещо, за което бих си помислил, ще е вярно, и това което ми хрумна беше донякъде забавно.
- За какво си помисли?
- За пръсти, бързо движещи се пръсти. - Всичко, което казах, беше отчаяна импровизация, с изключение на частта за пръстите, картина, която наистина ми мина през ума.
- Какво ли означава това? - попита Ани заинтригувано.
- Не знам, предполагам, че е символ за това с какво е е занимавал - бил е машинописец, секретар. Или не – бил е музикант, пианист. - Изведнъж вече не си измислях, а сякаш знаех, затова, за което, говорих- Той никога не е станал известен, обаче е обичал музиката и не се е отказал от нея. Написал е стотици композиции, които никой не е чул, освен най-близките му. Сега, когато е умрял, той все още обича музиката. Той отива всяка вечер в пиано бара Пияното Пиано и свири всяка нощ музиката си.
- Леле, какво въображение имаш само - каза Ани, но не изглежда да ме мислеше съвсем за откачалка. - Нека погледнем.
Тя се приближи до гроба и прочете надписа върху надгробния камък:

"Тук спи Андрей тихо вечния си сън

а едно черно пиано покрито с прах,

чака да дойдеш и да посвириш навън
един път само и после върни се тук пак"

- О, Боже мой - каза Ан. Познаваш ли го?
Бях по-учуден и от нея от самата.
- Е, - казах. - Това е съвпадение, предполагам. Но е готино, нали?
- Да, тока е. - Замислено каза Ани. - Можеш ли да отгатнеш историята на още някой?
Моята истерия или каквото там беше, ме бе завладяла напълно. Не можех да спра да говоря. Слизахме по пътеките и нареждах:
- Тази жена - тя се влюбила, когато е била млада и се е сгодила. Любимият й обаче се е влюбил в друга и я е зарязал. Тя така и не могла да го забрави и го чакала да се върне при нея до смърта си.
-Колко романтично...
- Мога да ви разкажа за още от хората в тези гробове.
- Невероятно!
- Какво?
- Има една малка скулптура на сърце счупено на две до този гроб. Как го правиш това?
- Нямам си и понятие. Но знам повече за нея. Тя живеела точно от другата стана на улицата срещу композитора. Те се срещали всеки ден и чудесно си подхождали, но никога не са се забелязали дори, всеки погълнат от себе си - той от музиката си и тя в мисли за бившата си любов. Тъжно е някак. Сега те съжаляват за пропуснатата възможност. Тя е също голям фен на неговата музика.
- Прав си, тъжно е... А какво ще кажеш за гроба отдясно?
- Това са семейство клоуни. Бащата е бил клоун и майка също. Имали са две деца клоуни. Правели са смешки и са разказвали вицове. Били са трупа от четирима. Имали са страхотен живот, изпълнен със смях, но и плач - не са им се случвали само радости, но и болки, живеели са в бедност, но са били щастливи да са заедно и да си правят своите си смешки. Само едно от децата е все още живо. Това е онзи глупак, който се вясва в кръчмата "Кипариса" от време на време, миришещ на старo, който има кривa усмивка и злоба в очите. Сега е пияница. А пияница не може да бъде клоун, сама знаеш. Клоунът главно се присмива на себе си. Пияницата иска да се шегува с другите. А на тях това не им харесва. Така че той се мрази за това, че пие, защото толкова много обича своите клоунски трикове, миналото, което му напомнят. Може би един ден ще спре да пие, мисли си той, но това са само мечти ...
- Чувствам се почти неудобно да знам толкова много за всички тези хора и нямам представа откъде идва това у теб.
- Мисля, че се досещам каква е работата. Това нещо в ухото ми. Сигурно ме е ухапало, и имам някаква алергична реакция към отровата. И сега просто си ги представям тези неща. Те са съвпадение. Или съм ги чул в миналото, и съм забравил, че ги знам.
- По-добре да отидеш да те види лекар.
- Мисля, че това е добра идея.
Тръгнахме бързо към изхода. Когато минавахме край върбата, където бяхме спрели преди това, и нещото ми влезе в ухото, почувствах раздвижване там. Стана ми гадно, затова отидох на дървото и се облегнах с ръка върху него.
Нещото излезе от ухото ми. Паяк падна на земята и се скри в пукнатина на земята.

- Видя ли го?
- Какво - попита Ани
- От ухото ми излезе паяк.
- О, отвратително. Не го видях.
- Е, сега е по-малко отвратително, след като е извън ухото ми все пак.
Странно беше. Мъглата, която беше паднала пред очите ми през последните десет минути, когато разглеждахме гробовете, се вдигна. Чувствах се доста добре. Импулсивно отидох до най-близкия гроб намиращ се до върбата, за да видя дали едно от моите странни "вдъхновения" ще ми дойде наум. Нищо не ми дойде.
- Кажи за този тук? - каза Ани
- Странно ... Искам да кажа нормално. Нищо не ми идва наум за този човек.. Какво е написано на надгробния камък?

- Петър ”Паякът” Неделчев. Има надпис. Пише:

Ти обичаше да плетеш разкази,

да ги създаваш с нишки тъй нежни,

да разказваш историите наши.

Но всяка история има начало и край

накрая на паяка поникнаха крила,

дори за разказвачите идва смъртта.

Петко, липсваш ни, много, кому ли

разказваш историите свои сега”

Спогледахме се с Ани и избягахме навън от гробището.