Разказ за дивите и дивите по душа

1-ва част

Отворих вратата на 308-ми кабинет тъкмо навреме, за да видя как един кокер шпаньол прекосява коридора на гимназията. Езикът му висеше от устата, а големите му уши се вееха назад, докато гонеше свободата си отвързан от каишката. Няколко момчета също минаха по коридора, неспособни да го догонят.

—    Ъъъ… Ани? – примигнах. – Това брат ти с кучето ли беше?

Звънецът беше бил и коридорите моментално се изпълниха с ученици. Ани излезе от стаята и застана до мен не по-малко учудена.

—    Димо! – кресна тя на брат си, но момчетата вече бяха свили настрани. – Ерика, да знаеш, нищо не си видяла.

—    Аз не, но камерите със сигурност – отвърнах.

Беше последния месец на учебната година и всичко вървеше добре с изключение на изкълченият ми глезен, който постоянно ми натякваше колко саката съм.

—    Ау! Не, не мога. Боли ме – слизането по стълбите се превърна в истински ад. Отиването до закусвалнята беше цяло предизвикателство и аз май щях да си остана гладна.

—    Качвай се на конче, ще те нося – обърна се Беки, най-добрата ми приятелка, към мен.

—    Ти сериозно ли? – вярно, че беше малко по-едра и много по-силна от мен, но далеч не мислех, че ще ме издържи три етажа без да се пребием.

—    Айде, скачай – каза отново и когато видях идиотската усмивка на лицето ù, разбрах че я е хванала лигнята.

Само толкова ми трябваше, за да откача и аз.

Стълбището беше тясно. Между парапета и PVC стената, която разделяше коридора от стълбите, имаше максимум шейсет сантиметра. Застанах на второто стъпало, за да мога да ù се метна отгоре.

—    Скачам! – казах.

Тя се наведе леко, а аз се проснах върху гърба й и двете залитнахме към отсрещната стена. Бутнахме се и едва не отнесохме главите си, когато почнахме да се смеем, а Ребека едва ме държеше отгоре. Опитах се да се набера, за да не се изсуля и тя се олюля, едва стоейки да не се изтъркаляме по стълбите. Очите ми се насълзиха от хилене, докато бавно се клатушкахме надолу, оставили всичките си задръжки на пораснали момичета.

—    Ако някой пита, аз не ви познавам – каза Мимето, която намусено ходеше пред нас, омръзнало й от лигавщините ни.

—    Мисля, че ще се напикам – каза Беки, през сълзи на очите, като продължаваше да ме носи.

В час по биология тъпеех, докато гледах забила поглед в една точка на отсрещната стена. Big mama или сиреч казано г-жа Директорката, ни беше на проверка, така че бе тихо като никога и за първи път успях да чуя гласа на даскалката. За съжаление това не помогна на мнението, което тя остави за себе си.

На лесния въпрос, който тя зададе и незнайно как свърза с биологията, всички останали будни и полузаспали ученици наостриха уши, за да вземат участие.

—    Колко букви има българската азбука? – попита, сякаш говореше на първокласници.

—    Трийсет – отвърнаха няколко човека едновременно.

—    Не е вярно, двайсет и шест са – каза биоложката и аз я изгледах да видя дали се бъзика.

Уви, говореше напълно сериозно, след като повтори грешката още няколко пъти. Спогледах се с няколко съученици, които се хванаха за главата от безсилие към учителската неграмотност. Обърнах се да видя реакцията на директорката, която седеше на последния чин, забила нос някакви отчети, без да обръща никакво внимание. Явно Big mama ходеше на проверки само, за да си разнообрази мястото на работа. Останалите продължихме да слушаме до биенето на звънеца без да се месим в оспорваното образование на биоложката. Че кои бяхме ние, за да спорим с висшист?

—    Аз ти казвам, това училище е абсолютна трагедия!

—    А се води елитно.

—    Да, на всичкото отгоре е най-доброто в града.

Вървяхме по коридора и разпалено обсъждахме кусурите на гимназията, след последния ни пример на безобразно преподаване. Трябваше да направя списък с подобни даскалски изпълнения, най-малкото, за да има на какво да се смеем като завършим. Файда от това да разпространя такава информация, с надеждата да се вземат мерки, нямаше да има. Разбрах го, след като лично опитах от гнева на Big mama. Старата кранта, която имаше навика да тряска масивните си ръце по бюрото, докато говори, ми даде веднъж и завинаги да запомня, че аз съм просто едно глупаво малко момиче, което нищо не разбира. Моят проблем беше,че предпочитах да бъда трън в задника на хората, отколкото да им позволя да ме правят на гламава.

Сблъсъкът ми с директорката беше епичен. Отначало пробвахме да си говорим като зрели жени. Лошото беше, че аз бях незряла, а тя презряла. И двете се вихрехме около надигащото се напрежение, докато обсъждахме една фалшива оценка на мой съученик. Тя се опита да ме изкара малоумна, като в рамките на пет минути ми повтори десет пъти едно и също изречение, естествено докато си тряскаше ръцете, за да набляга на думите си.

—    Аз – (тряс!) – не мога – (тряс!) – да направя нищо, докато – (тряс!) – не получа документ – (тряс!) – че оценката е фалшива – (финално „тряс!“).

Останах безразлична от факта, че при всеки удар, предметите й по бюрото подскачаха и че седях на стола срещу нея, само на метър разстояние от злобните й надменни очи.

—    Ок, разбирам Ви. Но, влезте ми в положението, аз си късах задника цяла година, за да си увелича успеха, а онзи кретен, най-арогантно взе и си написа оценката, докато всички гледаха, включително и аз. Кажете ми към кой да се обърна…

—    Аз – (тряс!) – не мога – (тряс!) – да направя нищо, докато – (тряс!) – не получа документ – (тряс!) – че оценката е фалшива – (тряс!).

И след като чаках така двайсет минути, за да ми каже нещо полезно, разбрах че тя иска да скрива максимално проблемите между ученици-ученици и ученици-учители, само заради доброто име на гимназията, която не струваше пукната пара.

Повечето ученици се страхуваха от Big mama и с основание. Както и да го гледах, тя си беше доста едра жена, която дишаше като разярен бик и гледаше по същия начин, когато беше ядосана. А и викаше доста силно. Аз обаче, като една черна овцичка, бях свикнала да си удрям главата в стената, като се забърквах в непосилни за мен проблеми. И все пак не смятах, че съм достатъчно глупава, че да бъда оставена да ме манипулират. Инат бях, понякога и на себе си, но винаги с основания, които защитавах.

Та след двайсет минути празни приказки, чашите и на двете ни преляха. Хич не беше трудно аз (естествено) да влоша положението и да закопая лични проблеми с директорката, след което се сдърпахме за косите за още десет минути преди да ме изкарат от кабинета й.

Извода, който си направих беше, че ако искам нещо да е както трябва, трябва да си го направя сама. Всъщност това не е нищо, което да не съм чувала, но винаги си мислех, че е преувеличено.

продължението в част 2...