Размисли за пътя, злощастната пушка и Хъмпти-Дъмпти
Пътя е дълъг ако ръката ти е обгърнала само зимния студ и се люшка безцелно край тялото.
Но ако има друга. Топла. Може би дори вълнено-ръкавична ръка. Тогава пътят ще е твърде къс.
По пътя винаги има дупки и пропасти, предназначени единствено за падане.
Това е тъжно само ако няма кой да ти помогне, за да станеш.
Пътят винаги свършва.
И това е хубаво само ако няма целувка за лека нощ.
Пътят има завои. От тях ти прилошава.
Но понякога някой гледа в очите ти и ти говори за музика.
Тогава не усещаш завоите.
Пътят е предопределен.
Това понякога навява чувство за обреченост.
Но не и ако е предречено завинаги да те обича онзи, когото обичаш.
Пътят... е въпрос на гледна точка.
п.с. По моя път... вървя все сама. Не знам дали е защото Подсъзнанието ми иска да е така или защото „е писано". И ако е писано... как ми се иска да убия онзи, който го е написал! А ако е Подсъзнанието... него не мога да убия. Но мога да го измъчвам дни наред садистично, докато то реши да се надруса жестоко и грабне някоя злощастна пушка, за да се самоубие с нея... нали?
п.с.2: Извинявам се на всички добри до дъното на консервативната си душа хора (между които и Загрижената физиономия) за послеписа, но така действа цял ден без половин час четене на „Nirvana: Биографията на Кърт Кобейн". Извинявам се и за това адски объркано изречение, но така действа половин час четене на „Алиса в страната на чудесата"
© Алиса All rights reserved.
