Разплакана тишина

Скоро песента на слънцето ще спре и сълзите на тишината ще изкажат любовта ми. Любов, родена в Ада, дишаща чрез отровата на самотата, по-силна от вечността и по-грешна от смъртта. Любов, отваряща очите на мъртвите спомени в сърцето. Любов, по-студена от леда, разделящ съдбите ни. Само тишината живее тук. Тя е по-близо до сърцето ми дори и от въздуха. Толкова е близо, че дочух смеха в сълзите й. Тя плаче, защото се влюби в болката и крие любовта си дори в сънищата си. Страх е изписан на челото й, гняв лежи на рамото й, надежда издъхва в краката й, но твоето присъствие я потдържа жива. Виж, тя е тук, до теб. Не я ли усещаш? Усещаш ли целувките й, пращаща ти ги дори и с изпепелени устни? Искаш ли да я докоснеш? Готов ли си да изтриеш сълзите й и спреш вятъра, разхвърлящ мислите й, сливащ болката с любовта? Защо така мълчиш? Нима не я позна? Забрави ли сълзите, изписващи името ти върху кървящата все още рана? Виж само колко е близо. Хайде докосни я, хвани ръката й и убий тишината с твоята целувка. Дели ви само страха. Защо не я погледнеш в очите? Или вече не я искаш? Обичаш ли я? Ако да, защо не я спреш? Виж тя вече умира, чакаща спасението чрез твоята ръка. Хайде спасия, защо стоиш? Само поглед й трябва, за да диша. КРАЙ... СВЪРШИ СЕ... Нея вече я няма, а беше толкова близо до теб. Защо го позволи? Нима го заслужаваше? Тя - онази, която умираше, прегърнала спомените, изплакваща чувствата, спиращи дъха й. Да. Тишината издъхна заедно с любовта. Погледни надолу. Виж поне какво остана от нея. Какво виждаш? Нека позная - името ти изписано с последните й сълзи, мечтите, целунати от спомените, разпръснати, но подредени сякаш в сърце. Но, виж, не всичко е умряло - чуваш ли надеждата? Още ли се страхуваш? Защо след като нея вече я няма и остана сам? Хайде, вземи поне това, което толкова дълго беше твое, но ти така и не докосна. Вземи сърцето й. След като изгуби нея, не изпускай последния спомен за тази вечна, но изгубена любов...