Разрушаване на Море от НЕ-вода и несъществуващи врати. Изгубване на частица от себе си

Вървя по улица (голяма). Околовръстно шосе с четири ленти. От лявата страна на пътя има гора. Отдясно също има растения, но няма гора като че ли. Пътят има завой наляво. Вървя, но не сам. С мен е баба ми. Говорим си за нещо. Чакат ни на някакъв плаж и трябва да стигнем навреме. Изведнъж се озоваваме там, но брегът е надолу по  стръмна пътека, която баба ми не може да преодолее. Аз мога, но тя не. Долу ни чака някакъв мъж (дали не беше дядо ми...!?) той подава ръка за помощ, но аз отказвам да пусна баба ми по тази пътека. Решавам да намеря по-удобно минаване за нея. Отмествам се няколко метра вляво. Там обаче има висок отвес около 5м. Решавам, че оттам ще е най-лесно да пусна баба ми до брега. Мъжът подава отново ръка и аз спускам баба ми надолу към него, за да я хване. Изведнъж осъзнавам, че е много по-високо, отколкото си мислех. Сякаш разстоянието се увеличаваше от само себе си. Опитвам се максимално да се разпъна, за да намаля разстоянието между мен и мъжа. Той я поема отдолу. Страхувам се да не я изпусна, защото скалите и камъните на брега са големи и остри. Не искам да се нарани. Мъжът успява да я задържи с едната си ръка, докато аз я спускам към него също с една ръка. Но в момента, в който я        пускам, той не успява да я задържи изцяло и тя като че ли пада долу на брега, но на краката си. Когато баба ми слезе долу, тя беше много щастлива. Видимо показваше някакво огромно удовлетворение от факта, че се намира на това място, че е в компанията на този мъж и че ще влезе в „морето”. Тогава тя веднага се хвърли с главата напред във „водата”. Нещо не беше наред обаче. Започнах да се притеснявам. Когато се гмурна в морето, тя не потъна, както се очакваше при гмуркане във вода. От водата полата ù се изпъна прекалено много надолу по краката (сякаш се удължи сама) и това ù пречеше да плува и да си извади главата над водата. Тогава аз се провикнах:

 - Вдигни си полата нагоре, иначе ще се удавиш. Мъжът като че ли също се провикна и тя го направи, но пак си остана в същото положение. Не можеше да си извади главата над водата.

Тогава за миг закрих очи с ръце или премигнах (не знам какво точно се случи) и когато погледнах отново натам, картината бе друга вече. Изведнъж се появи от нищото някакъв огромен, черен буреносен облак над нея, започвайки да се оформя в торнадо. Отново се провикнах:

-         Излизай от водата бързо...!
Тя обаче не ме чу. За части от секундата морето вече не съществуваше. Сякаш това торнадо го бе разрушило по някакъв начин. Аз се обърнах и отворих някаква врата. Странното е, че зад мен имаше нещо като нива, празно пространство с изсъхнала растителност, а преди това всичко беше зелено. Сега всичко бе изсъхнало. Обърнах се и отворих вратата, която преди това я нямаше на това място. Просто се обърнах, протегнах ръка и тя се отвори...

Провикнах се всички да влизат вътре, като броях всеки по отделно един по един, влизайки вътре. Влязоха няколко човека (очевидно бяха мои роднини; семейство; близки; познати). Всички влязоха, освен баба ми. Тогава се провикнах силно и попитах къде е тя?Дали някой не я е виждал? Един мъж ми отговори, че не я е виждал да влиза, нито я е видял някъде навън. Той каза, че не е успяла да стигне до вратата навреме и бурята я е отнесла. Силно се разстроих от тази новина и започнах да хълцам, като малко дете, което е плакало дълго време и хълца, останало без въздух от плач. Напъвах се с всички сили да дишам и да преодолея това чувство, но не можех. Единственото нещо, което успявах, е да хълцам и да плача. Стоях на сигурно зад вече затворената врата и не можех да повярвам, че това се е случило. Някакво момиче започна да ме успокоява. Казах ù, че трябва да намеря баба ми. Трябва да изляза навън.

Тя се опита да ме задържи вътре, като ми казваше, че навън бурята ще ме отнесе, но аз бях твърдо решен да го направя. Обърнах се и отново отворих друга врата (отново преди това я нямаше на това място). Протегнах се и отново отворих врата, като от другата страна обстановката бе коренно различна. Мястото бе съвсем друго. Аз излязох навън и се озовах в населено място на тъмна улица. Асфалтът бе като нов. Сякаш никога не е стъпвал човешки крак там или минавал автомобил. Уличното осветление бе слабо, но въпреки това го имаше. Светлината бе странна. Сякаш улицата се осветяваше от свещи, а не от крушки. Къщите бяха тъмни. От никъде не се виждаше светлина. От нито един прозорец не проблесна лъч светлина. От никъде не се видя друг човек, нито се чу звук от каквото и да било. Момичето ми говореше нещо. Явно се опитваше да ме спре да не излизам сам навън. Каза ми, че не познавам пътя и ще се изгубя. Аз ù отвърнах, че трябва на всяка цена да намеря баба ми и не ме интересува накъде тръгвам. Тя ми каза, че извършвам смела постъпка (като че ли ми се усмихна леко) и ми пожела късмет в търсенето и да се пазя много. Вървях нагоре по улицата с гръб в тъмнината и гледах как се отдалечавам от момичето. С периферното си зрение виждах тротоара и мрачните къщи, тъмната улица. Единствената светлина, която излизаше, бе от вратата, от която аз излязох и бе все още отворена и от няколкото улични лампи, които светеха колкото една свещ. Явно на тази улица и това населено място властваше мрака и нищо друго.

Тогава всичко започна да се замъглява и затъмнява много бързо, докато не изчезна всичко.

Кое е това нещо, което съм изгубил?

Каква беше тази буря, от която избягахме всички?

Как успях да отворя две реално несъществуващи врати?

Накъде съм тръгнал?

Ще открия ли изгубената част от себе си?

Пътят е дълъг и мрачен. Никой друг преди мен не се е осмелявал да го поеме. Кое е това нещо, което ме кара, че аз ще успея да го мина невредим?

Явно ще се наложи да почакам, докато разбера това.

!!!!! УСПЕХ !!!!!